Цар Алкохол

06/08/11 04:54
(http://www.azcheta.com/)

Как да не подходиш с очакване към книга, спечелила „Цветето на Хеликон”? Вярно, продадените бройки не са гаранция за качество, и все пак говорим за българска литература - не може да няма поне някакво значение.

Спомням си, когато за първи път видях книгата на рафта с българска литература през есента на 2010-та, авторът ми беше познат като име, но нищо повече. За мен заглавието и корицата винаги са били от огромно значение за това дали ще посегна към някоя книга, или не. В случая опаковката определено ми хареса, а и в точно това заглавие имаше нещо неустоимо магнетично - „Алкохол” – иска ти се да я стиснеш в ръка и да усетиш аромата й, реколтата й, да я вкусваш първо на малки, а после на големи глътки. Стоеше ми добре в ръцете, поисках да си я купя. Обадих се на личния си консултант по българска литература и той ми каза директно „Рано ти е. Не е за теб, не си готова още”. Послушах го, за щастие.

Купих си я близо половин година по-късно и не съжалявам за изчакването. За хората, не движещи се в литературни среди, това е направо учебник - учебник за това какво е да си писател и как се случва модерната литература у нас – на маса, с много пиене. Нямаше да го повярвам по-рано, ако вече не се бях срещнала с хора, които следват подобен модел. За да разбере човек тази книга, трябва да познава самия процес на писане, трябва поне веднъж в живота си да е изпитвал онзи творчески импулс, който алкохолът създава. Да, вярно е, книгата не лъже в това – алкохолът наистина дава полет на въображението. Думите се стичат някак от само себе си и единственото, което ти е необходимо, е да намериш химикал, лист и достатъчно мускулна координация, за да запишеш мислите си. А те текат прекалено бързо във всевъзможни цветове и форми.

Алкохолът е наркотик за тялото, душата и окото, алкохолът е катализатор на доброто настроение, социален лубрикант. Тук обаче той далеч, далеч не изпълнява тази функция… Заглавието привлича, факт, но само то не е достатъчно условие да задържи читателя до края. Знаех, че книгата е изповед, но не очаквах да е толкова дълбоко откровена. И макар че мъчителната история на злоупотребяващия в „Алкохол” има потенциала да бъде изключително потискаща, тя всъщност не е. Дали заради черния хумор, дали заради прозирането на някои прости истини за живота, дали заради все пак положителния финал, „Алкохол” на Калин Терзийски оставя читателя с някаква обнадежденост, че дори когато „си най-тъжен и злочест”, от това може да излезе нещо стойностно. Слава богу, на „Алкохол” й липсва й онази превзетост, с която пише например Буковски. Неговите герои са твърде самовлюбени, докато героят Калин не е обсебен от манията за величие, той си дава сметка какъв боклук е. Но освен това си личи и какъв инат е - първо прави напук на другите, пиейки, а после на себе си, спирайки алкохола.

Истината е, че човек не е виновен за това, което е, защото да обвинява някого за скапания си живот, означава да обвинява Твореца, че не си е свършиш работата. Едно е да бъдеш пияница и да си губиш времето, друго е да пиеш, за да създаваш. Всеки пияница иска да бъде творец, но не всекиму се отдава. Изглежда обаче Калин Терзийки твърде добре се справя с ролята. Пиенето със сигурност не те прави велик писател, но той определено не е от тези, които подминаваш с лека ръка. Терзийски със собствения си живот като пример доказва, че не е нужно да бъдеш открито нравоучителен, понякога е достатъчно да бъдеш просто открит и да си признаеш, че си стигнал дъното. Стигнеш ли дотам, със сигурност ще изплуваш, защото дъното е опората, от която да се оттласнеш.

Освен алкохола има и други неща.

Вземи тази книга с отстъпка!