"Обикновените герои" - надежда на българската журналистика

Откъс от книгата на Ева Жоли и Мария Малагардис “Обикновени герои” (книга за надеждата), подготвена от ИК “Фама”. Материалът е на Е-вестник

“Много държави си имат мафия. Но в България мафията си има държава” – това заглавие се появи на първа страница на “Интернешънъл Хералд Трибюн” на 17 октомври 2008 г. С риск за живота си неколцина български журналисти се опитват да разобличат криминализирането на държавата.

Когато отива с двамата мъже в коридора, Мария Николаева не подозира нищо. Онази сутрин непознатите се представят в кабинета й. Двама усмихнати, непринудени мъже. Искали само да разговарят с нея, “но насаме”, настояват те. Защо да се тревожи? Мария е журналистка, а разни хора непрекъснато искат да говорят с представители на пресата. Затова младата жена им предлага да излязат в коридора, за да поговорят настрана от колегите й.

Ала там тонът на разговора изведнъж става друг. “Нали знаеш какво се случва на момичета като теб? Искаш ли и теб да те залеят с киселина?”, прошепва единият мъж, като грубо я стиска за ръката. Мария се развиква и двамата нападатели начаса избягват. “Все пак успяхме да запишем номера на колата им. Съобщихме на полицията, но предварителното следствие не стигна доникъде. Това изобщо не е изненада. В България все така става”, добавя Мария и свива рамене. Тя е красива и сексапилна жена, червенокоса, на трийсет и пет години. Погледът й искри, а луничките й придават вид на момиченце. Усмихва се често, докато пие кафето си в паузата между две цигари в голата стая, която служи за кабинет на главния редактор.

Мария вече работи в “Експрес” – софийски всекидневник таблоид. След отправените й заплахи седмичникът, в който работела тогава, сметнал за необходимо набързо да я уволни. Въпреки че Мария била заплашена именно заради работата си. Заради разследването, което наскоро била публикувала на страниците на вестника. Младата жена разкрива скандална афера с незаконни строежи в природен парк – на теория защитена зона. В статията си тя обвинява местни влиятелни личности, до един членове на партиите от управляващата страната коалиция.

Точно там е проблемът – тези написани черно на бяло имена, които без заобикалки разкриват как политици участват в злоупотреби. Единият от заплашилите я мъже є казва съвсем недвусмислено: “Има близки до някои партии хора, за които не може да се говори. Би трябвало да го знаеш…”. А после споменава за киселина – също пределно ясен намек. Вече има случай на залята с киселина и обезобразена журналистка. Защото била прекалено любопитна и пречела на нечии високопоставени интереси.

В продължение на повече от месец след инцидента Мария живее в страх. “Обземаше ме неясен ужас, когато трябваше вечер да се прибирам сама. Не исках децата ми да играят на улицата”, спомня си младата жена.

Всичко това се случва през 2007 г., а впоследствие тя си намира друг работодател, който явно не разполага с много средства. Редакцията на вестник “Експрес” * сякаш се намира в Третия свят. Състои се от поредица оскъдно обзаведени стаи, в които журналистите държат преносимите си компютри върху олющени дървени маси, напомнящи училищни чинове. Мрачните унили коридори са задръстени от купища завързани с канап вестници. Но Мария е доволна. Тук поне тя може отново да разследва, да описва други случки за присвояване на средства, за престъпно съучастничество между политици и трафиканти, “да се опитвам да си върша работата”, казва тя.

На практика в България вече само журналистите вършат тази “работа” – да разкриват стремително растящата корупция, която дърпа надолу икономиката и изяжда ресурсите на най-бедната страна в Европейския съюз. Дори помощта на Брюксел се изсмуква от фирми, служещи за параван на мафиотски босове, често недосегаеми поради твърде близките си отношения с властта. Правосъдието мълчи, а полицията понякога е техен съучастник. Малцина дръзват да назоват публично хората, отговорни за този грабеж. Само няколко неправителствени организации и шепа смели журналисти показват какво се крие зад огледалото на измамната привидност.

По време на събитията около падането на Берлинската стена Мария е още тийнейджърка. Като всички българи и тя помни надеждите, породени от вятъра на промените, и новото усещане за свобода. Ала двайсет години по-късно, макар страната да е член на Европейския съюз, никой в България не се залъгва. Нито парите, нито властта са сменили наистина притежателите си. Но пък с отварянето на границите и присъединяването към Европейския съюз възникват нови източници на печалба, нови договори свързват политическата власт и всеизвестните трафиканти.

В голия кабинет в редакцията на “Експрес” до Мария седи фоторепортерът Емил. Малка обица на ухото, маратонки и жилетка с многобройни джобове – петдесет и пет годишният Емил има вид на човек, който не се дава лесно.

Отразявал е много конфликти – Румъния, Афганистан, Косово… “Но за пръв път ме събориха на земята и ме биха именно в собствената ми страна”, възкликва той. Това се случва пред съда през февруари 2008 г. Емил иска да заснеме един “биг бос” на мафията, българска знаменитост, дошъл да свидетелства в рамките на съдебен процес. Ала на присъстващите полицаи никак не се нрави желанието му да обезсмърти необичайната в крайна сметка сцена – кварталът е отцепен като при посещение на държавен глава, а силите на реда действат рамо до рамо с частната охрана на мафиота.

Има снимки, които красноречиво показват същинската природа на властта. Полицаите се нахвърлят върху Емил, сякаш да заличат собствените си компрометиращи действия, да заличат опасните връзки между хората, призвани да защитават гражданите, и ония, които ги ограбват.

Мария познава добре подземния свят на тези новопоявили се гангстери. Вече е писала статии за Таки с истинско име Христофорос Аманатидис, трийсет и пет годишен – човек, за когото се твърди, че владее кокаиновия пазар в София. Често го виждат из града как демонстрира самочувствие по барове и нощни заведения, следван от кохортата си бодигардове. Но малцина се осмеляват да кажат какъв всъщност е Таки – наркотрафикант, превърнал столицата в запазена територия, без ни най-малка реакция от страна на полицията. Преди няколко години Мария дори е задържана незаконно от друг наркобарон с прякор Клюна.

В България съществува обичай големите мафиоти да се кръщават с екзотични прякори като Черепа, Доктора, Пашата… Да се свърже действително име с общоизвестен прякор е винаги опасно занимание. Ако разкриете незаконните дейности на тези нови кръстници, в повечето случаи ще си навлечете неприятности.

Например Антон Милтенов, иначе казано Клюна, хич не харесал факта, че Мария му посветила цяла статия. Под претекст за право на отговор иска да се срещнат, а щом тя идва, веднага я затваря в една стая и цяла нощ я заплашва със смърт. Ала малко по-късно през 2005 г. не тя, а Клюна бива убит. Докато една вечер си седи на откритата тераса на популярната кафе-сладкарница “Джимис” на улица “Ангел Кънчев”. До тротоара се приближава кола, от нея изскачат мъже и стрелят по Клюна и злощастните му събеседници. Поредното разчистване на сметки. Нима не се говори, че Клюна е наследник на Константин Димитров – Самоковеца, друг наркобарон, и той застрелян от упор, в самия център на Амстердам на 6 декември 2003 г.?

***

“Само натиск от Европа може да промени положението. Това е единственото нещо, от което се страхува системата”, настойчиво твърди журналистът Асен Йорданов. Този ден той е пътувал пет часа и е дошъл в София само за да се срещне в българската столица със специалния пратеник на “Репортери без граници”. Наистина, днес френската НПО е една от малкото организации, които се борят в защита на българските журналисти, а и открито говори за мафиотизирането на държавата.

Самият Асен живее в Бургас – курортен град на брега на Черно море. Ако в София е трудно, в провинцията положението е направо безнадеждно – там животът е оплетен в истинска мрежа от взаимни съглашателства между местни политици, които обядват на една маса с мафиотски босове. Един затворен свят, в който всички се познават. Асен се е научил да не се доверява, да крие документацията си и така да избегне твърде своевременните “кражби с взлом”. В него има нещо от готовността на воина, има едно особено присвиване на юмруците и очите, които загатват за безбройните пречки пред решения да разкрие пипалата на корупцията, обхванала по думите му всичко – “от кварталния полицай до върховете на държавата”.

Вече години наред този четирийсет и четири годишен журналист, син на известен български поет, се интересува от порочните връзки между властта и различни мафиотски групировки.

Днес вече няма постоянна работа. Ала той е съавтор на Мария Николаева в разследването й за незаконните строежи в природен парк “Странджа”. Същото това разследване, заради което Мария бива заплашена. Асен обаче продължава да рови и във връзка с други строителни проекти “със закупени за жълти стотинки парцели на Черноморското крайбрежие, които в действителност струват цяло състояние”, подчертава той. Журналистът все още е по следите на офшорните фирми и на връзките на един министър с международна престъпна мрежа, когато на свой ред става жертва на нападение.

Вече е свикнал със заплахите. С позвъняванията, с писмата – “такива писма, от които ви хваща безсъница”, казва той. Но на 10 декември 2007 г. натискът става по-осезаем. Нея вечер Асен се прибира към дома си в Бургас. Както си върви по улицата, внезапно пред него изскача мъж с голям нож в ръка. Нанесеният веднага удар му порязва корема. Асен тренира усилено карате и успява да надвие нападателя, а после го принуждава да пусне ножа. Но в същия момент върху гърба му се стоварва метален лост – в схватката се включва втори мъж… Нападателите – не толкова смели или не толкова мотивирани колкото онези, които няколко месеца по-късно ще се нахвърлят върху Огнян Стефанов – накрая бягат… Ала Асен Йорданов много добре разбира, че това е “предупреждение”.

Австрия, Ирландия, но и Габон… – в разследванията си на политико-мафиотското лоби Асен Йорданов често попада на нови следи, които го отвеждат извън страната. “Европа трябва да си даде сметка, че раковото заболяване, наречено българска корупция, произвежда метастази и ще я зарази, ако не се направи нещо”, подчертава той.

През лятото на 2008 г. Асен, разбира се, с радост посреща изтеклия в българската преса поверителен доклад на ОЛАФ – европейската служба за борба с измамите. Като че ли Брюксел най-сетне се пробужда от дълбокия си сън! И вече не се надява някакъв “благотворен” кръг да прогони бесовете на България! Защото следователите от ОЛАФ не си поплюват, а без заобикалки описват една подкрепяна от държавата хищническа система. И за първи път говорят с имена, ясно посочват конкретни виновници.

На прицел в доклада са двама български “бизнесмени” – Марио Николов и Людмил Стойков. Те са обвинени в създаване на “престъпна мрежа от петдесет български фирми”. Но тази мрежа включва и “различни компании, регистрирани в Европа или в офшорни зони”. От самото начало ОЛАФ изказва подозрение за “съучастие на българското правителство” – единият бизнесмен е смятан за основен спонсор на предизборната кампания на настоящия президент.

В какво точно са обвинени двамата съдружници? “Укриване на данъци, присвояване на субсидии, пране на пари и подправяне на документи”, изрежда в доклада си ОЛАФ и припомня, че преди присъединяването на България към Европейския съюз същите двама бизнесмени с толкова височайши връзки са замесени в схема за износ в Европа, и в частност във Франция, на заешко месо от Китай, което с фалшиви удостоверения бива представяно за аржентинско производство… А докладът на ОЛАФ е само първият изстрел.

Следва безпрецедентно за ЕС решение – през лятото на 2008 г. Брюксел за пръв път в историята на съюза замразява финансиране на новоприсъединила се страна членка. Така София е лишена от над 800 000 000 евро, докато не покаже някакъв напредък в борбата срещу корупцията и отклоняването на европейските фондове.

Но Асен знае, че това не е достатъчно. Знае как в отговор на критиките властите непрекъснато обещават да вземат нови и нови мерки – нови и нови предписания, които най-често само външно наподобяват лечение.

Например в началото на 2008 г. на журналистите е представена ДАНС. Това е абревиатура на Държавната агенция за национална сигурност. Тя е създадена вследствие на поет пред Брюксел ангажимент – официално ДАНС трябва да почисти авгиевите обори. Да се бори срещу корупцията в държавната администрация, и по-точно в Министерството на вътрешните работи, обвинено в сътрудничество с мафията.

Десет месеца по-късно, през октомври 2008 г., разкритията относно “разработката “Галерия” показват, че ДАНС се занимава предимно с подслушване на журналисти и депутати… “Това е една напълно дискредитирана институция. В София всички знаят, че повечето от работещите в нея са бивши служители на комунистическите тайни служби”, ядосва се Асен. За пореден път миналото изплува на повърхността.

Превод Мариана Широва-Симандре

Прочети цялата новина

Свързани новини: