"Господарката" на Орхан Кемал: едно уиски за памуковата фабрика

Гледате ли турски сериали? Аз никак. Дори ужасно ме изнервя фактът, че много от познатите ми ги следят с огромен интерес. И турски книги не чета, но след ревюто на Милена Ташева за „Чучулигата” на Решат Нури нещо ме загложди отвътре, оставяйки чувството, че изпускам много. Щом разбрах за издаването на втората книга от трилогията „Господарката на чифлика: Господарката” на Орхан Кемал, реших да я грабна за себе си. Стори ми се нечестно, тесногръдо и предубедено да отричам и отхвърлям цяла култура заради някакви сериали. Пък и книгите определено са друга работа!

В началото четенето ми вървеше малко мудно, докато се опитвах да разбера кои точно са Музафер бей, Гюллю, Пашазаде, Гюлизар и цялата плеяда обитатели на чифлика, приятели на господаря и т.н. Установих, че ако бях прочела първата част, книгата щеше да е още по-интересна, но така или иначе трилогията е разделена така, че частите й могат да се четат и самостоятелно.

Не знам все още какво става в първата книга, но в „Господарката” историята преминава през живота на едно обикновено момиче - Гюллю, принудено да се омъжи насила от баща си за мъж, който никак не й допада. Бившата работничка в памукова фабрика бива „заточена” в богаташкия чифлик на Музафер бей в очакване да пристане на племенника му. Очакване от страна на Залоглу (племенника) и на всички стари обитатели на имението, което обаче изобщо не съвпада с представите на Гюллю за собственото й бъдеще. Защо? Защото не заменя кон за кокошка!

Историята нататък е достойна за сериал, в какъвто между впрочем е превърната от турска телевизия. Дали ще ви е интересно, че бъдещата госпожа Серап спечели сърцето на господаря; че Залоглу стана жертва на кроежите си; че дребните душици като Решит и жена му успяха да си ушият шапката – не знам. Това зависи от вътрешната ви нагласа, поне според мен. Ако сте предубедени, най-вероятно ще сметнете историята за „идеална” (вместо „банална”, както Гюллю непрекъснато греши). Ако обаче умеете да четете между редовете…

Сега ще ви дам моите плюсове и минуси, а дали ще се съгласите с мен, се надявам да разбера в коментарите под статията.

Плюсове:

1. Безспорно Орхан Кемал майсторски изгражда живи образи на своите герои. Толкова пълнокръвни, че на моменти ги визуализирах като на кино, пред очите си (не само в главата).
2. Като оставим настрана любовната история, от книгата могат да се извлекат ценни факти за политическата история на Турция в периода между 30-те и 50-те години на миналия век. Модерната история, поднесена под формата на разказ и гарнирана с щипка любов винаги е по-интересна за изучаване, отколкото безцелното наизустяване от някой учебник например. Поне за мен!
3. Интересно ми бе да видя и някои от обичаите в тази страна и дали те са повлияли на нашите обичаи в този период. Честно? Донякъде мисля, че са оказали влияние, но не заради петстотинте години иго, а заради патриархалната структура на обществото тогава. Вие как мислите?
4. Корицата! Напоследък всички книги на „Хермес”, на които попадам, ме очароват с нежни, естетски, дори изискани корици. Е, на „Индийската принцеса” ми хареса още повече (забравих да го напиша тогава), но и тази е толкова изчистена, че е наслада за сетивата ми.

Минуси:

1. Турските имена, които ме изморяват ужасно. Не, че имам нещо против, просто са ми ужасно засукани – като мустаците на Музафер бей.
2. Грешката, че пропуснах първата част и навлизането в същината на нещата ми отне малко време.

Е, това е. Ще оставя „Господарката” да пие едно уиски в кабаре „Джимис” в Монпарнас, а от вас очаквам остра критика или сериозна подкрепа в битката между плюсовете и минусите ми (тези за книгата имам предвид ;)!

Прочети цялата новина

Свързани новини: