Между Джубран и Хариса

Бархалиун, Nord-Liban, 18-19 юли 2011

Докато приготвях някои свои записки относно статия за Ливан, предназначена за един вестник, токът отново спря. Всъщност това е нормално явление, особено в района, където се намирах – Северен Ливан, високо в планините. Винаги, когато електричестовото си правеше шеги, някой казваше: „Добре дошли в Ливан!“. Според мен това чувство за хумор до голяма степен е спестило разни ядове на домакинствата в тази област. И не само в нея, тъй като токът спираше навсякъде в страната.

Очевидно това не притесняваше хората тук. Всяка къща има свой начин, за да се снабди с ток, като най-често това представляваше мотор, пален при подобни случаи на спиране на тока. Шумът от това приспособление е доста силен, но нуждата е по-голяма. Всяко селище пък имаше отделно такъв огромен мотор, който да зарежда с ток къщите по билата, когато държавната мрежа издъхне. Там, където бях отседнал, в къщата на братовчедите ми в Бархалиун, хората, които държаха сградата с централния мотор се бяха скарали за нещо преди някакво време и ние явно не можехме да ги чакаме те да се сдобрят. Липсата на електричество (прекъсването можеше да е за пет минути или за часове) създава някакво романтично и уютно усещане. Най-често отивахме на терасата, където пиехме чай, кафе или сок от черници, придружени от маслени бисквити. Сигурен съм, че ако отида там пак, ще поискам токът да спре, за да мога да се насладя на подобни мигове отново.

Красотата на това да не си турист в Ливан е, че можеш да усетиш много по-добре атмосферата на планинските райони или дори на такива средища на културния и нощен живот, като Библос или Бетрун. По всяка вероятност имаш повече свобода и аз се възползвах от нея, за да мога да видя повече. Бях дошъл по свои, по-скоро професионални причини, но желанието у мен да се разходя и пътувам бе по-силно. Затова и приемах много бързо предложенията за посещение на ризлични забележителности в района на Nord-Liban. Ако започнете подобно пътешествие, ще трябда да сте подготвени за някои емоции, които в никакъв случай не бих нарекъл лоши.

Северен Ливан представлява наниз от малки селища, накацали по планинските била, където се смесваха с алпийски гледки и борови горички. Шосетата си пробиваха път по зъберите, подобно на течението на планинските реки, за да свържат селищата едно с друго. Все още се чудя как с малката кола, която бяхме взели под наем – Kia Picanto – успявахме да стигнем до подобни места, толкова високо в планината (по-късно щях да разбера, че поради голямата си популярност, този модел кола се използва от уличния жаргон сред младите, когато искат да обозначат някоя малка кола). Разстоянията не могат да бъдат измерени точно. Когато сте пътували час по планинските шосета, разбирате, че всъщност са минали само двадесет минути и сте изминали не повече от 15 км. Усещането се допълва от факта, че виждате много населени места през това време, ресторанти, ханчета, паланки и в резултат на това смятате, че едва ли не целият ден е минал в колата. В тези северни райони, наистина всяко планинско било е заселено с отделно селище или от едно и също, но разпръснато по зъберите на ливанските планини. В тази част на страната се намира и най-високото селище в Близкия изток – Бекафра, което носи голяма емоционална тежест за ливанските християни. Тук е роден свети Шарбел, чиито култ в момента е особено силен сред маронитите-християни. Пристигайки в Бекафра, всъщност бяхме хванали края на празненствата, свързани със св. Шарбел – по всички къщи висяха негови изображения, а на площада още личаха следите от среднощните забави. От това, което видях и научих за християните по тези места си мисля, че изображенията, иконите и всичко свързано със светеца не се изкарват навън единствено по време на чествания. Кръстове има по всичко, което може да ги „носи“ – коли, къщи, хора, планински склонове. Затова и не се учудих, когато усетих тази характерна за християните в Ливан примиреност, щом стане дума за вярата им. Култът към св. Шарбел, за мое учудване, се оказа съвсем нов. Винаги съм смятал, че светецът е живял преди поне двеста години, но се оказа, че става дума за средата на миналия век. Дали заради това или друго, но култът към него е особено силен в днешен Ливан и когато има чествания, свързани с него, към родното му място се стичат огромен брой хора, готови да пътуват часове, но да присъстват. Мястото е наистина вдъхновяващо и се радвам, че го посетих. Сега, обаче, мислите ми бяха свързани само с едно – домът на Джубран.

Няма защо да споменавам кой е Джубран Халил Джубран. Името му е известно в цял свят, като негов паметник има дори в Румъния. Есетата му са преведени на различни езици, като в България също имаме един добър брой на негови преведени съчинения, като „Пророкът“ е най-известната му книга. Музеят и къщата му се намират в градчето Бшаре (Бшари), откъдето е и ливанският политик Самир Джаджа, за когото имам други мисли, но ще ги споделя по-късно.

Бшаре поздравява пътниците от другата страна на планинското било. Пътят се вие по билата на ливанските планини. Сякаш, за да покаже колко непристъпен е, и каква магичност съдържа в себе си това място, Бшаре е надвиснал над пропастта, в дъното на която се намира прекрасна долина. Докато седим и хапваме в типично за района заведение, катедралата отсреща сякаш ни привикваше да прибързаме с обяда си и да минем от другата страна. Невероятно място, а още не бяхме стъпили там. Пристигайки в Бшаре се вижда огромната болница, чиято стена, обърната откъм пътя, представлява кръст. В срещуположната посока е пътят за домът и музеят на Джубран.

Винаги съм смятал, че това място ще донесе хубави емоции на всеки, който го посети. И не съм бъркал – запознахме се с една българка, която работи там и вече бе обвързала живота си с Ливан. Невероятна среща, която остави прекрасни спомени в мен. Разказаха ми за изложба на картини от Джубран в Сидни. Когато научих колко са платили австралийците – 600 000 долара – за да могат да пренесат оригиналните творби специално за изложбата, си помислих, че мога да си помечтая такова събития да се случи и в България. Всъщност, в процеса на разговора, ние обсъдихме тази възможност и ако се получи нещо, бъдете сигурни, че ще научите първи.

Самият музей е много добре поддържан, като срещу 5 000 ливански лири (2 или 3 долара) можете да разгледате всичко, което предлага музеят, като ви дават една книжка с представените във всяка стая творби на Джубран– картини, лични книги, мебели и подземието, където Джубран умира, написвайки последните си редове. Освен фактът, че бях посетил това място, т.е. изпълнил една своя мечта, аз останах и с много спомени. Купих си невероятна книга с преведени от арабски творби на Джубран, негови писма и кореспонденции с журналисти – за мен, който е такъв почитател на твореца, това е истинско съкровище. Хората в музея – управителят и българката, за която споменах – ме изненадаха, като ми подариха филм за Джубран. Надявам се, че ще имам възможност да ви го покажа с някоя прожекция.

На следващия ден се случи така, че посетихме две прекрасни места – пещерата Джейта и статуята на Нотр Дам д`Либан. Името й оставям във френския, оригинален вариант, тъй като ми се струва, че на български няма да звучи добре. За пещерата не знам как да опиша атмосферата – уникална е. Не е случайно, че е номинирана за новите седем чудеса на природата (съревновавайки се с нашите Белоградчишки скали). Отново, пристигайки на входа, ме впечатли организацията – никакво бутане, всеки знае реда си, има предлагане на напитки и храни, информационният център може да ви обслужи на английски, арабски и френски, а срещу 8 лв. Си взимате билет, който включва лифт, превоз между двете части на пещерата и разходка с лодка в долната камера на Джейта.

В самата пещера няма възможност да се снима, затова няма как да ви предложа снимки от мястото. Мога да кажа, че това е най-голямата пещера, която съм посещавал. Още щом влезете ще бъдете погълнати от мащабите й. Създава се чувството, че всеки момент пред вас ще оживее един забравен свят, или по-скоро скрит за нас, където живеят различни раси и народи. Толкова е приказно, че се чувстваш като в пътешествие към центъра на Земята. Някъде там долу, се виждат части от подземното езеро, изпълващо най-ниските части на пещерата. Именно там се провежда и разходката с лодка – емоция, която пожелавам всеки от вас да усети!

Ако има в момента единен символ на Бейрут – и за християни, и за мюсюлмани – то това е Нотр Дам д`Либан. Петнадесет тонната статуя на Дева Мария се извисява над Бейрут, откъдето се открива прекрасна гледка към пристанището и курортните части на града. Няма нужда да споменавам, че е пълно с туристи. Това, което е изумително е отново примирението, което изпитват всички, които видях – тихи, без излишни крясъци, смирени пред образа на Девата. Изкачвайки се по стълбите до подножието на статуията, може да видите хора, които плачат – отправяйки молитви към Дева Мария. И за двете религии – ислям и християнство – това място е символ и място за почит.

Нотр Дам д`Либан се намира в селището Хариса, което е в съседство с Бейрут. Самата статуя е дело на майстор от Бетрун, издигната в края на 19 век изцяло от бронз. В подножието й се намира църква, по-скоро параклис, където богомолци могат да бъдат видени да се молят. Всички емоции, които усетих там, някак обърнаха някои представи, които имах за Ливан до момента. Споделих на братовчед ми, че ако намеря утре петрол в двора си, ще предоставя целия кладенец на Ливан, за да могат да зареждат централите за ток и да няма проблеми. Не знам дали шегата ми беше повече от необходимата доза, но той само се усмихна и каза, че: „Би направил много добре, ако стане така. Но, да имаме и целия петрол на света…ако воля нямат онези, които взимат решенията, пак ще бъдем с режим на тока.“ Замълчах.

Прочети цялата новина

Свързани новини: