Не е имало по-безпринципна, по-изкуствена, по-живописна и по-абсурдна коалиция от тази на Мара Мисса-Капон и Касим Дал. Виждали сме исторически абсурдни съюзи като БЗНС – ВМРО или БСП – Ера 3, но подобен ситен политически трошляк не се е случвал. От 2000 г., когато заведох Мара Мисса на конгрес на Демократическата партия това чудо на [...]

Не е имало по-безпринципна, по-изкуствена, по-живописна и по-абсурдна коалиция от тази на Мара Мисса-Капон и Касим Дал. Виждали сме исторически абсурдни съюзи като БЗНС – ВМРО или БСП – Ера 3, но подобен ситен политически трошляк не се е случвал. От 2000 г., когато заведох Мара Мисса на конгрес на Демократическата партия това чудо на [...]

… след години: , точно както сега:

… след години: , точно както сега:

Идеята за декорацията е на булката. Включени са калинки и ангели присъстващи на сватбените чаши.

Гнездо с гълъби, което олицетворява семейството и дома.

И прасковени цветове, които трябва да подскажат, че се създава нещо ново, както през пролетта се заражда нов живот.

Приготвих тортата от бадемови платки, крем „Муселин“ и сладко от праскови със сладко вино, което забърках за случая. Декорацията направих от захарно тесто. Увериха ме, че била сочна и вкусна.

На Рос и Калин пожелавам радост. И пак да ме потърсят. Този път за честит първи рожден ден.

Ангели, калинки, прасковени цветове в една сватбена торта от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Разгневен клиент на ресторант вика келнера: - Сервитьор, в храната си улових хлебарка. Сервитьорът се накланя към него и шепне: - Успокойте се. На вас ви провървя. Виждате ли онзи мъж там до прозореца? - Виждам го. - Е, той още не я е уловил. Усмихни се, България, истински късмет си е, ако все още не си попаднала на вкиснал айран или развалено месо. Докато в Германия правителството организира кампания за консумацията на плодове и зеленчуци по пет пъти на ден, у нас не могат да смогнат да конфискуват боклуците, които ни пробутват вместо храна. Крайно време е Бойко Борисов да се заеме и с менюто на българите, че иначе все развалени свински крачета ще си ядем.

Майка и дъщеря се намериха след цели 63 години раздяла. Това се случи благодарение на най-голямата социална мрежа Facebook, където съдбата срещнала двете жени, информира DigitalTrends. Хелън Торес от щата Калифорния била едва на 17 години когато забременяла. Изпратили я в специален дом за неомъжени майки, където живяла докато роди своята дъщеричка. Майката дала на бебето името Кристина, но била принудена да се раздели с него и то било взето от двойка, която си търсела дете за осиновяване. Хелън опитала да запази връзка с детето си, но след 12 години изгубила напълно следите на семейството, което осиновило нейното бебе. След това тя се оженила и родила още пет деца, но винаги била тъжна на осми март – денят когато се родило нейното изгубено дете. Когато децата на Хелън Торес разбрали, че имат сестра те решили да я издирят. За целта използвали цялата информация, с която разполагали, но ударили на камък. В началото на тази година била създадена и група във Facebook, която била посветена на търсенето на Кристина. Там били качени всички свързани със случая снимки и документи, с които разполагало семейството. Този път търсенето дало резултат и 63-годишната Кристина Грей попаднала на групата и се свързала със семейството. Оказало се, че тя живее едва на два часа път от своята биологична майка. Кристина била шокирана от новината, че е осиновена, тъй като нейните вече починали родители никога не и казали за това. Тя нямала други братя и сестри и била щастлива, че без да очаква се е сдобила с много нови роднини, за които никога не е подозирала.

От специално изследване на анализатори в Plymouth University стана ясно, че около една трета от учителите във Великобритания са били обект на тормоз чрез интернет, информира BBC. 72% от атаките към преподавателите са дошли от техни ученици, но по интересното е, че повече от една четвърт е делът на родителите, които тормозят учители на Острова. Основна жертва са жените, докато преподавателите от мъжки пол не са толкова атакувани в мрежата. Тормозът се осъществява основно чрез социалните мрежи, а използваните методи, които са най-популярни са два. Първият е чрез публикуване на обидни съобщения в профилите, а вторият чрез създаване на специални групи, които са посветени на подигравки и обиди по адрес на преподавателите. Набира популярност и тайното заснемане на учители по време на час и последващото качване на компрометиращи части от клиповете в най-големия видеопортал YouTube. Популярно е и публикуването на обидни мнения в сайта Ratemyteacher.com. 35% от анкетираните учители са потвърдили, че са били жертва на кибертормоз. 60% от тях са жени, а 26% от атаките са дошли от родители на учениците. Тормозът по интернет не се различава много като краен ефект от обикновения и в доста случаи атакуваните учители са били принудени да потърсят медицинска помощ. На няколко пъти са били регистрирани и животозастрашаващи състояния, при които е прибягнато до интензивно лечение.

Корман Исмаилов е независим депутат в 41-вото народно събрание. През 2004 г. завършва Регионалното училище за политика към асоциация „Българско училище за политика“. Завършва и „Стопанско управление“ в Турция. От 2006 до 2009 г. е лидер на младежката организация на ДПС. Избран за депутат от 41-вото Народно събрание от листата на ДПС в Добрич. През април бе изключен заради подкрепата към бившия втори в ДПС Касим Дал. Преди дни заедно с лидера на ЕНП Мария Капон обявиха, че ще се явят заедно на предстоящите местни избори и ще издигнат свой кандидат за президент, а също и че политическият им проект ще е дългосрочен. - Г- н Исмаилов, защо се ориентирахте към съюз с Мария Капон, какво е общото между дясна партия като ЕНП и вас с г-н Дал? - Първо, ЕНП е дясно-център партия, която е имала адекватно опозиционно поведение през годините. И като ценностна, идейна платформа е много близко до нашите убеждения, убежденията на голяма част от нашите поддръжници. Защото естественото място...

Редмъндската компания Microsoft представи нов блог, който е предназначен за информация, която е свързана с подготовката на операционната система Windows 8, информира Mashable. Освен блог, Microsoft пусна и нов профил в микроблогинг платформата Twitter, който е посветен на същата цел. Windows 8 е следващата операционна система на редмъндския гигант, която ще измести актуалния в момента Windows 7. Първата статия в блога е написана от Стивън Синофски, който е президент на звеното работещо по Windows в Microsoft. В статията той е обяснил какви са намеренията на екипа му във връзка с новия блог. Разработчиците ще отделят особено внимание на коментарите към материалите в блога и ще провеждат диалози с потребителите за да подобрят качеството на работата си, въвеждайки правилните промени на точните места. По подобен начин се процедираше и по време на подготовката на Windows 7. Подробностите около нея бяха представяни в блог, който се казваше Engineering Windows 7. Той стартира през 2008 година и разработчиците на операционната система признават, че коментарите в блога са оказали голямо влияние върху крайната версия на продукта, която сега се радва на голям успех. От Microsoft са заявили, че практиката разработката на операционните системи да се проследява чрез специален блог се е доказала като успешна и ще бъде запазена и занапред.

Първата официална биография на Стив Джобс ще направи своята премиера пред читателите в края на тази година, през месец ноември. Книгата за съоснователя и изпълнителен директор на технологичния гигант Apple ще излезе с пет месеца по-рано от първоначалните планове на издателите, информира Mashable. Източник на информацията е самият Стив Джобс. Той е казал, че книгата ще излезе по-рано защото е напълно готова и няма смисъл да бъде отлагана повече. Издателството Simon & Schuster се грижи за всички подробности около подготовката и книгата ще излезе именно от неговите печатници. Старите планове предвиждаха произведението да бъде издадено през март 2012 година. Оригиналното заглавие на книгата е iSteve: The Book of Jobs. Автор на биографията е опитният Уолтър Айзъксън, който в миналото е изпълнявал престижни длъжности, сред които влизат постът изпълнителен директор на CNN и редактор на списание Time. В основата на книгата е информацията, която се съдържа в повече от 40 интервюта, които е дал Стив Джобс. В биографията ще има и интервюта с членове на семейството, приятели, колеги и конкуренти на шефа на Apple. Очаква се книгата да стане бестселър, тъй като Джобс е знакова фигура в света на високите технологии. Той е известен не само с това, че е съосновател на Apple, но и с факта, че успехите на компанията до голяма степен се дължат на неговите новаторски идеи и правилни решения.

Encyclopedia Judaica 22 Volume Set

* Publisher: Macmillan Reference USA; 2 edition (December 12, 2006)
* Language: English
* ISBN-10: 0028659287
* ISBN-13: 978-0028659282

The new edition of Encyclopaedia Judaica brings a monumental reference work into the twenty-first century. In 1928 Nahum Goldman, head of Eshkol Publishing, in Berlin, began work on a comprehensive reference work about the history and culture of the Jewish people. That work was never completed, and the 10 finished volumes remain as both a witness to European Jewish scholarship and a reminder of Hitler's destruction of that tradition. Goldman survived the Holocaust, and in 1966, he used his reparation money to revive work on the encyclopedia at Keter Publishing House, in Jerusalem. In 1972, more than 45 years after the work began, the first edition was completed. Keter Publishing House and Macmillan Reference USA, its American partner, released Hebrew and English-language versions of the work. Like the original work, it was a thorough, organized overview of Jewish life and knowledge. Updating a large resource is difficult. The publishers issued yearbooks and two supplements cumulating the 1973–1982 and 1983–1992 volumes as well as an updated CD-ROM version in 1997, but the Jewish world has changed a great deal since then. The second edition is also a collaboration of Keter Publishing House and Macmillan Reference, which is now a Thomson Gale imprint. Editors Berenbaum and Skolnik gathered an international team of more than 50 divisional editors and 1,200 scholars to produce the work. They have created 22 volumes with approximately 22,000 entries. Some 2,600 entries are new, and 12,000 have been substantially revised. As they did in Encyclopedia of Religion (2004), the publishers left the original articles intact and added updated material in an appended article that follows. This edition has 150 pages of color inserts appearing as centerfolds in each volume as well as 600 maps, tables, and illustrations. There are also 30,000 new biographical entries. Why is this edition different? Building on the scholarship of the first edition, the editors have added material that documents today's Jewish communities. Since the publication of the first edition, Israel has been through two wars and two intifadas, the role of women in Jewish life has greatly expanded, and the Soviet Union has disappeared. The most rapidly growing Jewish communities in the U.S. are in Las Vegas and Phoenix, but the actual number of Jews in the country is declining due to low birth rates. A whole new generation of scholarship has emerged, with new information about everything from the Bible and the Talmud to women's studies and the Holocaust. The contributors to this edition used the material of the great scholars such as Salo Baron, Cecil Roth, and Gershom Scholem as a foundation for their new insights, giving users greater depth and a modern perspective. Volume 1 has a list of the editors and contributors. They include Yehuda Bauer (Hebrew University), David Ellenson (Hebrew Union College), Deborah E. Lipstadt (University of California, Los Angeles), and Xun Zhou (University of London). The encyclopedia features entries such as an article on Jewish law (Mishpat Ivri) written by Justice Menachem Elon, deputy president of the Supreme Court of Israel. He examines ancient religious law as reflected in the courts of a modern, sovereign Jewish state. Entries about the Bible include both the great medieval commentators such as Rashi and Maimonides and modern critical literary studies of the Bible as an integrated work. Contributors examine the sources of the Bible, its composition, and its authors. The Talmud receives similar treatment, with more than 100 biographies of the greater and lesser rabbinic figures and more accessible material, reflecting the increased participation of the public in Talmudic study. The women's perspective appears throughout the encyclopedia, with articles about biblical stereotypes, their views about the mikveh (ritual bath), and biographies of women both ancient and modern (Beruryah, a second-century Talmud scholar; Bella Abzug). Agunah (Orthodox women who cannot remarry because their husbands refuse to grant them religious divorces) and coverage of the bat mitzvah and the Women of the Wall case are other examples of the increased emphasis on women's issues in this edition. Extensive articles document the contributions of Jews to the arts, sciences, sports, politics, and entertainment. Albert Einstein, Rita Levi-Montalcini, Amos Oz, and Philip Roth appear along with Victor Borge, Jascha Heifetz, and Sandy Koufax. Each of the 50 states and the countries of the world, as well as major cities, have entries, as do museums, cultural institutions, and organizations. The Holocaust and Israel occupy the major part of volumes 9 and 10, respectively, reflecting their important roles in Jewish history and culture. Several thematic outlines (for articles on history, religion, language and literature, Jews in world culture, and women) and a detailed index help users pinpoint specific information. The e-book version uses the standard Gale interface and is available as part of the Gale Virtual Reference Center. One nice feature for users who print or download is the option of getting the text in PDF format if desired. The second edition of Encyclopaedia Judaica is a welcome addition to reference collections. By documenting the modern Jewish experience while retaining links with its rich past, it provides users with information about all aspects of Jewish religion and culture. This work received the 2006 Dartmouth Medal, a well-deserved award. Bibel, Barbara

Технологичният гигант Apple е представил пред германския съд некоректни доказателства в подкрепа на твърдението, че Samsung е извършил патентни нарушения при направата на своя нов таблет Galaxy Tab, информира Gizmodo. Продажбите на таблета на Samsung бяха замразени в рамките на почти цяла Европа заради жалба на Apple, че Galaxy Tab копира защитени елементи на iPad. Снимките, които са представили адвокатите на Apple пред съда в Дюселдорф не били от актуалната версия на Galaxy Tab, а на тях се виждало нещо по-различно. Таблетът на изображенията бил по-къс и по-дебел от оригиналния продукт на Samsung. Пропорциите му били подобни на iPad, но се различавали от истинската версия на Galaxy Tab 10.1, която е предназначена за европейския пазар. Това означава, че забраната за продажба на таблета в Европа е базирана на фалшиви доказателства. Първи са забелязали тази нередност специалистите от Webwereld.nl. На този етап не е ясно дали става въпрос за недоглеждане от страна на Apple или за целенасочена заблуда на германския съд. Повечето правни анализатори смятат, че компанията на Стив Джобс случайно е подала стари изображения на Galaxy Tab. Каквато и да е истинската причина, това не променя факта, че Samsung са ощетени от решение, което е взето на базата на заблуждаваща информация. Възможно е скоро решението за блокиране на продажбите на Galaxy Tab в Европа да бъде отменено и таблетът да бъде пуснат по магазините.

Милен Радев

Преди два дни бе празникът Успение Богородично. Пуснах този постинг тогава във Фейсбук. Там обаче всичко е мимолетно и когато по-късно е нужно трудно се намира. Искам това изпъленние (което съвсем неочаквано ме споходи сутринта на празника) да ми е подръка, затова го повтарям тук.

Един от най-хубавите госпъли в изпълнение на наскоро отишлия си Чарли Лувин – вторият от легендарните Louvin Brothers.

Посветих завчера публикацията и спонтанния превод на текста на паметта на покойната ми майка Мария. Поздравих с него и всички тук именнички – пожелах им здраве и упование, че има кой да ни води и напътства – не само ангелите на Чарли Лувин, но преди всичко небесната Царица…

Чарли Лувин (7 юли 1927 – 26 януари 2011) заедно с брат си Айра са госпъл и кънтри певци и автори на песни, оказали силно влияние на американската популярна музика от преди Войната и до наши дни. Като изпълнители и особено като музикални творци те са признат източник на вдъхновение за големи имена имена: Емилу Харис, Грам Парсънс, Джордж Джоунс, Джон Р. Кеш и дори Елвис Костело…

Това изпълнение е от един от последните соло-албуми на Чарли Лувин , наречен просто “Charlie Louvin” (2007 )

Grave On The Green Hillside There’s a little grave on the green hillside That lies to the morning sun And the wayworn feet often wander there When the cares of the day are done We sometimes sit in the twilight fall And talk of a far off land And I sometimes feel in the twilight there The touch of a vanished hand Grave on the green hillside Grave on the green hillside In the years to come we will calmly sleep In a grave on the green hillside And this land is full of these little graves In the valleys, plains, and hills There’s an angel, too, for each little grave An angel sufficient, Bill I know not how, but I sometimes think That they lead us with gentle hands And a whisper falls on a willing ear From the shore of a far off land Grave on the green hillside Grave on the green hillside In the years to come we will calmly sleep In a grave on the green hillside And these little graves are but wayside marks That point to a far off land And they speak to the soul of a better day Of a day that’s near at hand Though we first must walk through this darksome veil Yet Christ will be our guide We will reach the shore of a far off land Through a grave on a green hillside Grave on the green hillside Grave on the green hillside In the years to come we will calmly sleep In a grave on the green hillside

Гроб на зеления хълм На зеления хълм има малък гроб Обърнат към утринното слънце Често уморените крака ни водят натам Когато дневната работа е свършена Седим понякога под падащия здрач И разговаряме за далечната страна И понякога в сумрака там Усещам докосването на отишлата си длан Гроб на зеления хълм Гроб на зеления склон Ще дойдат години и ние мирно ще спим В гроб на зеления склон Страната ни е пълна с такива малки гробове Из долини, равнини и хълмове И всеки малък гроб си има по ангел По един ангел стига Сам не знам как, но понякога си мисля Че те ни водят с внимателна ръка И който иска да чуе, долавя шепота От отвъдния, далечен бряг Гроб на зеления хълм Гроб на зеления склон Ще дойдат години и ние мирно ще спим В гроб на зеления склон Тези малки гробове са като крайпътни знаци Що сочат към далечната страна И говорят на душата за по-добрия час Часът, който не е далеч Макар че първо трябва да прекрачим през мрачния покров Но водачът ни ще е Христос Така ще стигнем брега на далечната страна През гроба на зеления хълм Гроб на зеления хълм Гроб на зеления склон Ще дойдат години и ние мирно ще спим В гроб на зеления склон

И тази седмица не стана ясно кой ще е кандидатът на геберите за Созопол. Явно Панайот Рейзи е новият горещ картоф, който си подхвърлят в щаба на Цветан Цветанов. Проблемът е дали управляващите и техните поддръжници ще понесат пореден голям резил и дюдюкане, ако след като подкрепиха кмета на Варна Йорданов, сега издигнат като свой кандидат и действащия кмет на Созопол – Панайот Рейзи. Коментарите, които се появиха след номинацията на Йорданов, бяха убийствени – дори в Дойче веле открито се подиграха на решението. В същото време, за разлика от Варна, където ГЕРБ нямаха силен свой кандидат, в Созопол действащият областен управител Константин Гребенаров седи добре и се ползва със симпатията на много жители на общината. Той е човек с характер, доста по-близък с личния си профил до ГЕРБ от Панайот Рейзи, който е известен със способността си непрестанно да се забърква в скандали – независимо дали става дума за средствата за пречиствателни станции, нерегламентирани стрелби по кошути или...

Според мнозина полицията определяла кой е извършил престъплението, а съдът – как извършителят да бъде наказан. Полицията хващала престъпника и го водела при съдията, който го наказвал. Това е заблуда. Всъщност съдът и единствено съдът решава както едното, така и другото. Полицията само определя кой да бъде проверен от съда дали е извършител на дадено престъпление. Ако щете, тя предлага едно лице да бъде обявено за престъпник, а правосъдието се произнася дали приема това предложение или не. Докато съдията не каже дали това лице е извършител, то не е извършител, а е само заподозрян. Помните ли така наречените убийци на Луканов? Накрая се оказа, че не са извършили убийството. Това за пореден път ни напомня, че не всеки заподозрян се оказва виновен. Ако поначало се знаеше кой е престъпникът, да се ходи в съда щеше да бъде излишно. Защо да губим време и пари в издръжката на съдии, секретари, призовкари и деловодители, ако поначало се знае кой е извършителят? Самата полиция щеше да върши...

“Пустините на света само за 6 часа успяват да съберат толкова енергия от слънцето, колкото цялото човечеството употребява в рамките на една година”: Дойчин Чолаков, директор Корпоративни комуникации в Siemens България, пояснява как енергийните мрежи станаха интелигентни.

Дойчин Чолаков от Siemens за умните мрежи from горичка on Vimeo.

Имах нещастието да си счупя пръст и ще споделя опита си, защото разбрах, че в България нямаш гаранции, че ще получиш адекватно лечение, и единственото противодействие на тази свинщина е максималната информираност на пострадалия.

Счупих си средния и беззименния пръсти на 23 юни т.г. към 03 ч. сутринта. Как - събудих се да отида до тоалетната и без да паля лампата, ударих протегнатата уж за да напипвам пътя ръка директно в стената. Извод 1: Не ходете на тъмно дори в собствения си дом, особено ако не сте разбудени съвсем.

Болката бе много силна, а пръстите бяха видимо изкривени. Отидох веднага в спешното отделение на ИСУЛ (защото ми е по-близо). Там след много чукане по вратата на кабинета за спешна помощ ми отвори сестра, чиито коси бяха разрошени, а престилката незакопчана. Имам предвид не нещо сексуално, а че явно досега бе спала на кушетката. По-лошото бе и че явно лекарят също спеше, защото тя ми каза да дойда сутринта след 8.00. На плахите ми опити да възразя, че те са също спешен център и трябва да ми окажат спешна помощ, каза: "Щом така ще ме заплашвате, няма никой да ви намести и гипсира преди 8.00 часа. Лекарят го няма". Извод 2: Не си губете времето да ходите до други спешни центрове освен "Пирогов". Не вярвайте на здравното министерство, че имало и други звена за спешна помощ - лъжат.

В "Пирогов" бях някъде към 4 часа сутринта. Бързо ме обслужиха - сиреч наместиха очевидно изкривените пръсти и ги гипсираха. Дадоха ми талон да отида на контролен преглед след 10 дена. Тогава получих голямата изненада: единият пръст бе силно разместен. Самият лекар в кабинета за контролни прегледи бе неприятно учуден, че са ме гипсирали така (вж. снимката). Според него е трябвало още тогава (след гипсирнето) да ми кажат, че единият пръст не е могъл да се намести правилно и да ме информират какво може да се направои. Едната възможност: операция до 1-2 дена за изправяне. Другата: Изчакване да зарасне, провеждане на физиотерапия и ако тя не възстанови функциите на пръста - операция. Е, аз вече бях предопределена да вървя по втория вариант. И именно тук е лекарската свинщина: Оня, който ме намести лошо, дори не ме информира за това, и по-лошото - не ми каза какво следва от лошото наместване. Ако знаех, щях да избера операция веднага - която има повече шанс за успешно възстановяване. Но безхаберният лекар нищо не ми каза.

Сега очаквам операция. Има два варианта, и двата започват със счупване на зарасналото накриво и правилното му наместване. При първия вариант се слагат пирончета, за да го държат; при втория - плака (нещо като мъничка тенекийка, обхващаща костта около счупеното място). Разликите: 1. пирончетата ги плаща здравната каса, плаките - не, струват 1 800 лв; 2. лечението е по-успешно при плаките, отколкото при пирончтета. В това време вече бе ясно, чи кривият пръст упорито на желае да се раздвижи, независимо от провежданата физиотерапия. Какво значи това? Както всеки средностатически човек, не подозирах колко е важна ролята на безименния пръст. Без него нито можеш да свиеш ръката в юмрук, нито да пишеш на компютър (абе, и да пишеш с химикалка си е трудно).С две думи: Не мога да измета и измия пода - защото дръжката на метлата и на парцала не мога да хвана здраво, не мога да изстискам парцал или гъбичка за домакински цели, не мога да държа нормално гъбичка за баня, не мога да използвам нож и ножичка. Извод 3 и общ извод: Не вярвайте на лекаря, който (ви намества и) гипсира. Изрич(но го попитайте дали има разместване и ако има, какви са възможните последици и евентуално възможните лечения. В приличните европейски държави лекарите правят това, но у нас пет пари не дават за пациента, номерът е да го претупат. Знам, че има свестни лекари и не очаквах, че в държавнофинансираната здравна помощ ще попадна на несвестен, но така случих. Извод 3: Винаги питайте лекаря, който ви намества и гипсира, какъв е резултатът, има ли разместване и ако има, какво трябва да правите. И не пропускайте да си вземете снимката. Те се обработват компютърно и в "Пирогов" ви дават диск със записа. На нуго ива и програлбма за гледане - снимката в този постинг е от дисдка на "Пирогов". В ИСУЛ не дават снимките, но ако я поискате и им дадете празен диск, на който да я копилат, нямат основание да откажат.[/u]

С две думи: Надявам се да не ви случва. Ако ви се случи, действайте по тоя начин. И теглете една майна на т.нар здравна система и политиците, които 10 години си играят с болните хора.

Издателският бизнес прави огромна виртуална крачка със съвсем реални последици. Топлият още сайт Sparkabook.com отваря вратите към 21-ви век на търговията с авторски права. Замислената като социална мрежа уебстраница има за цел да съкрати дъгия път на писателя, литературния агент и издателя един към друг.

Идеята идва от новозеландците Лиса Бъкън и Майк Питърс, които разработили концепцията и я споделелили на Франкфуртския панаир на книгата през 2010. „Отговорът, който получих на панаира, беше учудващо окуражителен и ни даде увероността да впрегнем енергията си в разработване“, казва Бъкън пред британския сайт booktrade.info. „Няколко издатели ми казаха, че се чувствали непривилегировани в сравнение с големите международни издателства и статистиката го потвърждава. Общността на Sparkabook ще осигури един по-свързан и равен свят на книгоиздаването“, сигурна е Лиса.

Сайтът направи първи експериментални стъпки за разпалване на книжната искра през март тази години и оттогава общността продължава да набъбва. Предлагат се безплатно членство и различен профил на услугите в зависимост от това дали си издател, агент или писател. Само на един клик разстояние - литературното общество никога не е било толкова близо и достъпно. Sparkabook има и международни амбиции да насърчава преводната литература, заличавайки географските пречки.

Подкрепен с блог, бликащ от статии със съвети, сайтът заема все повече уеб-пространство и се надява скоро да стане сериозна и незаменима част от издателската практика по целия свят.

Има един кошмарен сценарий за българската Пета колона, която служи безрезервно, вдъхновено и безапелационно на Русия. Без изключение на режима, който управлява там. Ами ако той се смени? Ако все някога и все пак демокрацията там направи стъпка напред и на власт дойдат хора като Новодворская, Елена Бонер и други, които говорят със симпатия и [...]

Отново криза! Тоя ужасен вопъл се заби в главата ми и ето така си ходя напоследък! Със стърчаща от главата ми Криза – като пострадал от някаква промишлена авария, с парче винкел, забито в главата – недоутрепан и силно притеснен. Не... не е думата притеснен... по-скоро: потиснат, лишен отново от надежда. Мога да правя пищни и странни сравнения цял ден. Все пак – това ми е работата. Мога да кажа, че се чувствам като пътешественика Стенли, влачещ се с последни сили през сухата савана, очакващ най-накрая да види лагера на Ливингстън... и вече лагерът му се мярка пред очите – тоя сладък лагер... тоя сладък край на мъките и несгодите... И той - пътешественикът Стенли - тича с последни сили, защото там, в лагера, го чака единственият бял човек на един милион мили околовръст... И го чакат банани и разхлдителни напитки с хинин... Но когато с последни сили дотичва до мястото, на което му се е сторило, че вижда лагер – оказва се, че е една пресъхваща локва, с жужащи мухи над нея – тя – с...

 

Без коментар…

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 05.01.2010 -- Накратко за снегопочистването (5)
• 04.07.2011 -- Намерено е куче! (0)
• 27.06.2011 -- До хотел „Писка“ или надписи от столичния градски транспорт (3)
• 01.06.2011 -- Mind the Gap (5)
• 19.04.2011 -- Google като инструмент за сравняване на България със света (6)
• 30.01.2011 -- Посетителите на блога: кой откъде е? (7)
• 17.11.2010 -- Шофирането в София – Survival Guide в 10 съвета! (18)
• 15.09.2010 -- Time Capsule 2010 (25)
• 15.05.2010 -- G. M. Dimitrov Blvd. – Numero Uno! (4)
• 20.04.2010 -- Безплатен Интернет в софийското метро (13)
• 14.03.2010 -- 100 национални туристически обекта (18)
• 19.02.2010 -- Въпрос на чест и 50 стотинки! (15)
• 22.01.2010 -- Как се приготвя октопод… (20)
• 12.01.2010 -- Сайт за луксозен апартамент под наем (11)
• 27.07.2011 -- Разменени лога на български компании (0)
• 07.06.2011 -- Хотели и звезди (9)
• 08.05.2011 -- Сердика vs. Активия (8)
• 04.05.2011 -- Българският Стоунхендж – побитите камъни край Девня (0)
• 17.04.2011 -- България пита, Google отговаря (или обратното) (5)
• 13.04.2011 -- Шампионска лига в Североизточна България (и не само) (3)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Започваме един пътепис за пътуването на Николай из Оман. Ще ни води из пустинята и крепостите на тази древна страна. Оман разбира се, се намира не в Персийския, а в Оманския залив, но нека това си остане като жокер за вас, когато играете Стани богат за 50 хил лв ;) Приятно четене:

Рамадан, Салала... и още нещо

ден първи

Бахла и Низва

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсюлманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение, състрадание и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен. Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”. Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници. Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

В първия ден на Рамадан

пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш... Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи¹ и мъже в бели кандори² плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар³. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за Спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят плътските потребности. От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е

Салала – град в южната част на Оман

близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници. Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем

планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали

– най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км².

03.09.2010

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ. Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша. Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе. Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15. Търпение нямам да тръгнем. Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″. Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата. Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка. Тръгваме

към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман.

Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание. След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е... цветът на тапицерията. Американска им работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

Влизаме в Ал Аин

и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на

Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

Стигаме границата

около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра⁴ и икал⁵. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

Следва оманският граничен пункт.

Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка. -А на колко години е? -На двадесет – отговаряме почти в един тон -Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза. -Възрастна е вече – шегувам се аз -Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме -Ти съгласна ли си – питам Александра Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък. Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там - възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги. Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили. След време започват да се мяркат малки оазиси. Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним. От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината. Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би било да има и по една студена биричка, ама няма. Не. Бира има, но не е студена, което на практика обезсмисля наличието и. А не е студена защото заедно с една бутилка ром и една коняк е скрита дълбоко в багажа. Причината за това е следната: Преди няколко месеца бях ходил до Джабал Шамс. Пътувах сам, но понеже ме мързеше да преливам ракия взех цял литър. Имам едно много специално шише с керамична запушалка и метален механизъм за затваряне. Преди около 30-40 години ги имаше много в България и когато наскоро го видях в един магазин в Дейра, веднага си го купих. Та прибирам се аз от Оман. Часът е вече шест следобед. Минавам всички контролни пунктове и проверки и в момента, в който съм на път да поема към Дубай, един митничар ми прави знак да спра. Иска да отворя багажника за проверка. Там, най-отпред е хладилната чанта. Той вдига капака и вади от нея пет бири и шишето с ракия. Пита бирата алкохолна ли е. -Ами да – отвръщам плахо. -What is this – пита, като повдига нагоре към светлината шишето с ракия. -Ракия – казвам. Нещо като водката, но по-вкусно и по-ароматно -Means alcohol? -В общи линии да – обобщавам аз -Problem! Follow me. -Ама защо? Какъв е проблемът? -Alcohol is not allowed. -Не е възможно – казвам. Нали при всяко влизане в Дубай си вкарвам по четири литра. -Sorry. Here is not Dubai. Бре, викам си. Тоя ще ме вкара в беля, ама да видим. Влизаме в офиса на митничарите. Там трима други седят и пият чай. Моят човек им обяснява нещо на арабски, те започват да коментират и след малко единият се обръща към мен на английски. -Господине, не е разрешено да вкарвате алкохол. Обяснявам му и на него, каквото вече бях казал на другия. -Да, но това е когато кацате със самолет. -Каква е разликата – питам -Има разлика – учтиво отговаря той. -И сега какво? -Ще го конфискуваме. Подкосиха ми се краката. Сякаш ми казаха, че от днес нататък свършват радостите в моя живот во веки веков. Те да ми вземат на мен цял литър мускатова ракия, която е повече от мечта за всеки българин в Дубай. На всичко отгоре предната вечер бях изпил само една малка, което означава, че ми предстои да се разделя с приблизително деветстотин и петдесет грама от скъпоценната течност. Алкохол да искаш у дома. Но ракийка, подарък от Румен и Маргаритка, пропътувала милата повече от 5000 километра, за да се озове в ръцете и в последствие вероятно в гърлата на безпросветни арабски митничари. Всяка фибра от тялото ми се съпротивяваше на подобна възможност. Какво разбират те нищите от ракия? Спомня ли им тя за прекрасните лозя на Евксиноград и Поморие галени ежедневно от Черноморският бриз. Достига ли до тях шепотът на вековните дъбове на Родопите запазен в дъгите на бъчвата, в която животоспасяващата течност е отлежала поне година. САДИСТИ! -Добре – казвам. Няма проблем, но си искам шишето. -Ама как така – стъписват се те. -Ами така – казвам аз. Това шише ми е скъп спомен и си го искам. -А какво да правим с течността в него? -Не знам. Ако искате можете да я изсипете в мивката, но аз си искам шишето. След като лицата и на четиримата се обагрят последователно във всички цветове на дъгата, единият от тях се окопитва и казва: „Добре”. Взима шишето, отваря го и започва да изсипва живата вода в канала. На мен хем кръв ми капе от сърцето, хем победоносно ликувам, защото постепенно, но безвъзвратно цялата емиратска митница започва да мирише на казан. Хак им е на господата. Ще ми взимат най-милото. А те уж погнусени от алкохолния аромат бърчат вежди. Хич не ми ги бърчете, викам си аз, че така съм ви виждал да лочите бира, че и най-жадният пияница би ви завидял. Не тая лоши чувства към никого. Но както се казва, „Парен каша духа” и от тогава тръгна ли да минавам граница, крия в най-недостъпните ъгълчета на багажника всякакъв алкохол. Приключваме с обяда прибираме багажа и тръгваме. В ляво от нас и отпред е планината, над която са надвиснали тъмни облаци. Слънцето ослепително пече, термометърът показва 44° С и когато казвам, че там някъде плющи дъжд, никой не ми вярва. След малко слънцето се скрива и ние въздъхваме с облекчение. Знаем, че е за кратко, но все пак. Изведнъж по стъклото се появяват съвсем мънички капчици. Толкова са малки, че в началото не ги забелязвам. Постепенно стават все повече и повече. Завалява. Сърцата ни ликуват. Ако завали в България дори и ненадейно, през лятото, когато грее слънце не би било чак толкова странно. От баща ми даже знам песничка, която са пеели като деца в подобни случаи: „Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени”. Но тук, в пустинята, при 44 градусова жега фактът е почти шокиращ. Завалява като из ведро. Капките плющят по стъклото и душите ни празнуват. Двама ненормалници ни изпреварват. Аз карам със сто. С колко ли карат те? Не са свикнали сладурите на дъжд и шофират като на сух асфалт. И през ум не им минава, какво може да се случи. Ива ме моли да спра. Отбивам в дясно. Тя излиза навън и се наслаждава на животворните хладни капки. След нея излиза и Александра. Подскачат и се смеят. По асфалта се образуват локви. Двете влизат щастливи и мокри в колата. И аз излизам да се порадвам на неочаквания дъжд. Фланелката и дънките ми бързо се навлажняват. Потегляме отново. Чистачките не насмогват. От двете страни на пътя виждаме спрели коли, явно чакащи пороят да премине. Термометърът показва, че навън е 25°. Постепенно дъждът намалява и спира. Отварям стъклата и покрива на колата. Температурата започва да се покачва. Когато стига 30° затварям. Слънцето се прокрадва между облаците. Отново напича. Влизаме в

Бахла

– град с около 60 000 жители, който включва в територията си 45 отделни селца. Градът е наистина стар, за разлика от Дубай, където и днес могат да се видят древни селища в строеж. Като казвам строеж, имам предвид точно строеж, а не реставрация. Строят си хората разни работи така, както според тях са строили предците им и после се гордеят с историческите, архитектурни забележителности. Ама чакайте! За каква архитектура става дума. Нали тук само преди трийсетина години не е имало нищо друго освен шатри. Виж

Оман е друга работа.

Могъща държава владяла в определени моменти чак Занзибар. Султанат. Народ с история. Смята се, че

Бахла е едно от най-древните поселища в района.

В крепостта вървят сериозни реставрационни работи. Самата тя е в списъка на ЮНЕСКО за световно историческо наследство, благодарение на което организацията спонсорира реставрацията. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Качваме се по стъпалата на възстановена крепостна кула. Пред нас се откриват руини от старо селище. Къщите са кирпичени с покриви от палмови листа измазани с кал. Зад изоставените постройки се зеленеят оазиси. Много е красиво. Слизаме по други стълби и през дървена порта се озоваваме на тясна каменна уличка сред руините. Отнякъде изскача симпатично момиченце и започва да говори на арабски. Много се ядосвам, че не сме взел никакви подаръчета за децата, които може да срещнем по пътя. Просто не се сетих, а вече имам опит в тази посока. Преди три години в Занзибар и Малави поради липса на нещо друго раздадохме всички моливи и химикалки, които носехме със себе си. Продължаваме към Низва. Изведнъж се сещам, че по пътя можем да се отбием в

пещерата Хута

Предния път, когато обикалях из този район беше затворена, а знам, че си струва да се види. И без това имаме достатъчно време – Низва е на най-много половин час път. Пристигаме и с изненада установяваме, че отново не работи. Виждам един местен да се мотае по паркинга. Слизам от колата, поздравявам го и питам дали е отворено. Човекът казва, че не е. -А кога ще отвори? -Може би след два месеца, инш Алла. Взимаме си довиждане. Вече съм тръгнал към колата, когато чувам зад гърба си: „Господине”. Обръщам се. „Извинявам се” казва сконфузено оманецът - явно като домакин се чувства неудобно от факта, че сме били път до тук напразно. Как после да не им харесваш страната. Тръгваме обратно, но решаваме да не се връщаме до главното шосе по същия път, а да минем от друго място. Има господ! Благодарение на това ни решение се озоваваме пред

приказно красив каньон

Водата е издълбала скалата и пред нас се открива пропаст дълбока най-малко 30 метра. Долу в ниското ромоли рекичка. Въпреки, че е много горещо, самият шум на водата сякаш прави жегата по-поносима. Продължаваме по пътя и сме наградени с още по-прекрасна гледка. Шосето слиза в ниското на нивото на реката. Точно на това място водата забавя течението си и образува големи вирове. По двата бряга има много красиви дървета. Жаби крякат. На отсрещния бряг се извисява скала. Като в приказките е. Мястото силно ми напомня река Вит и по точно чудните мигове на покой в ранна утрин, когато всичко живо още спи, даже въздухът е замрял и единственият шум, който чуваш е от цопването на плувката във водата. Тези прекрасни спомени дължа на Ванчо. Един изключителен човек. Човек с голямо сърце и непреодолим стремеж към новото. Човек, който според мен никога не остаря и до края си остана едно голямо момче. Няма го вече сред нас. Светла му памет. Ива изскача от колата и тръгва към водата. Наджапва в калта, но е щастлива. Към нас се приближават двама местни. Ръкуваме се. Разменяме обичайните въпроси на любезност. Изненадвам се, когато единият ни кани на гости. Благодаря му и учтиво отказвам. Продължаваме към

Низва

След известно лутане откриваме

хотел Фалаж Дарис,

където имаме резервация за тази вечер. Регистрираме се на рецепция и се настаняваме. Мой приятел обичаше често да задава един и същи въпрос, особено когато бяхме на маса ″Кое е най-великото откритие на човечеството″. Обикновено следваха тъпи отговори от рода на ракия, уиски или нещо такова. ″Не – отговаряше той – парната машина, защото благодарение на нея сме свидетели на невероятен прогрес. А кое е второто по значение достижение на човешкият род″. Отново глупави догадки в посока на въздухоплаване, овладяване на космоса и компютърните технологии. ″Много далеч сте и дори посоката на разсъждение не е вярна – казваше приятелят ми - Бирата, разбира се″. И наистина след 450 километра път в 45 градусова жега

една студена биричка те кара да преоткриеш отговора на дълбоко философския въпрос ″какъв е смисълът на нашето съществуване″.

Освежаваме се набързо и тръгваме обратно към града, за да разглеждаме. Часът не е най-подходящият. Сега е точно време за прекъсване на поста. Влизаме в

сука⁶.

Всичко е затворено. Паркирам колата отвън, до джамията и слизаме да се поразтъпчем. Улицата е пълна с индийци. Имам чувството, че не сме в Оман, а в ″Голямата Страна″. Виждаме странен надпис „Modren Jewelery”. Сещам се за случка на варненския плаж. С баща ми ходехме винаги на едно и също място – пост номер 4 на северния плаж до ручбана. Спасителите му бяха приятели. По плажа минава гражданин от ромски произход предлагащ сладолед. Начина по който го рекламира обаче, е леко странен: „Ексимо молим, Ексимо”. Баща ми му махва с ръка и той с готовност се приближава. -Ти Ескимо не можеш ли да кажеш? -Мога бе бате, как не. -Ами тогава защо викаш Ексимо. То даже е по-трудно. -Няма проблем бате – хитровато се усмихва мургавият продавач и се отдалечава. След малко отново чуваме „Ексимо молим, Ексимо”. Търсим местенце да похапнем. Александра предлага да намерим ресторант за семейства, за да бъдем сигурни, че условията ще са приемливи. Любопитството често ни запокитва на места, където на други чужденци даже не би им хрумнало да отидат. Забелязвам табела

″Ресторант Бин Антиик - традиционна оманска кухня″.

Отправяме се натам. Не сбъркваме. Непосредствено след входната врата има малко салонче с рецепция, от което тръгва тесен коридор навътре. От двете му страни има малки стаички с плъзгащи врати. Вътре няма нищо друго освен килими и възглавници на пода. Посочват ни стая. Виждаме, че пред другите врати има обувки. Събуваме се и ние преди да влезем. Преградните стени между две стаи не стигат до тавана. Високи са около 2-2.20, като в горната част завършват с декоративна дървена решетка. Таванът също е от дърво. Избираме си различни местни манджи, за да опитаме, колкото се може повече неща и поръчваме. Не след дълго носят голяма метална тава пълна с най-различни гозби. Александра си е поръчала риба, Ива пилешко, а аз овче. Като казвам овче, трябва да направя едно много важно уточнение. В повечето от страните от Близкия изток, а и в Индия и Пакистан, хората наричат овца нещо, което е със значително по-малки размери от нашите агнета. С шилетата даже и сравнение не може да става. Освен това ароматът на тукашното овче месо е по-слаб от това на нашето агнешко и е по-малко мазно. Миналата седмица купувах овче за вкъщи. Избрах едно бутче и помолих да го премерят и да го клъцнат на две. Попитаха ме, дали да го обелят. Предположих, че не съм разбрал, какво ме питат и помолих да повторят. -Да го обелим ли сър? -Да обелите какво – на свой ред питам аз. -Кожата. Ама каква кожа, казвам си на ум, то си е одрано. Стана ми обаче интересно и казах да. След като го изтегли и раздели на две парчета със сатъра, момчето зад щанда започна, като опитен хирург да маха някаква прозрачна, повърхностна ципа. Гледай ти казвам си, не стига, че е много по-крехко от агнешко, ами го и обелват допълнително. Абе източни глезотии. Освен това сме си поръчали хумус, бакла и прясна салата. За първи път опитвам бакла - гадна е. Става ми хубаво на душата. И аз да намеря в Близкия изток нещо за ядене, което да не ми харесва, след повече от три години и половина. Хумусът не е лош. Прясната салата в тази част на света обикновено представлява смес от зеле накълцано на ситно, лук нарязан на шайби, моркови и краставици. Понякога слагат и домати. Сервира се без никакви подправки, само с резенчета лимон или лайм. Изцеждаш лимона отгоре и става много вкусно. Лимоновият сок смекчава вкуса на лука и го прави много приятен. Разбира се носят ни и ориз варен на пара, а също така и наан – вид индийски питки, които напомнят гюзлемите популярни в северозападна България. Прекрасна вечеря. Излизаме навън и оставаме като гръмнати. Градът е променен като с магическа пръчица. По улиците не се мярка нито един индиец или пакистанец. Само местни. Проснали са огромни рогозки и килими на тротоара и въобще навсякъде и продават всевъзможни неща. Хитът обаче явно са оманските шапки. Продават два вида – мъжки и детски. Голяма част от продавачите не са на повече от десетина години. Помотаваме се наоколо и се качваме в колата. В ресторанта ни бяха казали, че сервират шиша(наргиле) в заведение, което и по пътя към хотела. Намираме го. Разбира се ние сме единствените бели, а Ива и Александра са единствените жени с изключение на сервитьорката. Изненадвам се, че има жена сервитьорка в местно заведение. Аз си поръчвам айнеб (грозде), а Александра и Ива решават да си вземат една шиша и поръчват ягода. Понеже си поръчах на арабски донесоха ми грозде. Александра обаче не е сигурна как е ягода и си поръчва на английски. Носят и ябълка. По принцип ябълката удря леко на анасон, който и двете не харесват. Извикваме човека с шишите и му казваме, че това не е аромата който сме си поръчали. „Но проблем” казва той и носи нова шиша, която също не е ягода. Както и да е. По-късно се сещаме, че ягода е фараула. Хората около нас пушат, играят табла и пият чай. Особено през Рамадан животът в арабския свят започва след залез. Александра казва, че не издържа на жегата. Дойде си преди два дни и явно още не се е аклиматизирала. В хотела след освежителен душ сядам да пиша. Другите си лягат и заспиват. Не мога да спра – толкова са ме впечатлили нещата през деня. Освен това бях решил предварително да си водя бележки всяка вечер по време на пътуването. Знам, че ако отложа за следващия ден, емоциите ще поизбледнеят и впечатленията ще се смесят, така че най-добре е да се пише в края на деня. Лягам си около 2 сутринта. Очаквайте продължението Автор: Николай Кирилов Снимки: авторът Бележки: 1 – абая– дълга горна женска дреха при мюсюлманите (обикновено черна) 2 – кандора- дълга горна мъжка дреха при мюсюлманите (обикновено бяла) 3 – ифтар– прекъсване на дневния пост след залез слънце по време на рамадан 4 – гитра– мъжка кърпа за глава при мюсюлманите 5 – икал– черен пръстен носен върху гитрата за да я закрепи на главата, използван още и като букаи за спъване на камилите 6 – сук - пазар Снимките: [caption id="" align="aligncenter" width="638" caption="Планината Хаджар/Каменната планина"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="627" caption="По пътя Бурейми Бахла"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="534" caption="Муки"][/caption]   [caption id="" align="aligncenter" width="561" caption="Дъжд в пустинята"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="574" caption="Крепостта Бахла"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="580" caption="Бахленчета"][/caption]              

[caption id="" align="aligncenter" width="659" caption="Семеен ресторант "Бин Антик" - ох че вкусноооо"][/caption]     Други разкази свързани с Персийския залив – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Пътуване до Слънчевата Планина (Оман, Jabal Shams)
2. Из Югоизточна Азия (2): От Оман до Тайланд
3. До Дания и назад (2): Първи впечатления
4. Хавайски прелести (1): На път към Хаваите и първи впечатления
5. Бях в Китай (1): Първи впечатления от Пекин
6. Първи впечатления от Турция
7. Париж – ден първи
8. Белгия – първи нефризирани впечатления
9. Гърция: Ден първи:И нека приключението да започне!

„Мината Перник е черен бисер на хубавата българска земя. Тя е благодатен извор, от който свещенният труд на българския работник, подпомогнат от гения на родната техника, черпи ежечасно богатства, които влага в услуга на стопанския напредък и материалната култура на България. Бог на помощ!” Тези думи е написал в Златната книга на Мини Перник Н. В. Цар Борис ІІІ на 30 октомври 1924г. Докато се стигне до тези пророчески слова, които звучат еднакво силно през всичките 120 години от съществуването на въгледобива в Перник, са минали години.



Първата копка на въглища в Перник всъщност е направена на 10 август 1891г. Двадесетина дни преди това, с прокол № 57 от 19 (31) юли 1891г. българското правителство постановява: „Да се отвори и експлоатира каменовъглена мина при Перник”. За тази цел се разрешава на министъра на финансите кредит от 40 000 лв. , заем от запазеният фонд на бюджета на финансовото министерство за 1891г.




Държавни мини „Перник“ е било първото и най-голямо държавно предприятие в България. Пернишката мина е допринесла много за развитието не само на минната индустрия, но и на икономиката на Българската държава след Освобождението. Съгласно закона дружеството е било освободено от данъци, но се е задължавало да инвестира 30% от печалбата си в развитието на индустрията в страната. Така с пари на „Мини Перник“ е светнала първата електрическа крушка в България през 1895 г., пусната е в експлоатация първата електроцентрала през 1899 г., изградена е сградата на Минната дирекция, която е първата сграда на Министерство на икономиката.



Управата на Мини Перник 1924 г.

Постепенно Перник от малко село се е превърнал в град от европейск тип с красиви и благоустроени работнически жилища, водопровод, канализация, павирани улиц, но и с развити култура и спарт.



Цар Борис ІІІ идва в Перник на 24 през 1937 г. за освещаване на самолет “Миньор”,който е подарен на Въздушни войски от Мини Перник.

Добивът на въглища по подземен начин в Пернишкия басейн продължава до 2005 г. За този период са добити 156 857 320 тона въглища. През 2000 г. дружеството е обявено в ликвидация и прекратява дейността си. От тогава до днес се извършва техническа ликвидация.

МВР все пак реши да прекрати практиката да получава дарения от фирми - понякога съмнителни, понякога несъмнителни. Да, няма да бъдат забранени всички дарения - остава вратичка за общини и държавни фирми. Да, няма да стане веднага - заповедта влиза в сила от 1 септември, а можеше и да е от днес. Да, няма да прочетем пълен списък с даренията досега - регистърът ще включва само даренията от началото на тази година и занапред. Заповедта на министър Цветанов има много недостатъци, но има и едно огромно предимство - все пак министърът намери сили да забрани повечето дарения.

Разбира се, сега не е моментът за неоправдан оптимизъм. Керванът всекидневно продължава да подминава лая на кучетата. Скандалът с разпространените записи от телефонни разговори на премиера, финансовия министър и шефа на митниците все още няма последствия. И все още държавните институции мълчат - има ли злоупотреба с власт, има ли чадър над контрабандата, има ли безконтролно и масово подслушване… За съжаление такива случаи са повече от другите. И въпреки това в случая с даренията гражданското общество постигна своята малка победа. А неуспехът в другите случаи не е причина да се отказваме да търсим победите. Дори и малки.

Сподели във Facebook