08/16/11 06:00
(http://patepis.com/)

Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)

Започваме един пътепис за пътуването на Николай из Оман. Ще ни води из пустинята и крепостите на тази древна страна. Оман разбира се, се намира не в Персийския, а в Оманския залив, но нека това си остане като жокер за вас, когато играете Стани богат за 50 хил лв ;) Приятно четене:

Рамадан, Салала... и още нещо

ден първи

Бахла и Низва

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсюлманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение, състрадание и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен. Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”. Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници. Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

В първия ден на Рамадан

пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш... Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи¹ и мъже в бели кандори² плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар³. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за Спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят плътските потребности. От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е

Салала – град в южната част на Оман

близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници. Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем

планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали

– най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км².

03.09.2010

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ. Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша. Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе. Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15. Търпение нямам да тръгнем. Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″. Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата. Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка. Тръгваме

към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман.

Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание. След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е... цветът на тапицерията. Американска им работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

Влизаме в Ал Аин

и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на

Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

Стигаме границата

около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра⁴ и икал⁵. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

Следва оманският граничен пункт.

Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка. -А на колко години е? -На двадесет – отговаряме почти в един тон -Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза. -Възрастна е вече – шегувам се аз -Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме -Ти съгласна ли си – питам Александра Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък. Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там - възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги. Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили. След време започват да се мяркат малки оазиси. Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним. От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината. Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би било да има и по една студена биричка, ама няма. Не. Бира има, но не е студена, което на практика обезсмисля наличието и. А не е студена защото заедно с една бутилка ром и една коняк е скрита дълбоко в багажа. Причината за това е следната: Преди няколко месеца бях ходил до Джабал Шамс. Пътувах сам, но понеже ме мързеше да преливам ракия взех цял литър. Имам едно много специално шише с керамична запушалка и метален механизъм за затваряне. Преди около 30-40 години ги имаше много в България и когато наскоро го видях в един магазин в Дейра, веднага си го купих. Та прибирам се аз от Оман. Часът е вече шест следобед. Минавам всички контролни пунктове и проверки и в момента, в който съм на път да поема към Дубай, един митничар ми прави знак да спра. Иска да отворя багажника за проверка. Там, най-отпред е хладилната чанта. Той вдига капака и вади от нея пет бири и шишето с ракия. Пита бирата алкохолна ли е. -Ами да – отвръщам плахо. -What is this – пита, като повдига нагоре към светлината шишето с ракия. -Ракия – казвам. Нещо като водката, но по-вкусно и по-ароматно -Means alcohol? -В общи линии да – обобщавам аз -Problem! Follow me. -Ама защо? Какъв е проблемът? -Alcohol is not allowed. -Не е възможно – казвам. Нали при всяко влизане в Дубай си вкарвам по четири литра. -Sorry. Here is not Dubai. Бре, викам си. Тоя ще ме вкара в беля, ама да видим. Влизаме в офиса на митничарите. Там трима други седят и пият чай. Моят човек им обяснява нещо на арабски, те започват да коментират и след малко единият се обръща към мен на английски. -Господине, не е разрешено да вкарвате алкохол. Обяснявам му и на него, каквото вече бях казал на другия. -Да, но това е когато кацате със самолет. -Каква е разликата – питам -Има разлика – учтиво отговаря той. -И сега какво? -Ще го конфискуваме. Подкосиха ми се краката. Сякаш ми казаха, че от днес нататък свършват радостите в моя живот во веки веков. Те да ми вземат на мен цял литър мускатова ракия, която е повече от мечта за всеки българин в Дубай. На всичко отгоре предната вечер бях изпил само една малка, което означава, че ми предстои да се разделя с приблизително деветстотин и петдесет грама от скъпоценната течност. Алкохол да искаш у дома. Но ракийка, подарък от Румен и Маргаритка, пропътувала милата повече от 5000 километра, за да се озове в ръцете и в последствие вероятно в гърлата на безпросветни арабски митничари. Всяка фибра от тялото ми се съпротивяваше на подобна възможност. Какво разбират те нищите от ракия? Спомня ли им тя за прекрасните лозя на Евксиноград и Поморие галени ежедневно от Черноморският бриз. Достига ли до тях шепотът на вековните дъбове на Родопите запазен в дъгите на бъчвата, в която животоспасяващата течност е отлежала поне година. САДИСТИ! -Добре – казвам. Няма проблем, но си искам шишето. -Ама как така – стъписват се те. -Ами така – казвам аз. Това шише ми е скъп спомен и си го искам. -А какво да правим с течността в него? -Не знам. Ако искате можете да я изсипете в мивката, но аз си искам шишето. След като лицата и на четиримата се обагрят последователно във всички цветове на дъгата, единият от тях се окопитва и казва: „Добре”. Взима шишето, отваря го и започва да изсипва живата вода в канала. На мен хем кръв ми капе от сърцето, хем победоносно ликувам, защото постепенно, но безвъзвратно цялата емиратска митница започва да мирише на казан. Хак им е на господата. Ще ми взимат най-милото. А те уж погнусени от алкохолния аромат бърчат вежди. Хич не ми ги бърчете, викам си аз, че така съм ви виждал да лочите бира, че и най-жадният пияница би ви завидял. Не тая лоши чувства към никого. Но както се казва, „Парен каша духа” и от тогава тръгна ли да минавам граница, крия в най-недостъпните ъгълчета на багажника всякакъв алкохол. Приключваме с обяда прибираме багажа и тръгваме. В ляво от нас и отпред е планината, над която са надвиснали тъмни облаци. Слънцето ослепително пече, термометърът показва 44° С и когато казвам, че там някъде плющи дъжд, никой не ми вярва. След малко слънцето се скрива и ние въздъхваме с облекчение. Знаем, че е за кратко, но все пак. Изведнъж по стъклото се появяват съвсем мънички капчици. Толкова са малки, че в началото не ги забелязвам. Постепенно стават все повече и повече. Завалява. Сърцата ни ликуват. Ако завали в България дори и ненадейно, през лятото, когато грее слънце не би било чак толкова странно. От баща ми даже знам песничка, която са пеели като деца в подобни случаи: „Слънце грее, дъжд вали, мечка се жени”. Но тук, в пустинята, при 44 градусова жега фактът е почти шокиращ. Завалява като из ведро. Капките плющят по стъклото и душите ни празнуват. Двама ненормалници ни изпреварват. Аз карам със сто. С колко ли карат те? Не са свикнали сладурите на дъжд и шофират като на сух асфалт. И през ум не им минава, какво може да се случи. Ива ме моли да спра. Отбивам в дясно. Тя излиза навън и се наслаждава на животворните хладни капки. След нея излиза и Александра. Подскачат и се смеят. По асфалта се образуват локви. Двете влизат щастливи и мокри в колата. И аз излизам да се порадвам на неочаквания дъжд. Фланелката и дънките ми бързо се навлажняват. Потегляме отново. Чистачките не насмогват. От двете страни на пътя виждаме спрели коли, явно чакащи пороят да премине. Термометърът показва, че навън е 25°. Постепенно дъждът намалява и спира. Отварям стъклата и покрива на колата. Температурата започва да се покачва. Когато стига 30° затварям. Слънцето се прокрадва между облаците. Отново напича. Влизаме в

Бахла

– град с около 60 000 жители, който включва в територията си 45 отделни селца. Градът е наистина стар, за разлика от Дубай, където и днес могат да се видят древни селища в строеж. Като казвам строеж, имам предвид точно строеж, а не реставрация. Строят си хората разни работи така, както според тях са строили предците им и после се гордеят с историческите, архитектурни забележителности. Ама чакайте! За каква архитектура става дума. Нали тук само преди трийсетина години не е имало нищо друго освен шатри. Виж

Оман е друга работа.

Могъща държава владяла в определени моменти чак Занзибар. Султанат. Народ с история. Смята се, че

Бахла е едно от най-древните поселища в района.

В крепостта вървят сериозни реставрационни работи. Самата тя е в списъка на ЮНЕСКО за световно историческо наследство, благодарение на което организацията спонсорира реставрацията. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Качваме се по стъпалата на възстановена крепостна кула. Пред нас се откриват руини от старо селище. Къщите са кирпичени с покриви от палмови листа измазани с кал. Зад изоставените постройки се зеленеят оазиси. Много е красиво. Слизаме по други стълби и през дървена порта се озоваваме на тясна каменна уличка сред руините. Отнякъде изскача симпатично момиченце и започва да говори на арабски. Много се ядосвам, че не сме взел никакви подаръчета за децата, които може да срещнем по пътя. Просто не се сетих, а вече имам опит в тази посока. Преди три години в Занзибар и Малави поради липса на нещо друго раздадохме всички моливи и химикалки, които носехме със себе си. Продължаваме към Низва. Изведнъж се сещам, че по пътя можем да се отбием в

пещерата Хута

Предния път, когато обикалях из този район беше затворена, а знам, че си струва да се види. И без това имаме достатъчно време – Низва е на най-много половин час път. Пристигаме и с изненада установяваме, че отново не работи. Виждам един местен да се мотае по паркинга. Слизам от колата, поздравявам го и питам дали е отворено. Човекът казва, че не е. -А кога ще отвори? -Може би след два месеца, инш Алла. Взимаме си довиждане. Вече съм тръгнал към колата, когато чувам зад гърба си: „Господине”. Обръщам се. „Извинявам се” казва сконфузено оманецът - явно като домакин се чувства неудобно от факта, че сме били път до тук напразно. Как после да не им харесваш страната. Тръгваме обратно, но решаваме да не се връщаме до главното шосе по същия път, а да минем от друго място. Има господ! Благодарение на това ни решение се озоваваме пред

приказно красив каньон

Водата е издълбала скалата и пред нас се открива пропаст дълбока най-малко 30 метра. Долу в ниското ромоли рекичка. Въпреки, че е много горещо, самият шум на водата сякаш прави жегата по-поносима. Продължаваме по пътя и сме наградени с още по-прекрасна гледка. Шосето слиза в ниското на нивото на реката. Точно на това място водата забавя течението си и образува големи вирове. По двата бряга има много красиви дървета. Жаби крякат. На отсрещния бряг се извисява скала. Като в приказките е. Мястото силно ми напомня река Вит и по точно чудните мигове на покой в ранна утрин, когато всичко живо още спи, даже въздухът е замрял и единственият шум, който чуваш е от цопването на плувката във водата. Тези прекрасни спомени дължа на Ванчо. Един изключителен човек. Човек с голямо сърце и непреодолим стремеж към новото. Човек, който според мен никога не остаря и до края си остана едно голямо момче. Няма го вече сред нас. Светла му памет. Ива изскача от колата и тръгва към водата. Наджапва в калта, но е щастлива. Към нас се приближават двама местни. Ръкуваме се. Разменяме обичайните въпроси на любезност. Изненадвам се, когато единият ни кани на гости. Благодаря му и учтиво отказвам. Продължаваме към

Низва

След известно лутане откриваме

хотел Фалаж Дарис,

където имаме резервация за тази вечер. Регистрираме се на рецепция и се настаняваме. Мой приятел обичаше често да задава един и същи въпрос, особено когато бяхме на маса ″Кое е най-великото откритие на човечеството″. Обикновено следваха тъпи отговори от рода на ракия, уиски или нещо такова. ″Не – отговаряше той – парната машина, защото благодарение на нея сме свидетели на невероятен прогрес. А кое е второто по значение достижение на човешкият род″. Отново глупави догадки в посока на въздухоплаване, овладяване на космоса и компютърните технологии. ″Много далеч сте и дори посоката на разсъждение не е вярна – казваше приятелят ми - Бирата, разбира се″. И наистина след 450 километра път в 45 градусова жега

една студена биричка те кара да преоткриеш отговора на дълбоко философския въпрос ″какъв е смисълът на нашето съществуване″.

Освежаваме се набързо и тръгваме обратно към града, за да разглеждаме. Часът не е най-подходящият. Сега е точно време за прекъсване на поста. Влизаме в

сука⁶.

Всичко е затворено. Паркирам колата отвън, до джамията и слизаме да се поразтъпчем. Улицата е пълна с индийци. Имам чувството, че не сме в Оман, а в ″Голямата Страна″. Виждаме странен надпис „Modren Jewelery”. Сещам се за случка на варненския плаж. С баща ми ходехме винаги на едно и също място – пост номер 4 на северния плаж до ручбана. Спасителите му бяха приятели. По плажа минава гражданин от ромски произход предлагащ сладолед. Начина по който го рекламира обаче, е леко странен: „Ексимо молим, Ексимо”. Баща ми му махва с ръка и той с готовност се приближава. -Ти Ескимо не можеш ли да кажеш? -Мога бе бате, как не. -Ами тогава защо викаш Ексимо. То даже е по-трудно. -Няма проблем бате – хитровато се усмихва мургавият продавач и се отдалечава. След малко отново чуваме „Ексимо молим, Ексимо”. Търсим местенце да похапнем. Александра предлага да намерим ресторант за семейства, за да бъдем сигурни, че условията ще са приемливи. Любопитството често ни запокитва на места, където на други чужденци даже не би им хрумнало да отидат. Забелязвам табела

″Ресторант Бин Антиик - традиционна оманска кухня″.

Отправяме се натам. Не сбъркваме. Непосредствено след входната врата има малко салонче с рецепция, от което тръгва тесен коридор навътре. От двете му страни има малки стаички с плъзгащи врати. Вътре няма нищо друго освен килими и възглавници на пода. Посочват ни стая. Виждаме, че пред другите врати има обувки. Събуваме се и ние преди да влезем. Преградните стени между две стаи не стигат до тавана. Високи са около 2-2.20, като в горната част завършват с декоративна дървена решетка. Таванът също е от дърво. Избираме си различни местни манджи, за да опитаме, колкото се може повече неща и поръчваме. Не след дълго носят голяма метална тава пълна с най-различни гозби. Александра си е поръчала риба, Ива пилешко, а аз овче. Като казвам овче, трябва да направя едно много важно уточнение. В повечето от страните от Близкия изток, а и в Индия и Пакистан, хората наричат овца нещо, което е със значително по-малки размери от нашите агнета. С шилетата даже и сравнение не може да става. Освен това ароматът на тукашното овче месо е по-слаб от това на нашето агнешко и е по-малко мазно. Миналата седмица купувах овче за вкъщи. Избрах едно бутче и помолих да го премерят и да го клъцнат на две. Попитаха ме, дали да го обелят. Предположих, че не съм разбрал, какво ме питат и помолих да повторят. -Да го обелим ли сър? -Да обелите какво – на свой ред питам аз. -Кожата. Ама каква кожа, казвам си на ум, то си е одрано. Стана ми обаче интересно и казах да. След като го изтегли и раздели на две парчета със сатъра, момчето зад щанда започна, като опитен хирург да маха някаква прозрачна, повърхностна ципа. Гледай ти казвам си, не стига, че е много по-крехко от агнешко, ами го и обелват допълнително. Абе източни глезотии. Освен това сме си поръчали хумус, бакла и прясна салата. За първи път опитвам бакла - гадна е. Става ми хубаво на душата. И аз да намеря в Близкия изток нещо за ядене, което да не ми харесва, след повече от три години и половина. Хумусът не е лош. Прясната салата в тази част на света обикновено представлява смес от зеле накълцано на ситно, лук нарязан на шайби, моркови и краставици. Понякога слагат и домати. Сервира се без никакви подправки, само с резенчета лимон или лайм. Изцеждаш лимона отгоре и става много вкусно. Лимоновият сок смекчава вкуса на лука и го прави много приятен. Разбира се носят ни и ориз варен на пара, а също така и наан – вид индийски питки, които напомнят гюзлемите популярни в северозападна България. Прекрасна вечеря. Излизаме навън и оставаме като гръмнати. Градът е променен като с магическа пръчица. По улиците не се мярка нито един индиец или пакистанец. Само местни. Проснали са огромни рогозки и килими на тротоара и въобще навсякъде и продават всевъзможни неща. Хитът обаче явно са оманските шапки. Продават два вида – мъжки и детски. Голяма част от продавачите не са на повече от десетина години. Помотаваме се наоколо и се качваме в колата. В ресторанта ни бяха казали, че сервират шиша(наргиле) в заведение, което и по пътя към хотела. Намираме го. Разбира се ние сме единствените бели, а Ива и Александра са единствените жени с изключение на сервитьорката. Изненадвам се, че има жена сервитьорка в местно заведение. Аз си поръчвам айнеб (грозде), а Александра и Ива решават да си вземат една шиша и поръчват ягода. Понеже си поръчах на арабски донесоха ми грозде. Александра обаче не е сигурна как е ягода и си поръчва на английски. Носят и ябълка. По принцип ябълката удря леко на анасон, който и двете не харесват. Извикваме човека с шишите и му казваме, че това не е аромата който сме си поръчали. „Но проблем” казва той и носи нова шиша, която също не е ягода. Както и да е. По-късно се сещаме, че ягода е фараула. Хората около нас пушат, играят табла и пият чай. Особено през Рамадан животът в арабския свят започва след залез. Александра казва, че не издържа на жегата. Дойде си преди два дни и явно още не се е аклиматизирала. В хотела след освежителен душ сядам да пиша. Другите си лягат и заспиват. Не мога да спра – толкова са ме впечатлили нещата през деня. Освен това бях решил предварително да си водя бележки всяка вечер по време на пътуването. Знам, че ако отложа за следващия ден, емоциите ще поизбледнеят и впечатленията ще се смесят, така че най-добре е да се пише в края на деня. Лягам си около 2 сутринта. Очаквайте продължението Автор: Николай Кирилов Снимки: авторът Бележки: 1 – абая– дълга горна женска дреха при мюсюлманите (обикновено черна) 2 – кандора- дълга горна мъжка дреха при мюсюлманите (обикновено бяла) 3 – ифтар– прекъсване на дневния пост след залез слънце по време на рамадан 4 – гитра– мъжка кърпа за глава при мюсюлманите 5 – икал– черен пръстен носен върху гитрата за да я закрепи на главата, използван още и като букаи за спъване на камилите 6 – сук - пазар Снимките: [caption id="" align="aligncenter" width="638" caption="Планината Хаджар/Каменната планина"]