В селата Драгово, Хаджиите, Соколово има разминаване с преброяването и данните от есграо. Има регистрирани ромски семейства без собствен имот или наем. В трите села са по 351 и 352 души.

„Спазих обещанието си да съм президент на всички българи”, излъга днес във Враца президентът на съгласните да бъдат лъгани свои сънародници Георги Първанов. Ако това е началото ( по думите му) на президентското отчитане за двата мандата, представете си какво още предстои да излъже през оставащите му доста повече от два месеца. Фундаменталната лъжа на [...]

В това издание отдаваме почитта си към най-значимия композитор на лейбъла Motown след ерата Holland-Dozier-Hilland: Nick Ashford. Слушаме някои от хитовете му, написани за други артисти, както и парчета, изпълнени от него и съпругата му Valerie Simpson, която е неотменна част от този уникален композиторски екип. Двата албума, на които обръщаме по-сериозно внимание, са The Road From Memphis (2011, Anti) на легендарния органист Booker T. Jones и As Above So Below (2011, Dome) на талантливия млад нео соул певец Anthony David. В три поредни издания на 45 оборота в минута ще разгледаме тройната компилация Stylin' 500 (2011, Heard and Felt), събрана от радио водещия Ennio Styles по случай 500-ото издание на шоуто му Stylin'. Започваме с първата част, озаглавена The Soul. 


1 част:
Ariya Astrobeat Arkestra – Put Leg To Road / First Word
Anthony David feat. Jason Eskridge – Keep You Around / Dome

в. „Дневник“:   Какво поддържа днешния режим в Русия От Борис Дубин На първо място – безалтернативността. Действията на властимащите с подвластните им медии и стоящите зад тях елити, които съпровождат властта, докато тя поддържа ситуацията на фактическа безалтернативност. Това определя пътя, по който върви Русия, характера на властта, както и представата за т.нар.политика, която [...]

Изтекъл документ на ООН показа желанието на организацията да вкара на територията на Либия над 200 наблюдатели и още толкова въоръжени лица – по примера на Косово, или по-скоро Ливан. InnerCityPress публикуваха този .pdf. В рамките на 10 страници се обяснява виждането на ООН за Либия след Кадафи. Не знам какво мислят бунтовниците за това [...]

Открито писмо до Негово Превъзходителство посланика на САЩ в България Джеймс Уорлик

Ваше Превъзходителство,

Преди една година Вие откривахте мост към ромския квартал в Царево. Стояхте пред публиката между кмета на Царево Петко Арнаудов и областния управител Константин Гребенаров. И двамата са бивши членове на престъпната според българския закон организация БКП и агенти на зловещата комунистическа Държавна Сигурност.

Зад Вас стоях аз с голям портрет на Ленин, на чийто гръб беше написано "Уберите посла, верните Вождя. Агент ДС "Гоце" и Агент ДС "Иванов" град Мичурин". Надявах се Вие лично и присъстващите медии да забележат плаката и да ме попитат защо съм там и какво означава тази любопитна инсталация. Но преди Вас ме забеляза кметът и се възмути: "Кой е циганинът с Ленин?"

Дойдоха полицаи и ме отведоха в районното, където ми написаха предупреждение да не нарушавам обществения ред, макар че аз нищо не бях нарушавал. Конфискуваха ми и надписа. Предполагам, че през това време агент "Иванов" (Петко Арнаудов) Ви е отвел на банкет, където сте вдигали наздравици за ромската интеграция.

Минута преди да ме отведат полицаите видях как се прегърнахте и се разцелувахте с агент "Иванов". Беше покъртително. Ромите ръкопляскаха, общинските работнички дишаха дълбоко и бяха развълнувани.

Още тогава Ви написах открито писмо, публикувано в много медии. В писмото питах дали се целувате с агент "Иванов" заради протокола, заради непроницаемите интереси на Великия враг на комунизма и тиранията САЩ, или поради други причини.

Отговор така и не получих, и се примирих с височайшето Ви пренебрежение.

Преди няколко дни обаче Ви видях на посещение в "Лукойл" редом с Валентин Златев, да сипете похвали за тази фирма, която нарушава българските закони като не монтира измервателни уреди за акцизните стоки, които внася, преработва и изнася.

За Валентин Златев Вашият предшественик на поста Джеймс Пардю пише в секретен доклад следното:

"Представител на ЛУКОЙЛ за България е ВАЛЕНТИН ЗЛАТЕВ. Руската петролна компания се счита за най-големия корпоративен данъкоплатец в България. Тя контролира и руския износ на нефт за България. Българските операции на Лукойл, чрез Златев, са заподозрени в тесни връзки с руското разузнаване и организирана престъпност."

А посланик Джон Байърли допълва картината със следните думи:

"Борисов поддържа тесни финансови и политически връзки с директора на „Лукойл България" Валентин Златев, изключително влиятелен политически брокер и политически кукловод. Лоялността му (и неговата уязвимост) към Златев, играят голяма роля в процеса на взимане на политически решения на Бойко Борисов."

След тази Ваша изява очаквам с нетърпение да се появите на строежа на магистрала "Тракия" редом с Васил Божков - Черепа, когото Вашите сътрудници в посолството считат за най-опасния гангстер в България, да похвалите извършената работа и да изтъкнете, че Божков е ключов бизнесмен в българската икономика.

Няма да се удивя, ако Ви видя и на сбирка на възстановения по Ваша инициатива Клуб "Възраждане". Подхвърлям Ви идеята да инициирате издигането на скромен паметник на застреляния Емил Кюлев, определен от Вашите служби като "топ-перач на пари".

С настъпването на зимния сезон не се съмнявам, че ще се повозите на незаконните лифтове на Цеко Минев, чиято банка ПИБ е цитирана като перачница за мафиотски капитали в грама на Джон Байърли, и ще похвалите мащабните инвестиции на "Юлен" в Пирин.

В очакване на тези събития, в следващите дни възнамерявам да предоставя на българската публика всички дипломатически доклади подписани от Вас и благоверната Ви съпруга, която е посланик в Белград, налични в Уикилийкс.

За съжаление не мога да кажа, че Вашата проза блести с даровитост на фона на докладите изпратени от предишните посланици в София. Докладите Ви определено отстъпват по стил, прецизност и съдържателност дори и на текстовете на Вашата съпруга, лейди Уорлик.

Нямам обаче съмнения, че ще компенсирате този дефицит с ярко присъствие на модни, светски и културни събития в нашата страна и през следващата година, ако не се случи нещо непредвидено в кариерата Ви, например да бъдете издигнат на поста посланик в Подгорица.

С уважение,

Циганинът с Ленин

журналист в Биволъ, партньорски сайт на Уикилийкс за Балканите

На 8 септември 2011г. от 18:30  часа Илиана Иванова ще се срещне с представители на българската общност в Холандия. Те ще запознаят българския евродепутат с трудностите, които срещат българските граждани, желаещи да работят в страната. В срещата ще вземат участие и представители на данъчна служба Ротердам, ZLTO- браншова организация в аграрния сектор и др. Всички желаещи могат да [...]

В дните, предхождащи фестивала ще ви запознаем с героите и темите на всеки един филм. Започваме с Дейвид Сузуки - главно действащо лице във Force Of Nature: The David Suzuki Movie. В интервюто той коментира самият филм, а заедно с това споделя мислите си за промените в климата, ролята на хората, технологиите и т.н: един малък Force of Nature.

Клеър М. Лопез

Авторката на този текст е аналитик и специалист с многогодишен опит в рисковото разузнаване. Тя започва кариерата си като оперативен работник на ЦРУ, изпълнява задачи по целия свят, след това преминава в частния бизнес и се концентрира върху теми от борбата с тероризма. Клеър Лопез е изпълнителен директор на комисията за Иран в Агенцията за авангардни изследователски проекти по отбраната (DARPA) към Министерството на отбраната на САЩ. Старши сътрудник е в реномирания Център за политиката на сигурността. Текстът, чийто превод предлагам днес е публикация на Центъра.

Милен Радев

---

Когато гледа възторжените либийски бунтовници човек лесно може да се зарази от еуфорията на момента, в който един брутален тиранин е съборен от власт. Дори говорителката на Държавния департамент изгуби ума и дума, докато споделяше своите визии за „универсалните човешки права“, които щял да защитава Либийският Преходен Национален Съвет (TNC). Корпорацията RAND изпроводи своя старши полит-анализатор Фредерик Уиъри, който с пълна сериозност се зае да обсъжда някакви програми за „обратно изкупуване на оръжия“, които според него държавите от НАТО щели да стартират в Либия след като заглъхнат сраженията.  Дори коментатори на обикновено по-трезвия канал Fox News дадоха  оценка „много добър“ на президента Обама, за „успеха“ му помагайки да бъде съборен Кадафи от власт.

Един от малкото сериозни анализатори, който запази главата си на място, докато всеки наоколо щастливо губи своята, бе Бари Рубин, директор на Центъра за глобални изследвания на международните отношения Gloria в Херцлия. С право той критикува правителството на Обама, че подхожда към събитията в Близкия Изток „ не като лъв, а като чакал“. Според него днешната американска администрация разкрива своята слабост чрез фундаменталната си негодност да възприеме очевидния регионален  поврат в полза на силите на джихада и на шариата. Както Рубин писа на 21 август „Разривът между доминиращата на Запад представа за Близкия Изток и реалността в региона е опасно голям.“

Част от тази реалност се разкрива веднага пред онзи, който вникне в онлайн-публикацията на либийския „Проект за Конституционна харта през преходния период“. Според статията от 22 август на също така трезвия както и умерен наблюдател д-р Ендрю Бостъм „Най-впечатляващият пасаж на новия конституционен проект се намира в част I, чл. 1, който гласи „Ислямът е държавна религия, а основен източник на законодателството е ислямското право (шариат).“

Нека поясним за онези, които все още не са съвсем сигурни какво се случва в Либия, смисъла на този Член I, поставящ ислямското право (шариат) на самия връх на конституцията. Той просто означава, че принципите, които републиканците в духа на Томас Джеферсън смятат фундаментални за една демократична система – равнопоставеността, индивидуалната свобода, плурализмът, толерантността, защитата на малцинствата, общественият договор между управляващи и управлявани, естествените права, основаващи се на разума, независимата (светска) съдебна власт, свободните медии – всички те, дори и да са споменати пò надолу в проекта, няма да имат реална сила. В конституциите реално тежи онова, което е изнесено най-горе и е заявено най-категорично. В случая с Либия това е ислямското право.

Този извод едва ли може да изненада някого, наблюдавал по-внимателно председателя на Либийския TNC Мустафа Абдул Джалил и впечатляващата деформация в средата на челото му, наричана на арабски zubibah. Става дума за трайната цицина, която особено благочестивият мюсюлманин си докарва от постоянното удряне на челото при молитва пет пъти в денонощието.

Защитници на човешките права описват Джалил като решителен привърженик на господството на закона. Същият Джалил е завършил ислямско право в Либийския университет и е служил дълги години като съдия, прокурор и министър на правосъдието под ръководството на Кадафи*. Без съмнение той е начетен и опитен юрист. Пита се само, на какво право е категоричен привърженик председателят Джалил? Отговорът е очевиден – на ислямското право, шариата.

Западните аналитици, политическите лидери и медиите някак не осъзнават факта, че арабите от Близкия Изток не притежават социален и личен опит, който да ги подготви за възприемането на нещо дори отдалечено напомнящо „универсалните права на човека“. Съвършено обратното – тези ислямски племенни общности, натикани заедно в национални държави с помощта на произволни линии по географските карти на XX век, познават много по-добре непрекъснатото, безмилостно воюване един с друг, отколкото западните принципи на правата и на разума.

Ислямът е верска система основана на мистичното откровение, а не на рационалната мисъл. Нито демокрацията, нито признаването ценността на отделната личност са автоматично валидни постулати. И наистина, с приемането на параграфите на Декларацията от Кайро през 1990 г. държавите-членки на Организацията на Ислямската конференция (днес – Организацията за ислямско сътрудничество — OIC) напуснаха Всеобщата декларация за правата на човека и обявиха вместо това своята преданост към ислямския закон – шариата. Либия си остава член на OIC, а новият председател на нейния управляващ съвет TNC (вече признат от САЩ като легитимна власт) е учен, специалист по шариата.

Не може да не се пожелае на либийския народ сполука при измъкването от лапите на тиранията. Борбата му за свобода обаче далеч не е завършила, дори когато триумфиращи тълпи младежи, окичени с оръжие и издокарани с костюмите и бижутата на Кадафи, ровят из пепелищата на дворците му. Плячкосването и взаимните отмъщения едва сега започват. Нека не забравяме, че готовите и за партизанска война лоялни на Кадафи части са добре екипирани с модерно оръжие, включително с ракети земя-въздух от Русия, които особено безпокоят познавачите.

Не по-малка причина за безпокойствие представляват силите, които се канят да поемат управлението: както посочи на 23 август Уалид Феърс в своя задълбочен анализ по Fox News, либийският TNC е една пъстра тайфа, съставена от „бивши дипломати, бюрократи и военни от стария режим“, както и от „политици и лидери на движения от левицата, марксисти, социалисти, арабски националисти, либерали и ислямисти“.

Както и в Египет, а и на други места в региона, обаче, радетелите на шариата са най-добре организирани и най-решителни в налагането на своя проект в бурната пост-революционна обстановка. Те вече посягат към властта, открито подкрепяни от египетските Мюсюлмански братя и от Юсуф ал-Карадави**. Позициите им в TNC ще се засилват, колкото повече Съветът успее да консолидира своя контрол в цялата страна.

Предпочитайки да общува главно с Мюсюлманските братя и с други привърженици на ислямския закон – шариата – както в Египет, така и в Сирия, ръководството на САЩ улеснява замяната на светските диктатури с ислямска тирания в тези две държави. Фактът, че част от населението на страните наистина напира да се постави под властта на шариата далеч не ги превръща в демокрации.

Ако американското правителство постъпи по същия начин и спрямо Либия и не окаже силна, видима и осезаема подкрепа на истинските демократи, либерали и реформатори, които съществуват в страната, изходът от сегашната криза ще е съвсем различен от онзи, които си представят романтичните фантазьори, бленуващи арабска пролет.

Защото тогава ще се видим изправени пред режим, основан на ислямското право и враждебен не само на американските интереси, но и на все още оставащите ни приятели и съюзници.

---

*Подписът на Мустафа Абдул Джалил стои и под смъртните присъди на българските медицински сестри. Днешното българско правителство се прави, че не помни този факт, също както и радетелят на правото Джалил – бел. М.Р.

**Юсуф ал-Карадави е египетски учен, писател, ислямист. Един от най-влиятелните радетели за буквално и безмилостно прилагане на постулатите на Корана и Хадитите, кумир за младите мюсюлмани в Близкия Изток и Западна Европа – бел. М.Р.

Доц. Татяна Буруджиева е политолог и социолог. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е политически комуникации и политически мениджмънт във Франция и Белгия. Преподава в Софийския университет и в Нов български университет. - Г-жо Буруджиева, кои ще са претендентите за президентския пост, които според вас ще стигнат до балотаж? - Президентските избори на първи тур ще бъдат решени в голяма степен от твърдите избиратели на партиите и съответно това ще са кандидатите на ГЕРБ и на БСП въпреки неяснотата около кандидатурата на управляващите. Тези двама претенденти ще имат най-голяма подкрепа сред избирателите. - Коя е по-вероятната кандидатура на ГЕРБ от спряганите – на самия премиер или на строителния министър Росен Плевнелиев? - Ако трябва да се заложи твърдо на кандидатура, която може да спечели изборите, то това е тази на премиера. Според мен министър-председателят Бойко Борисов е по- вероятната кандидатура на ГЕРБ за президент. Г-н...

Странни неща се случват в разгара на лятото. Едно дете бе убито като на майтап - за назидание от приятеля си. Млада жена бе открита в Борисовата градина в София обезобразена от друг майтапчия след оргия, наречена парти. Едни други пък се затриха, докато се забавляваха с опасни лупинги на малък самолет. Зловещите летни майтапи не стихват. Авторите им стават все по-изобретателни. Този летен мор идва да покаже, че изтрещяваме бързо и ако продължим с тези темпове, може и да не остане такъв, който да загаси лампата на държавата. Тези дни по телевизията показаха младеж, пробол смъртоносно приятеля си заради стрък канабис. Момчето не само че не се разкайваше, но даже шеговито намигваше на аудиторията журналисти, дошли да отразят събитието. Намигването сякаш идваше да каже: „Ама съм пич, нали?” Този подрастващ майтапчия сякаш не осъзнаваше това, което беше направил, или пък го намираше за твърде екстравагантно, та търсеше съюзници за ужасяващите си действия. Вероятно този млад човек има...

Ефективността на писмения труд е важно мерило за грамотността на един човек. Преди малко повече от сто години бащите на родния машинопис ясно са го заявили: "Който не пише на машина, не може да се нарече интелигентен". При това "летвата" е била вдигната доста високо и грамотността се измервала не просто със способността да ползваш клавиатура, а с качеството -- скоростта и точността -- на писмения труд. Грамотният, наученият на машинно писане човек не търси с поглед буквите и не подскача с показалци из клавиатурата, напред-назад; ръцете му, "поставени" като на музикант, въвеждат текста бързо, без видимо усилие, без много шум. Именно с това ме впечатли една наскоро появила се у нас реклама: клавиатура, десет пръста, стенографска бързина -- преди да ме разсмее надписът отдолу вдясно: QWERTY. Инертност, липса на анализ и, разбира се, на първо място финансов интерес (със сигурност обаче не и ефективност!) -- това са факторите, поради които QWERTY е все още най-разпространената...

Още тревожни новини от Йемен – засилва се тенденцията за натиск и напрежение между екстремисти, протестиращи и правителство. 26 бойци на “Ал Кайда в Йемен” и 10 войници, включително и един полковник, са били убити по време на ожесточени боеве в южната част на страната. По-рано през деня, 38 екстремисти и 30 войници са били [...]

Как ще реагирате, ако ви кажа, че Никос Казандзакис сам си е написал ревюто на романа „Алексис Зорбас“? „Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото. Не си играеше, не приемаше да използва какъвто и да е готов метод, не ораторстваше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост.“

Точно такъв е, ни повече, ни по-малко, стилът на Казандзакис, който без малко да отнесе Нобелова награда през 1957 г. - загубва само с един глас от френския си колега Албер Камю. Колкото до романа „Алексис Зорбас“, той е, както го нарича неговият Аз – синаксар – ще рече житие, обикновено на светец, което се чете при църковна служба за поука на миряните. Което от една страна си е чиста ирония, когато става въпрос за мъж, който сам признава, че е извършил и седемте смъртни гряха, а някои от тях дори продължава да върши и на стари години, при това с удоволствие.

При цялата си привидна простота Зорбас е философ, свръхчовек, Буда (на когото в първата част на книгата е уж в опозиция и с чийто образ после се слива). Той не се побира в рамките на понятието литературен герой, разчупва ги, излиза от страниците на книгата и влиза право в сърцето ти. Добър и лош, чист и порочен, суров и великодушен, но винаги, неизменно, свободен. Такъв един Зорбас има във всеки квартал, зад всеки ъгъл. Минал е през живота на всички ни. Вярвам, че също така по един живее и във всеки от нас.

Трябва обаче да ви предупредя: тази книга не бива да бъде четена от феминистки, расисти, атеисти, монотеисти, песимисти, моралисти и пр., и пр. И дори да не спадате към която и да било от изброените групи, с всеки прочетен ред рискувате да преобърнете мирогледа си, затова не посягайте към тази книга, освен ако не сте напълно готови за това.

Всичко, което сирийците искат относно медиите в Сирия е да има ясно разграничение между независими и държавни медии. Свобода на словото и възможността да не отидеш в ареста заради статия, както и подпомагане на различни от официалните издания списания и вестници. До 1963 година в Сирия са съществували над 40 различни по съдържание печатни медии, [...]

Поредното престъпно деяние на клелият се „да служи на интересите на народа”. Но, както нееднократно е посочвано в този блог, за него е повече от естествено да говори едно и в последствие да върши точно обратното. Ето го и пор...

Умълчаха се! Къде са дежурните по антиамерикански псувни български политици да се възмутят от посланик Уорлик, че бламира българското правителство с подкрепата си за руския монополист „Лукойл” в момент, когато управниците ни се биеха в гърдите, че се „бият” с монополизма му? Няма го Румен Петков, който използва безпрецедентно брутален уличен език срещу пратеника на [...]

Продукти за 4 порции:
6 пресни наденички
800г пилешко филе
10- 12 пресни листа салвия /градински чай/
1ч.л. сол
2с.л. зехтин /олио/

Приготвяне:
Пилешкото се реже на кубчета. Слага се в пластмасова купа. Полива се с 2с.л. зехтин. Поръсва се със сол. Обърква се и се оставя за 4- 5 часа да се овкуси. Наденичките се режат на 3. Листата салвия се измиват. Редуват се 3 парчета пилешко, 2 парченца наденички, 2 листа салвия и отново същия ред, до запълване на шишчето. Маже се скара с мазнина. Шишчетата се пекат от всички страни. Готовите се подреждат в плато. Покриват се с похлупак, за да се запазят сочни. Консумират се топлички.

Ако искате, вярвайте! Ако искате, не вярвайте! Едно време дърветата нямали корени - стърчели си ей-така, на един крак! И не само стърчели, ами и лудували. Ту скачали като палячовци, ту се надбягвали и танцували, а понякога скитали по ниви и поляни, по долини и върхове, както им скимнело. Настъпвала страшна бъркотия!
Тъкмо някое зайче се мушне в гората, дърветата хукват да гонят вятъра. Ами сега? Къде да се скрие зайчето от ловците? Как да избяга от техните кучета? Тъкмо птиците свият гнезда и запеят, дърветата почват лудешка игра: клони се клатят, вейки се тръскат, гнезда падат, хвръкват синигери, стрелват се косове, славеи онемяват, писват авлиги! Къде да снесат яйцата си? Къде да измътят пиленца?



Вехнели горските цветя, съхнели тревите и ягодите, а на печурките прегаряли белите калпачета ...
Объркали се дори безгрижните поточета - отмести се гората, изтънее водицата им, пресъхнат изворите.
- Не! - рекъл един ден Паякът. - Не съм съгласен с тази неразбория! Всички мълчат! Всички търпят! Трябва нещо да се направи!
Преметнал той на рамо кълбото със сребърните нишки и тръгнал рано-рано към изгрева.
- Добро утро, небесно светило! - поклонил се той на Слънцето. - Не виждаш ли какви поразии правят тези еднокраки скитници? Скрий се, моля те, за известно време! Не изгрявай! Нощем дърветата кротуват! Тъкмо цветята да разцъфнат, пилците да се излюпят! Нека мрак покрие за по-дълго Земята!
- Не, не! - светнало огнено Слънцето. - Учудвам се, че такъв умен тъкач като теб отправя подобна молба. Я помисли какво би настъпило, ако престана да изгрявам? Нито децата ще идат на училище, нито работниците - по строежите ... Целият свят ще се обърка. По-добре потърси Облаците. Нека те се струпат и ме закрият. Дните ще станат мрачни и дърветата може би ще мирнат. Хайде, довиждане, че бързам. Дълъг път ме чака.
- Тъй да бъде! - съгласил се Паякът и развил дълга сребърна нишка. Ветрецът я подхванал и я отнесъл чак до Голямата планина. Паякът тръгнал по нея и скоро стигнал Мъгливия връх, гдето било главното свърталище на Облаците.
Паякът им предал поръката на Слънцето.
- Съгласни сме, ще го затулим! - рекли те. - Тези лудетини объркват и нашите дъждовни планове.
Сбрали се, затъмнили небето, надвиснали над гори и планини. Денят наистина помръкнал. Облачните капки се сгъстили, натежали и рукнали надолу.
- О-хо-о! - зарадвали се дърветата. - Откога не сме се къпали!
Разперили те радостно клони, та измили зелената си премяна. А после заподскачали като на кокили през поройните вадички.
Извалял се дъждът, пак просветнало небето - не кротнали дърветата.
- Нищо не излезе от тази работа! - рекъл си натъжено Паякът и тръгнал да се прибира.
Като вървял през една полянка, зърнал къртичина.
- Ах, тия картици! - подвикнал ядосано той. - Все ровят! Нищо не разбират от красота!
Развил сребърното си кълбо и бързо-бързо замрежил отвора с нишката.
- Браво! Браво! - протътнал издълбоко непознат глас. - Добре го рече! Слепите къртици нищо не знаят за красотата на белия свят.
"Какъв ли е тоя глас?" - огледал се учудено Паякът и попитал:
- Кой си ти? Откъде се обаждаш?
- Аз съм Земята! - отново протътнал гласът. - Благодаря ти за красивата сребърна дантела.
- Нищо, нищо! - отвърнал Паякът. - За мен работата е удоволствие.
- А защо си тъжен? - запитала го Земята.
- Не съм тъжен, а сърдит! Нима никой не може да вразуми тези еднокраки пакостници? Скоро ни птица ще запее, ни цвете ще разцъфне! Не искам да те упреквам, Земьо, но добрата майка не бива да забравя, че всяко нейно чедо трябва да си знае мястото. Прощавай!
Казал Паякът каквото мислел, и отминал.
А на другата сутрин ...
На другата сутрин той се събудил и що да види - през нощта майката Земя изловила своите клонести пакостници и ги подредила: най-високо в планината боровете, под тях буковете и дъбовете, край пътищата тополите, в градините ябълките. Подредила ги и не ги пускала, докато не хванат корени.
Птиците отново свили гнезда в клоните, зайците и сърните пак хрускали млади издънки, цветята разтворили чашки, печурките подали бели калпачета.
- Чудесно! Доволен съм! - казал Паякът и се заслушал в радостните песни на птиците, които политнали на воля чак до Слънцето.
- Здравей, приятелю, здравей! - усмихнало се и то от синьото небе. - Мъничък си наистина, но голяма работа свърши.

Даря Табакова-Василева
художник Мира Йовчева
изд. "Български художник", 1979

Никоя младост нямаше смисъл, ако не съществуваше риск от насилствена смърт, а на моята младост исках да придам смисъл, различен от този да се търкалям в удоволствията на живота.

На 22 той мечтае за пролетта на 68-ма. На 19 тя иска да крещи срещу целия свят и застава до него в нихилистичния бунт на младостта. Накрая никой прокурор, поет, психолог или режисьор няма да може да я диагностицира категорично: лудо влюбена или влюбена луда.

„Независими сърца” е криминална история, която завършва с пет трупа, а Париж е окъпан в кървава баня, каквато не е виждал дотогава и оттогава.

Дотогава и оттогава това е любовна история, разказана с овъргаляни във всички страсти на младостта думи. Любов, капсулирана в задушаващо общество, чиито граници иска да разбие. Когато се оказват безсилни, желанието за изолация се оказва невъзможен, “намотан около себе си каприз”.

Младият френски писател Давид Фоенкинос изследва измеренията на любовта във всичките си романи. В „Независими сърца” обаче няма и следа от снизходително ироничния подход към брачните проблеми на младите съпрузи от „Еротичният потенциал на жена ми” и „В случай на щастие”. Разказът му проследява събитията от невероятно близка дистанция, като непрекъснато се промъква ту в нейните, ту в неговите мисли и се плъзга грациозно по динамичните им промени.

Независимите сърца искат да унищожат системата, която обрича младостта на мечти за къща и кола на старо. Те са образи символи на анархистично-нихилистичните движения от 90-те години, чиито идеи за справедливост придобиват политическо звучене и получават сериозен социален резонанс.

В типичния си стил, Фоенкинос дълбае в чувствата на двама души, превърнали се в синоним на отчаяното недоволство. Той изследва как силната им любов ги превръща в убийци – докато неговите мечти се блъскат в стени от невъзможност, тя се опитва да избяга от фанатизма му, но не би могла да живее без любовта си, а той – без нея, най-вярната си опора.

"Зад образа на убийци се криеше образът на младостта, готова на всичко, за да счупи врата на обществото, готова на всичко, за да може да диша в потискащата атмосфера на тези години."

Той е Одри Мопен. Убил трима полицаи и един таксиметров шофьор за по-малко от 30 минути в една октомврийска нощ на 1994 г. в Париж. След кратко преследване полицаите го прострелват смъртоносно и той умира ден по-късно.

Тя е Флоранс Рей. Икона. Тя е съучастник на Мопен, осъдена на 20 години затвор. Когато го прострелват, безцеремонно коленичи и го целува по устните. Така и я арестуват. След 9 часа разпити и мъчения казва само името си. Не говори за случилото се никога, нито в съда, нито с адвокатите си. Излиза от затвора през 2009 г. Още не е казала нищо.

„Независими сърца” е изключителна интерпретация на тази лишена от доказани подробности история, вдъхновила много стихове, кадри и акорди. Фоенкинос решава да я скрепи с любовта на едно момиче, обичало необяснимо силно точно онова момче.

 

 Днешният пътепис ще ни води до следващите красоти на Италия. Като гледам снимите и чета текста май изразът Ла белла Италия си е истинска реалност. Приятно четене:

Пътуване до Орвието

регион Умбрия, Италия

От денонощното скитане надлъж и шир из Италия разбрахме, че много ни привличат т. нар. Citta del Castro, градове, изсечени в скали или издигнати върху тях. И по препоръка на Карло, един от приятелите на Санти, събрахме багажа и едва по обяд отпрашихме за Орвието, защото чакахме Мира, Оги и Грета да спят до късно. Маршрутът към средновековният град Орвието се оказа живописно криволичещ край горички от маслинови дръвчета, лозови масиви, останки от крепости и сгради, подобни на замъци, от които някои се оказаха циментови заводи и разочароваха Мира, но това е за друга история. За разлика от Питилиано, Капраника и Баньореджо, Орвието се оказа град още по- величествено извисен, по-висок, по-сръмен и пленително по-красив.

  Всъщност

Орвието се намира в Централна Италия, област Умбрия, провинция Терни

и е отдалечен на около 100 километра от Рим в северна посока. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Градът е разположен над живописна долина, където се вливат реките Палия и Киани. Старинната част на града е разположена върху плосък хълм, изграден от вулканична пепел. В този град се произвежда прочутото със специфичния си аромат бяло италианско вино “Орвието”.  

Издигайки се на около половин километър над река Палия, крепостните стени на града изглеждаха абсолютно непристъпни и непревземаеми. Пътят по стръмния склон нагоре се извиваше покрай скали с причудливи форми, живописни градини и зелени долини.  

  Пъплихме с автомобилите нагоре по стръмните павирани улици и търсехме място за паркиране, такова, че да има камъни в изобилие, с които да укрепим автомобилите си на паркинга. И такова, че по-малко да вървим пеш: от една страна- да не увредим вестибуларните си апарати по стръмните улици и от друга- да не умра геройски от изтощение. По това време ме беше тръшнал болна някакъв упорит и досаден летен грип, от който едва се крепях, изпих всички налични запаси от лекарства в аптечките на приятелите си, а температурата ми се конкурираше достойно с тази на летните августовски жеги в Италия.  

  Хаотичният маратон по улиците в Орвието ни изведе на един

малък площад (площадът на Републиката),

на който се намираше една стара, ама много стара катедрала. На малкия паркинг пред нея две влюбени хлапета позираха на Санти за "аморетата"- онези снимки на обичащи се хора и докато той се правеше на папарак, аз си полегнах на една удобна зелена пейка в тон със зеления ми болен вид. Любовта в Италия не е само емоция, любовта там е религия. И много религиозни се оказаха италианците. И при всеки удобен случай възторжено изразяваха култа си към любовта.

 

Старата катедрала в Орвието

имаше грохнал, но все още величествен вид, смръщена една такава, миришеща на мухъл, с виещи от катедрален артрит греди; сграда оглушала от тишината на подминаващите я хора. Поисках да влезем, въпреки категоричния отказ на Санти; нещо ме теглеше натам, сякаш ме викаше. Влязохме, той се намести да си снима, а аз не бях в състояние да стоя на краката си, така че снимките в случая ми бяха последна грижа. И само реших да разгледам. Предвид запустелият вид на катедралата, всичко вътре беше подредено, чисто, стерилно, сантиерите (съдовете за светена вода) бяха пълни с чиста вода, бялото на покривките блестеше от чистота. На стената в ляво имаше вградени в каменния зид мощи на светец, съдейки по обяснителния надпис. Нямаше никой, освен нас. Само няколко свещици догаряха в сумрака, а високо горе по гредите се раздвижиха гълъби. Отидох до олтара, паднах на колене и без някаква причина... се разплаках. От възторг вероятно, че съм влязла в най-старата сграда не само на град Орвието, а въобще. Най-старият праг на катедрала в света, който съм пристъпвала някога. Никой не знае кога е започнал градежът й.  

  Завършена е през 1290 година, в същата онази година, в която събарят старите катедрали "Санта Мария" и "Сан Констанцо" в града и на мястото им с благословията на Папа Николай ІV започват строежа на още една-

Duomo di Orvieto.

Същата онази година, в която в България управлява цар Георги І Тертер, след бягството на Иван Асен ІІІ. Същата онази година, в която Папа Николай ІV изпраща архидякон Антибар Мартин с писма до българския цар Георги І Тертер и търновския патриарх Йоаким ІІІ с настойчива молба да се присъединят към Лионската уния и да признаят върховенството на Римската църква... Строежът й е започнал вероятно около 490 година. Тази катедрала, по стените на която се стичаше отминалото време, а под покрива й се чувстваше диханието на всички отминали епохи; тази катедрала, от чиито стени прогаряше мисълта на госта надиса: "Quis custodiet ipsos custodes?" ("Кой ще ни пази от пазачите"?)

  Акустиката беше убийствено кристална и ако не беше обезводнителната ми първична емоция, сигурно щях да запея. Плачех и докато разлиствах молитвеникът на свещеника, разучавах скулптурите, оскъдните стенописи, докосвах прастария орган, който някога е предизвиквал респектиращ възторг с гласа си. Санти ме гледаше втрещен, може би съм изглеждала луда, не знам. Беше събрал техниката си, готов да се махаме от храма и ме задърпа навън. Не исках да излизам от това място, чувствах се като преродена и здрава, спокойна и чиста. Дори забравих да попитам каква е високата кула, издигаща се точно до тази катедрала, под която се извиваше на някъде стръмна улица, преградена с бариера.  

  Санти почти ме завлачи към другата катедрала, към онази, която 700 години строили и която се оказа друго архитектурно чудо, а също и която всъщност привличаше туристите в малкото градче: Duomo di Orvieto . По пътя предвидливо купи носни кърпички, големи сочни ябълки и въпреки, че се опитваше да ме разсейва и забавлява, продължаваше да ме гледа втренчено и с осъдителна почуда. Хубаво е, когато има някой наоколо, който да те измъква от мислите. Някой, който да прави така, че да забравяме околния свят или поне да не мислим за него. Някой, който да разбира това, че не сме се хербаризирали, въпреки че отдавна не можем нищо да дадем. Някой, който да не очаква от мен, да бъда всичкото онова, което бях преди да вляза в храма. И да ме прегърне толкова всеотдайно, че да ме върне във времето и мястото на нашия свят и на следобеда в Орвието.  

  Уличките на града бяха повече от пъстри и интересни. И от двете им страни се усмихваха кокетни цветни магазинчета за сувенири, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; имаше малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати.

Улицата ни изведе на огромен площад, на който до синята снага на небето се извисяваше величествено красивата бяла катедрала. Пищно орнаментираната фасада бе в типичнен умбрийски архитектурен стил. Цялата лицева част на базиликата бе изписана с рисунки, украсена със скулптури и с релефи, които възпроизвеждаха библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност, а също бяха и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепяваше очите.  

 

Не помня дали първо се разплаках или припаднах, или се случи в обратен ред.

Свлякох се пред прага на едно от магазинчетата на площада и не можех да откъсна очи от възхитителната архитектурна сграда на катедралата. Освен това, толкова бяла катедрала виждах за пръв път. Санти съвсем се втрещи от липсата ми на самоконтрол. Нямаше ги и другите от малката ни група, кой знае къде се бяха залисали в търсене на нещо или в опознаване на градчето, та се зае сам да гравитира около мен и да ми предлага всякакви безумия, само и само да спре тази моя драматургия. Близо час останахме на площада, седнали на земята пред катедралата и наблюдавайки как слънчевите лъчи се плъзваха по нея и отразяваха дъга от цветове и светлини. И през всичкото това време Санти държеше реч, с която едновременно ме мотивираше да влезем вътре и строго ме мъмреше за това, че не умея да се владея.

Първият камък на

Бялата катедрала в град Орвието

е поставен с благословията на папа Николай IV на мястото на старите катедрали "Санта Мария" и "Сан Констанцо", съборени през 1290 година. Първият архитект на катедралата е неизвестен. Той дава обликът на сградата, проектира колоритният външен вид на стените, както и огромните й размери. Строителите имат проблем при покриването на катедралата. Общината на Орвието се обръща за помощ към един от най-големите имена в архитектурата тогава – Лоренцо Маитани. Той укрепва допълнително и стените, дава нови идеи за облика на катедралата, и остава до края на живота си в града. Маитани умира през 1330 година. След него там твори синът му Николо Нути. В последствие своят принос за градежа на катедралата дават и Андреа Пизано, Нино Пизано, Матео ди Уголино от Болоня, Андреа ди Чеко от Сиена, Андреа ди Чоне от Оркана и Антонио Федерини. През 1422-1425 година е създаден външният облик на катедралата, който е от бял и черен мрамор. Изписването и украсата на интериора е плод на труда на десетки творци, най-известни от които са Рафаело от Монтелупо, Федерико и Тадео Цукари, Джироламо Муцано, Симоне Моска и от Орвието: Иполито Скалца и Чезаре Небиа. Окончателно строежът на бялата катедрала е завършен през 16-ти век. Реставрации се правят през 1877 и 1888 години. Но и през 20-ти век има внесени подобрения, последното от които са новите врати, дело на Емилио Греко.

Бялата катедрала Duomo di Orvieto е една от най-величествените романо-готически постройки в Италия. Едни от най-известните местни и чуждестранни художници за времето от Флоренция, Пиза и Сиена работят по проекта за изписване на катедралата, а също и за създаване на скулптурите в нея. Според хипотези, тук са оставили свои стенописи флорентинеца Джото ди Бондоне, както и Чени ди Пепо (Джовани) Чимабуе. Казвам хипотези, защото доказателства за това няма. Дори се твърди, че не Джото ди Бондоне, а негови ученици са рисували тук.

Богатата фасада на бялата катедрала Duomo di Orvieto е в типичния умбрийски стил. Цялата фасада е пищно украсена с релефи, които възпроизвеждат до най-малка подробност истории от Библията. Лицевата част на катедралата е изписана още с рисунки и е украсена със скулптури и мозайки, които възпроизвеждат библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност. Те са и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепява очите и образува множество дъги. По фасадата са разказани истории от Стария Завет: Книгата Откровение, както и сцени от Новия Завет с епизоди от живота на Исус и Мария.

  Най- после се стегнах и се осмелих да влезем. И не, че емоционалното ми състояние не се повтори, но просто вече на никого не му пукаше, явно си беше ден на голямото реване. Освен, че мащабът на сградата, погледната отвън, беше убийствен, вътре той ни зашлеви с още по- голяма сила: сводовете се събираха високо над главите ни в красиви бяло-сиви плетеници, всичко в интериора беше също бяло, с изключение на пода, който веднага ползвахме по фотографско предназначение. И до стенописите вътре, изобразяващи края на света, моят свят отново свърши- тръшнах се на земята в следствие на нов емоционален шамар. Храмът по подобие на някогашния Соломонов храм притежаваше космична символика, като по този начин космологията и теологията по еднакъв начин прогаряха белег в съзнанието на хората. Санти залегна пак, занимавайки се със снимане на обичайните си панорами, а аз лежах по гръб и разглеждах пищно украсените сводове и тавана. Идеята ни харесаха и други посетители, които също се натръшкаха по пода недалеч от нас. Огромното пространство в бялата катедрала беше пълно не само с туристи, бяхме свидетели отново на сватбен ритуал, както и на кръщене, които се извършваха едновременно пред по-малките олтари в храма. Въобще разнообразие не липсваше. Можеше да се каже, че и аз, дето не спрях да рева бях атракция, на всякакви езици бях попитана какво ми е. В катедралата се намерихме с Оги, Мира и Грета, също снимащи, ама без да се въргалят по пода.

При влизане в катедралата се вижда само централния олтар, другите- по- малки, но също пищно украсени, са в коридорите, които приличат на ниши в ръкавите на стените. Използваните строителни материали са алабастър, мрамор, базалт и травертин. Достъпни за посещение бяха само тези олтарни свети места, разположени в лявата част на централния олтар, които са пет. В дясно имаше само един, който бе ограден с решетки и имаше охрана. Доколкото разбрах, това е параклис на някакъв ефрейтор от Болсена, на когото се случило чудо около първата половина на 14-ти век, изпитвайки вярата му. В параклиса се съхранява някаква кървава кърпа или платно от тогава. По канон тази мощехранителница би трябвало да се извежда в литийните шествия из града, по време на неговия празник. До този параклис се намира и катедралния орган, до който имаше описателна табела: "Съдържащ 5585 тръби, монтиран през 15-ти век". Не влязохме в този параклис, а само в онези, които бяха достъпни, въпреки факта, че също бяха оградени с декоративни, но масивни позлатени решетки. В малкия олтар, който се намира най- близо до централния, има масивен макет на катедралата от злато, който е приблизително метър висок, изящен ювелирен уникат, положен в плексикгласова кутия. По мраморните плочи на стените са изписани имената на строители, проектанти, архитекти, художници и дарители. Високо в олтара има огромна златна кутия, предположихме че съдържа мощи на светец. За съжаление не успяхме нито да питаме, нито да прочетем, защото в тази зала беше сватбения ритуал, след който свещеникът изгаси осветлението и любезно ни помоли да напуснем.  

На централния олтар в стъклопис са изобразени сцени от живота на Христос и сцени от чудото на Болсена. Има и огромно дървено разпятие. Абсолютен шедьовър на готическата архитектура е красивия параклис на Дева Мария, рисуван от трима художници. Тук се намира и забележителната фреска от два ангела, която е емблемата на катедралата. Също интересна е намиращата се в близост статуя на Св. Йоан Кръстител. Трябва да отбележа, че статуите в катедралата са с човешки ръст.

Крайъгълният камък на италианската ренесансова живопис е и параклисът на Свети Брицио, също изящно боядисан и декориран, в който са изобразени грандиозни апокалиптични сцени, посветени на " Страшният съд" и небесните области на Ада и Рая. От лявата страна в катедралата е и параклисът на Магдалина, който е възстановен в 18-ти век. В пространството около параклисът има надпис, посветен на Йоан Кръстител. В катедралата са погребани кардиналите Карло и Филипо Антонио и архиепископът Людовико Анселмо.  

  Имахме нужда вече от следобедна доза силно кафе. Избрахме си едно от кокетните кафенета по шарената уличка с разнообразните магазинчета, в което аз седнах така, че през процепа на улицата между сградите да гледам бялата катедрала. В този миг тя ми напомняше на Съкровищницата Ал-Казнех Фарун в скалния град Петра (Йордания), която в края на сърповидния проход- каньон Сик се виждаше по същия загатващо изкусителен и величествен начин.  

 

Орвието е град с богато историческо минало.

Възникнал е на мястото на древния етруски град Волсинии Ветерес. Градът е съхранил забележително своят средновековен външен вид, запазени са многобройни сгради, построени през 12-ти и 13-и век. В герба на града са изобразени лъв, лебед, орел и кръст, под корона. Орвието има тесни и стръмни улици с каменни настилки, но пък пъстри и интересни. По тази, която извежда до бялата катедрала Duomo di Orvieto, от двете страни се усмихват кокетни цветни магазинчета за сувенири и цветя, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; има малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати... изобщо магазинчета за всичко. Изобилие от пъстрота, подредба и стил.

  Местните хора ни посочиха и други градски или крайградски забележителности в Орвието, мост някакъв, Кладенецът на Свети Патрицио, цял поменик от църкви и свети места, но ние нямахме време да разгледаме и тях. Някога градът Орвието е бил крепост на етруските и затова на централния площад до катедралата имаше музей на етруското изкуство, за съжаление беше затворен. С нежелание си тръгнах от Орвието, обещаха ми като се върна в Италия да ме заведат пак там и даже да посрещнем нощта, за да видя бялата катедрала и нощем. Това е едно от местата, заради които наистина бих се върнала и вярвам, че хвърлената монета във Фонтана ди Треви в Рим ще свърши работа.  

  Привечер вече бяхме в

Тускания

Лепкавата жега ни измъкна с чанти за пикник, пълни със студени сокове и бира в градския парк, където заради шовинистичните и анархистки изказвания на Санти, успяхме да надвикаме даже прочутите с умението си да говорят на висок глас италианци. Дали защото цял ден плаках и се излагах, не знам, ама Санти беше непоносим, вбеси Мира, а на мен ми извади душата и ми скъса нервите до такава степен, че спрях да питам за всякакви градове и екскурзионни маршрути, и питах само за местонахождението на тусканските гробища. Които пак той, Санти, любезно ми показа, за да отида да си почина, заради което аз пък му обещах да го удавя в един от по-дълбоките фонтани на Рим. И не помня дали някой от групичката ни преброи хората, чиито тъпанчета на ушите със сигурност бяха спукани от виковете му, както и броя на изпотрошените от високите му децибели стъкла или натръшканите мъртви гълъби. Възродителните промени, които причиних на обичния си приятел, се случиха по-късно и вярвам, че любовта му към всякакви средновековни архитектури и интериори ще е непреходна.

Край Автор: Янита Николова Снимки: авторът     Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="3286"] – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Пътуване до Баньореджо (регион Лацио, Италия)
2. Пътуване до Сатурния, регион Лацио, Италия
3. Пътуване до Питилиано, регион Тоскана, Италия
4. Пътуване до остров Елба в Тиренско море (Италия)
5. Умбрия – италианска приказка
6. Из църквите и манастирите на Гърция и Италия(2): Бари и Корфу
7. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (1)
8. Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (2)
9. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (2)
10. Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (1)
11. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (1)
12. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (2)

Тази публикация посвещаваме на всички наши приятели, познати и непознати, които асоциират София с шум, лудница, трафик, натоварване и мръсотия. Ние също сме от тях.
Но от няколко години открихме другото, може би по-малко известно лице на София – зеленото!
Ще сведем коментарите до минимум и снимките до максимум:
Започваме с Южен парк – един от най-големите и най-красиви паркове в София. Любимото ни място за разходка, защото е само на 15 минути пеш от къщи.

Снимките, които виждате са от входът към ул. „Нишава“. Другият вход в момента се ремонтира и предполагаме, че ще стане не по-малко хубав.Около централния вход всичко е ново, градинките са оформени чудесно, има чешмички и безплатен безжичен Интернет…

Както сте забелязали, около градинките има и езерце, в което се разхлаждат птички и пчелички:

Етои един по-близък план на една от градинките:

Другото хубаво нещо е изобилието от места за сядане. Част от бордюрите са направени като непрекъсната пейка:

Друга част са единични столчета:

Осветлението на парка в тази част е изцяло от слънчева енергия. Има и денонощен видеоконтрол (май това е един от малкото начини нещата да станат по-сигурни).Вярвате или не, има торбички за кучешки отпадъци. Здравей, Букурещ!

Паркът разполага с широки зелени площи за пикник:

Има и открит безплатен фитнес:

Предлагат се всякакви атракции като разходка с пони (3 лв. за кратка около 100-метрова разходчица):

Разходка с лодка в малко езерце:Както и още куп колички, велосипеди и рикши под наем, надуваеми атракции, трамплини, въртележки…… и какво ли още не…Както много паркове, има интересни статуи……алеи сред чист въздух с аромат на борова смола…… и запокитени пътечки, по които да кривнете, ако на бебето му са доспи, например:

Запокитените пътечки са свързани с мостчета, а ако минете по тях…… непременно ще чуете ромоленето на Перловска река:

Вярвате или не, тази снимка е от централната част на София:Тази – също:Но ако искате да смените гледката на „грозните“ патенца с лебеди, предлагаме ви да приключим с Южен парк дотук и да посетим столичния зоопарк:Цената за вход е 2 лв. за възрастни, а за деца до 7 г. е напълно безплатно. Освен това, зоопаркът е един от 100-те национални туристически обекта и е една от малкото атракции с добър и подробен уебсайт.Зоопаркът е най-старата и най-голямата зоологическа градина на Балканския полуостров. Основана през 1888 година от княз Фердинанд, тя бързо получава популярност и се превръща в чудесно място за отдих:

Както се досещате, някои от животните могат да бъдат видени само тук… например тигри, слонове, хипопотами, крокодили и… мечки:
Гълъби, чайки и хомо сапиенси можете да намерите обаче навсякъде в София, например в Градската градина пред Народния театър:Бул. „Витоша“ е известен със скъпите си магазини и шикозни заведения, но всъщност е изцяло пешеходна зона и е много приятно място за разходка (като изключим строителните работи по метрото).От там продължаваме през площада пред НДК, който е пълен с красиви градинки (като изключим шестокрилия петохуй, разбира се):

Продължаваме по Моста на влюбените (винаги има изложба), заобикаляме х-л Хилтън и отново сме в Южен парк:

Частта между Хилтън и Сити Център София, наричана Парк на красотата:

Тук е идеалното място за каране на велосипед, игри и пикник:

Включваме и една от онези банални макро-снимки, която всеки парк заслужава:

Продължаваме по алеята…

И достигаме до идеалното място за приятелски разговори:

Друго, не по-малко идеално място, но този път в Борисовата градина, близо до Националния стадион:

В тази градина има много паметници на бележите българи. Може да си наемете и голф-количка за разходки (10 лв. за 30 мин.)

Една от най-големите и най-добре направени детски площадки в София (браво, Софарма!):

След като се налюлеете, накатерите и напързаляте, може да продължите надолу към централната част на София…

… и да се забиете в някое от заведенията тук:

Рано или късно, ще пристигнете до езерото „Ариана“. Предлага се воден зорбинг, каране на водно колело (4 лв./15 мин) и лодка (5 лв./15 мин). А след като се уморите от гребане, хапването в р-т „Едно време“ се предлага и бира „Ариана“…

Разбира се, има още стотици зелени места в София (градинката зад Художествената галерия, Докторската градина, градинките около „Александър Невски“, паркът „Заимов“, Западен парк, Северен парк, да не говорим за частта към Витоша като Бояна и Драгалевския манастир). И не това е целта ни!

Разбира се, можехме да ви покажем и не чак толкова зелени места. Това също не е целта ни!

Искахме просто да ви покажем, че и София е място, пълно със зеленина, където човек може да отдъхне и релаксира…

Ваши Биляна и Петър.

Подобни публикации

• 27.09.2009 -- Parc de la Ciutadella и зоопаркът в Барселона (4)
• 17.11.2010 -- Шофирането в София – Survival Guide в 10 съвета! (18)
• 19.02.2010 -- Въпрос на чест и 50 стотинки! (15)
• 04.05.2011 -- Българският Стоунхендж – побитите камъни край Девня (0)
• 20.04.2010 -- Безплатен Интернет в софийското метро (13)
• 27.06.2011 -- До хотел „Писка“ или надписи от столичния градски транспорт (3)
• 12.04.2011 -- Един реален вторник… (9)
• 06.03.2011 -- Зимна разходка до пещера „Съевата дупка“ (0)
• 09.02.2011 -- Араповски манастир „Св. Неделя“ (4)
• 13.04.2010 -- Един незабравим уикенд в Единбург (6)
• 20.02.2010 -- Отговор до Комисията за защита на потребителите (6)
• 28.01.2010 -- Центърът на зимна София – в една снимка (5)
• 25.09.2009 -- 10 първи впечатления от Барселона (12)
• 28.02.2009 -- До Копривщица и Панагюрище (3)
• 16.08.2011 -- Да изчистим България! (0)
• 27.07.2011 -- Пещерата „Изворите на река Ангитис“ до Драма, Гърция (4)
• 04.07.2011 -- Намерено е куче! (0)
• 01.06.2011 -- Mind the Gap (5)
• 19.04.2011 -- Google като инструмент за сравняване на България със света (6)
• 30.01.2011 -- Посетителите на блога: кой откъде е? (7)