Пътуване до Орвието, регион Умбрия, Италия

 Днешният пътепис ще ни води до следващите красоти на Италия. Като гледам снимите и чета текста май изразът Ла белла Италия си е истинска реалност. Приятно четене:

Пътуване до Орвието

регион Умбрия, Италия

От денонощното скитане надлъж и шир из Италия разбрахме, че много ни привличат т. нар. Citta del Castro, градове, изсечени в скали или издигнати върху тях. И по препоръка на Карло, един от приятелите на Санти, събрахме багажа и едва по обяд отпрашихме за Орвието, защото чакахме Мира, Оги и Грета да спят до късно. Маршрутът към средновековният град Орвието се оказа живописно криволичещ край горички от маслинови дръвчета, лозови масиви, останки от крепости и сгради, подобни на замъци, от които някои се оказаха циментови заводи и разочароваха Мира, но това е за друга история. За разлика от Питилиано, Капраника и Баньореджо, Орвието се оказа град още по- величествено извисен, по-висок, по-сръмен и пленително по-красив.

  Всъщност

Орвието се намира в Централна Италия, област Умбрия, провинция Терни

и е отдалечен на около 100 километра от Рим в северна посока. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Градът е разположен над живописна долина, където се вливат реките Палия и Киани. Старинната част на града е разположена върху плосък хълм, изграден от вулканична пепел. В този град се произвежда прочутото със специфичния си аромат бяло италианско вино “Орвието”.  

Издигайки се на около половин километър над река Палия, крепостните стени на града изглеждаха абсолютно непристъпни и непревземаеми. Пътят по стръмния склон нагоре се извиваше покрай скали с причудливи форми, живописни градини и зелени долини.  

  Пъплихме с автомобилите нагоре по стръмните павирани улици и търсехме място за паркиране, такова, че да има камъни в изобилие, с които да укрепим автомобилите си на паркинга. И такова, че по-малко да вървим пеш: от една страна- да не увредим вестибуларните си апарати по стръмните улици и от друга- да не умра геройски от изтощение. По това време ме беше тръшнал болна някакъв упорит и досаден летен грип, от който едва се крепях, изпих всички налични запаси от лекарства в аптечките на приятелите си, а температурата ми се конкурираше достойно с тази на летните августовски жеги в Италия.  

  Хаотичният маратон по улиците в Орвието ни изведе на един

малък площад (площадът на Републиката),

на който се намираше една стара, ама много стара катедрала. На малкия паркинг пред нея две влюбени хлапета позираха на Санти за "аморетата"- онези снимки на обичащи се хора и докато той се правеше на папарак, аз си полегнах на една удобна зелена пейка в тон със зеления ми болен вид. Любовта в Италия не е само емоция, любовта там е религия. И много религиозни се оказаха италианците. И при всеки удобен случай възторжено изразяваха култа си към любовта.

 

Старата катедрала в Орвието

имаше грохнал, но все още величествен вид, смръщена една такава, миришеща на мухъл, с виещи от катедрален артрит греди; сграда оглушала от тишината на подминаващите я хора. Поисках да влезем, въпреки категоричния отказ на Санти; нещо ме теглеше натам, сякаш ме викаше. Влязохме, той се намести да си снима, а аз не бях в състояние да стоя на краката си, така че снимките в случая ми бяха последна грижа. И само реших да разгледам. Предвид запустелият вид на катедралата, всичко вътре беше подредено, чисто, стерилно, сантиерите (съдовете за светена вода) бяха пълни с чиста вода, бялото на покривките блестеше от чистота. На стената в ляво имаше вградени в каменния зид мощи на светец, съдейки по обяснителния надпис. Нямаше никой, освен нас. Само няколко свещици догаряха в сумрака, а високо горе по гредите се раздвижиха гълъби. Отидох до олтара, паднах на колене и без някаква причина... се разплаках. От възторг вероятно, че съм влязла в най-старата сграда не само на град Орвието, а въобще. Най-старият праг на катедрала в света, който съм пристъпвала някога. Никой не знае кога е започнал градежът й.  

  Завършена е през 1290 година, в същата онази година, в която събарят старите катедрали "Санта Мария" и "Сан Констанцо" в града и на мястото им с благословията на Папа Николай ІV започват строежа на още една-

Duomo di Orvieto.

Същата онази година, в която в България управлява цар Георги І Тертер, след бягството на Иван Асен ІІІ. Същата онази година, в която Папа Николай ІV изпраща архидякон Антибар Мартин с писма до българския цар Георги І Тертер и търновския патриарх Йоаким ІІІ с настойчива молба да се присъединят към Лионската уния и да признаят върховенството на Римската църква... Строежът й е започнал вероятно около 490 година. Тази катедрала, по стените на която се стичаше отминалото време, а под покрива й се чувстваше диханието на всички отминали епохи; тази катедрала, от чиито стени прогаряше мисълта на госта надиса: "Quis custodiet ipsos custodes?" ("Кой ще ни пази от пазачите"?)

  Акустиката беше убийствено кристална и ако не беше обезводнителната ми първична емоция, сигурно щях да запея. Плачех и докато разлиствах молитвеникът на свещеника, разучавах скулптурите, оскъдните стенописи, докосвах прастария орган, който някога е предизвиквал респектиращ възторг с гласа си. Санти ме гледаше втрещен, може би съм изглеждала луда, не знам. Беше събрал техниката си, готов да се махаме от храма и ме задърпа навън. Не исках да излизам от това място, чувствах се като преродена и здрава, спокойна и чиста. Дори забравих да попитам каква е високата кула, издигаща се точно до тази катедрала, под която се извиваше на някъде стръмна улица, преградена с бариера.  

  Санти почти ме завлачи към другата катедрала, към онази, която 700 години строили и която се оказа друго архитектурно чудо, а също и която всъщност привличаше туристите в малкото градче: Duomo di Orvieto . По пътя предвидливо купи носни кърпички, големи сочни ябълки и въпреки, че се опитваше да ме разсейва и забавлява, продължаваше да ме гледа втренчено и с осъдителна почуда. Хубаво е, когато има някой наоколо, който да те измъква от мислите. Някой, който да прави така, че да забравяме околния свят или поне да не мислим за него. Някой, който да разбира това, че не сме се хербаризирали, въпреки че отдавна не можем нищо да дадем. Някой, който да не очаква от мен, да бъда всичкото онова, което бях преди да вляза в храма. И да ме прегърне толкова всеотдайно, че да ме върне във времето и мястото на нашия свят и на следобеда в Орвието.  

  Уличките на града бяха повече от пъстри и интересни. И от двете им страни се усмихваха кокетни цветни магазинчета за сувенири, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; имаше малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати.

Улицата ни изведе на огромен площад, на който до синята снага на небето се извисяваше величествено красивата бяла катедрала. Пищно орнаментираната фасада бе в типичнен умбрийски архитектурен стил. Цялата лицева част на базиликата бе изписана с рисунки, украсена със скулптури и с релефи, които възпроизвеждаха библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност, а също бяха и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепяваше очите.  

 

Не помня дали първо се разплаках или припаднах, или се случи в обратен ред.

Свлякох се пред прага на едно от магазинчетата на площада и не можех да откъсна очи от възхитителната архитектурна сграда на катедралата. Освен това, толкова бяла катедрала виждах за пръв път. Санти съвсем се втрещи от липсата ми на самоконтрол. Нямаше ги и другите от малката ни група, кой знае къде се бяха залисали в търсене на нещо или в опознаване на градчето, та се зае сам да гравитира около мен и да ми предлага всякакви безумия, само и само да спре тази моя драматургия. Близо час останахме на площада, седнали на земята пред катедралата и наблюдавайки как слънчевите лъчи се плъзваха по нея и отразяваха дъга от цветове и светлини. И през всичкото това време Санти държеше реч, с която едновременно ме мотивираше да влезем вътре и строго ме мъмреше за това, че не умея да се владея.

Първият камък на

Бялата катедрала в град Орвието

е поставен с благословията на папа Николай IV на мястото на старите катедрали "Санта Мария" и "Сан Констанцо", съборени през 1290 година. Първият архитект на катедралата е неизвестен. Той дава обликът на сградата, проектира колоритният външен вид на стените, както и огромните й размери. Строителите имат проблем при покриването на катедралата. Общината на Орвието се обръща за помощ към един от най-големите имена в архитектурата тогава – Лоренцо Маитани. Той укрепва допълнително и стените, дава нови идеи за облика на катедралата, и остава до края на живота си в града. Маитани умира през 1330 година. След него там твори синът му Николо Нути. В последствие своят принос за градежа на катедралата дават и Андреа Пизано, Нино Пизано, Матео ди Уголино от Болоня, Андреа ди Чеко от Сиена, Андреа ди Чоне от Оркана и Антонио Федерини. През 1422-1425 година е създаден външният облик на катедралата, който е от бял и черен мрамор. Изписването и украсата на интериора е плод на труда на десетки творци, най-известни от които са Рафаело от Монтелупо, Федерико и Тадео Цукари, Джироламо Муцано, Симоне Моска и от Орвието: Иполито Скалца и Чезаре Небиа. Окончателно строежът на бялата катедрала е завършен през 16-ти век. Реставрации се правят през 1877 и 1888 години. Но и през 20-ти век има внесени подобрения, последното от които са новите врати, дело на Емилио Греко.

Бялата катедрала Duomo di Orvieto е една от най-величествените романо-готически постройки в Италия. Едни от най-известните местни и чуждестранни художници за времето от Флоренция, Пиза и Сиена работят по проекта за изписване на катедралата, а също и за създаване на скулптурите в нея. Според хипотези, тук са оставили свои стенописи флорентинеца Джото ди Бондоне, както и Чени ди Пепо (Джовани) Чимабуе. Казвам хипотези, защото доказателства за това няма. Дори се твърди, че не Джото ди Бондоне, а негови ученици са рисували тук.

Богатата фасада на бялата катедрала Duomo di Orvieto е в типичния умбрийски стил. Цялата фасада е пищно украсена с релефи, които възпроизвеждат до най-малка подробност истории от Библията. Лицевата част на катедралата е изписана още с рисунки и е украсена със скулптури и мозайки, които възпроизвеждат библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност. Те са и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепява очите и образува множество дъги. По фасадата са разказани истории от Стария Завет: Книгата Откровение, както и сцени от Новия Завет с епизоди от живота на Исус и Мария.

  Най- после се стегнах и се осмелих да влезем. И не, че емоционалното ми състояние не се повтори, но просто вече на никого не му пукаше, явно си беше ден на голямото реване. Освен, че мащабът на сградата, погледната отвън, беше убийствен, вътре той ни зашлеви с още по- голяма сила: сводовете се събираха високо над главите ни в красиви бяло-сиви плетеници, всичко в интериора беше също бяло, с изключение на пода, който веднага ползвахме по фотографско предназначение. И до стенописите вътре, изобразяващи края на света, моят свят отново свърши- тръшнах се на земята в следствие на нов емоционален шамар. Храмът по подобие на някогашния Соломонов храм притежаваше космична символика, като по този начин космологията и теологията по еднакъв начин прогаряха белег в съзнанието на хората. Санти залегна пак, занимавайки се със снимане на обичайните си панорами, а аз лежах по гръб и разглеждах пищно украсените сводове и тавана. Идеята ни харесаха и други посетители, които също се натръшкаха по пода недалеч от нас. Огромното пространство в бялата катедрала беше пълно не само с туристи, бяхме свидетели отново на сватбен ритуал, както и на кръщене, които се извършваха едновременно пред по-малките олтари в храма. Въобще разнообразие не липсваше. Можеше да се каже, че и аз, дето не спрях да рева бях атракция, на всякакви езици бях попитана какво ми е. В катедралата се намерихме с Оги, Мира и Грета, също снимащи, ама без да се въргалят по пода.

При влизане в катедралата се вижда само централния олтар, другите- по- малки, но също пищно украсени, са в коридорите, които приличат на ниши в ръкавите на стените. Използваните строителни материали са алабастър, мрамор, базалт и травертин. Достъпни за посещение бяха само тези олтарни свети места, разположени в лявата част на централния олтар, които са пет. В дясно имаше само един, който бе ограден с решетки и имаше охрана. Доколкото разбрах, това е параклис на някакъв ефрейтор от Болсена, на когото се случило чудо около първата половина на 14-ти век, изпитвайки вярата му. В параклиса се съхранява някаква кървава кърпа или платно от тогава. По канон тази мощехранителница би трябвало да се извежда в литийните шествия из града, по време на неговия празник. До този параклис се намира и катедралния орган, до който имаше описателна табела: "Съдържащ 5585 тръби, монтиран през 15-ти век". Не влязохме в този параклис, а само в онези, които бяха достъпни, въпреки факта, че също бяха оградени с декоративни, но масивни позлатени решетки. В малкия олтар, който се намира най- близо до централния, има масивен макет на катедралата от злато, който е приблизително метър висок, изящен ювелирен уникат, положен в плексикгласова кутия. По мраморните плочи на стените са изписани имената на строители, проектанти, архитекти, художници и дарители. Високо в олтара има огромна златна кутия, предположихме че съдържа мощи на светец. За съжаление не успяхме нито да питаме, нито да прочетем, защото в тази зала беше сватбения ритуал, след който свещеникът изгаси осветлението и любезно ни помоли да напуснем.  

На централния олтар в стъклопис са изобразени сцени от живота на Христос и сцени от чудото на Болсена. Има и огромно дървено разпятие. Абсолютен шедьовър на готическата архитектура е красивия параклис на Дева Мария, рисуван от трима художници. Тук се намира и забележителната фреска от два ангела, която е емблемата на катедралата. Също интересна е намиращата се в близост статуя на Св. Йоан Кръстител. Трябва да отбележа, че статуите в катедралата са с човешки ръст.

Крайъгълният камък на италианската ренесансова живопис е и параклисът на Свети Брицио, също изящно боядисан и декориран, в който са изобразени грандиозни апокалиптични сцени, посветени на " Страшният съд" и небесните области на Ада и Рая. От лявата страна в катедралата е и параклисът на Магдалина, който е възстановен в 18-ти век. В пространството около параклисът има надпис, посветен на Йоан Кръстител. В катедралата са погребани кардиналите Карло и Филипо Антонио и архиепископът Людовико Анселмо.  

  Имахме нужда вече от следобедна доза силно кафе. Избрахме си едно от кокетните кафенета по шарената уличка с разнообразните магазинчета, в което аз седнах така, че през процепа на улицата между сградите да гледам бялата катедрала. В този миг тя ми напомняше на Съкровищницата Ал-Казнех Фарун в скалния град Петра (Йордания), която в края на сърповидния проход- каньон Сик се виждаше по същия загатващо изкусителен и величествен начин.  

 

Орвието е град с богато историческо минало.

Възникнал е на мястото на древния етруски град Волсинии Ветерес. Градът е съхранил забележително своят средновековен външен вид, запазени са многобройни сгради, построени през 12-ти и 13-и век. В герба на града са изобразени лъв, лебед, орел и кръст, под корона. Орвието има тесни и стръмни улици с каменни настилки, но пък пъстри и интересни. По тази, която извежда до бялата катедрала Duomo di Orvieto, от двете страни се усмихват кокетни цветни магазинчета за сувенири и цветя, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; има малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати... изобщо магазинчета за всичко. Изобилие от пъстрота, подредба и стил.

  Местните хора ни посочиха и други градски или крайградски забележителности в Орвието, мост някакъв, Кладенецът на Свети Патрицио, цял поменик от църкви и свети места, но ние нямахме време да разгледаме и тях. Някога градът Орвието е бил крепост на етруските и затова на централния площад до катедралата имаше музей на етруското изкуство, за съжаление беше затворен. С нежелание си тръгнах от Орвието, обещаха ми като се върна в Италия да ме заведат пак там и даже да посрещнем нощта, за да видя бялата катедрала и нощем. Това е едно от местата, заради които наистина бих се върнала и вярвам, че хвърлената монета във Фонтана ди Треви в Рим ще свърши работа.  

  Привечер вече бяхме в

Тускания

Лепкавата жега ни измъкна с чанти за пикник, пълни със студени сокове и бира в градския парк, където заради шовинистичните и анархистки изказвания на Санти, успяхме да надвикаме даже прочутите с умението си да говорят на висок глас италианци. Дали защото цял ден плаках и се излагах, не знам, ама Санти беше непоносим, вбеси Мира, а на мен ми извади душата и ми скъса нервите до такава степен, че спрях да питам за всякакви градове и екскурзионни маршрути, и питах само за местонахождението на тусканските гробища. Които пак той, Санти, любезно ми показа, за да отида да си почина, заради което аз пък му обещах да го удавя в един от по-дълбоките фонтани на Рим. И не помня дали някой от групичката ни преброи хората, чиито тъпанчета на ушите със сигурност бяха спукани от виковете му, както и броя на изпотрошените от високите му децибели стъкла или натръшканите мъртви гълъби. Възродителните промени, които причиних на обичния си приятел, се случиха по-късно и вярвам, че любовта му към всякакви средновековни архитектури и интериори ще е непреходна.

Край Автор: Янита Николова Снимки: авторът     Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="3286"] – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Пътуване до Баньореджо (регион Лацио, Италия)
2. Пътуване до Сатурния, регион Лацио, Италия
3. Пътуване до Питилиано, регион Тоскана, Италия
4. Пътуване до остров Елба в Тиренско море (Италия)
5. Умбрия – италианска приказка
6. Из църквите и манастирите на Гърция и Италия(2): Бари и Корфу
7. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (1)
8. Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (2)
9. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (2)
10. Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (1)
11. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (1)
12. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (2)

Прочети цялата новина

Свързани новини: