“Кабулските лястовици” - отлетялата надежда на Ясмина Кадра

Ако напишете в Google Ясмина Кадра, Wikipedia ще ви осведоми, че това е творческият псевдоним на Мохамед Моулесехул. Той го използва, за да скрие самоличността си от репресиите на талибанската диктатура в Афганистан. (Колко парадоксално е, че женското име е способно да устои на цензурата).

Говорейки за своята "Кабулските лястовици", авторът обяснява, че нейната цел е да покаже на Запада една визия на Изтока, която не се стреми към заключения и извеждането на истини, а едничката й цел е да докаже, че хората са навсякъде еднакви - добри и лоши, способни на обич или със закоравели сърца.

Проблемите между Изтока и Запада са пределно преекспонирани, обсъждани, извеждани, за да се спирам на тях. Особено след като едва миналата година Саркози трябваше да се застъпва за осъдена на смърт афганка, която трябваше да бъде линчувана с камъни. Много е лесно да слагаме етикета варвари. Затова аз няма да се спирам на различието. Ще наблегна на всички онези универсални моменти, които правят от всеки прочит смисъл.

От сп. “Експрес” оприличават героите на Кадра с тези на Камю. Живата метафора - перла на Реториката в анализа на Рикьор, тук е израз на добра стратегическа реклама. Но, ако трябва наистина да се прокарват паралели, да, персонажите на Кадра са призраци, безнадеждно затворени зад градските стени на своя ужас, съвест, тревога, унижение, на своите демони. Съдбите им наподобяват тези на жителите на някой прокълнат град от “Хиляда и една нощ”, само че това не е приказка, проклятието над града се е стоварило и върху хората. “В Кабул радостите са подредени сред най-големите грехове, така че става безпредметно да търсиш при някого утеха.”

Ордите деца, които обикалят безпризорни, са наследили във вените си жестокостта и омразата на възрастните. Техните игри - опитът да убият куче с камъни в началото на романа и възстановките на публичните екзекуции чрез обесване в края му - са точни проекции на “игрите” на възрастните, но (ако изобщо е възможно!) още по-зловещи. Невинността, презумпция на детското, е заменена с хладна жестокост, с нещо нечовешко ( в този аспект книгата се докосва до шедьовъра на Годуин - “Повелителят на мухите”). Няма надежда, на която жителите на Кабул да се уповават. Тя, подобно на унивесалния си символ, лястовицата, е напуснала стрехите, а на нейно място се е настанила ужасната, кръвожадна птица на войната.

Героите на Кадра са загубили домовете си, тяхното битие е безцелното скитане, чиито кръгове са затворени от улиците на града. За тях няма покой или утеха. Безкрайното обикаляне е измамно чувство за движение, за придвижване напред, ала героите ясно осъзнават, че единствено смъртта ще им осигури изход от Кабул. С вечното си скиталчество напомнят на емблематичния Ахасфер. Бог им е отказал милосърдието си и те търсят смисъла на своите изпитания - уповавайки се нему или съмнявайки се в него. Религиозният фанатизъм на моллите не е тяхната вяра. Пределно морализаторските предписания не са техния закон. Непочитта към дедите е опит да се пренапише историята. Постоянните гледки на сираци, инвалиди и старци задълбочават личните им трагедии, превърналите се в ежедневие публични линчове предизвикват скотското у тях. Те се разминават непознати в своите бродения, понякога предизвикващи въпрос у другия, понякога - гняв.

Героините, от своя страна, са затворени в къщите си, подчинени са на волите на мъжете си, обезличени са от изискването да не показват лицата си. Приятел на Атик го съветва да изхвърли болната си жена, защото тя вече не може да изпълнява задълженията си. Мирза вярва, че Атик е изпълнил дълга си към Мюссарат задето му е спасила живота, като се е оженил за нея. “Ти си направил сто пъти повече за нея:взел си я за съпруга… Тя не означава кой знае какво извън онова, което ти представляваш за нея. По - нисша е от тебе.”
Екзекуцията на Зунайра е предвидена като развлечение на очаквани високопоставени гости. Планувана е да се проведе на стадиона, на арената - като зрелище, като спектакъл. Човешкият живот е изгубил своята стойност. “В крайна сметка тя е просто жена.”, казва Касим за осъдената без вина Зунайра.

Парадоксалното е, че именно Мюссарат е способна на голямата саможертва в името на любовта. Тя заема мястото на осъдената на смърт, за да даде път на любовта - надежда. Защото в свят, където жената е крита зад бурка, идентичността няма значение. Страхът е скрил лицето и е отнел гласа на жената, страхът от доброто, обичта, нежността, милосърдието, красотата.

А именно неземната красота на Зунайра събужда надежда за спасение на едного. Но не е способна да спаси всички, минорно заключва романът. Жените - лястовици на Кабул са загубили своето вълшебство.

Повествованието в "Кабулските лястовици" се води изключително в сегашно време. Не знам дали това е любопитно решение на преводача или така е в оригинал. Но се създава усещането, че всичко се случва сега, в тази минута, пред очите ни. Не е ли това провокация, която цели да разбере дали ще останем безучастни?

Прочетете ревюта за книгата от Све Стоянова и Цветелина Ангелова.

Прочети цялата новина

Свързани новини: