хей, мисля че е добра идея да сме мили с хората.не защото утре може да се окажем в зависимост един от друг и да не искам да ти помогна, защото си се държал грубо с мен. не защото може да се окаже, че трябва да работим заедно, а ще имаме ...

Първанов е бракониер със закърняла от усещането за собствено величие памет: дотолкова е свикнал да лъже и да си вярва, че се оплита в собствените хвалби. Досущ като наквасен ловец, разказващ край огъня старите измислици. Свикнал е насреща му да се хилят раболепно угодници, които дори не смеят да му припомнят, че тази лакърдия я [...]

ето какво получих, звучи забавно. скука няма "Календарът е изготвен със съдействието на туристическите информационни центрове на общините в България и представя близо 30 събития с национално и международно значение. Сред тях се отличават по-нестандартните – Фестивалът на чушките и доматите в Куртово Конаре, Празникът на сливовата ракия в Троян и Рибеният фест ...

Напоследък няма по-нервиращо нещо от дебатите между про- и анти-правителствени групи в сирийското общество. Дори в България се пренасят споровете, а понякога се стига и до размяна на юмруци и словесни атаки. За онези, които не искат да се намесват изцяло в полза на една от страните, остава възможността да гледат отстрани и да обсъждат, когато им [...]

Попитали радио Ереван кое питие е най-вредно за здравето. - Водка с лед разрушава бъбреците. Ром с лед разрушава черния дроб. Уиски с лед разрушава сърцето. Джин с лед разрушава мозъка. Кола с лед разрушава зъбите. Очевидно ледът е смъртоносен! Предупредете приятелите си - разкарайте леда! Пийте чисто! И не забравяйте - ледът е виновен и за „Титаник”! Усмихни се, България! Явно загрижени за здравето си, английските футболни фенове втори ден пият предимно бира (без лед) из София. Ако на селекционера на „лъвовете” Лотар Матеус пак му се наложи да събира четата си от столичните чалготеки, срещу британците работата ни е спукана. А за нашите фенове ще остане да пият по една вода – с лед или без, в зависимост от куража.

Най-големият скандал е на път да залее планетата, подобно на разрушително информационно цунами. Уикилийкс обвини публично английския вестник "Гардиън", който е официален партньор в публикуването на секретните американски грами. Късно снощи в социалната мрежа "Туитър", екипът на Джулиън Асанж е публикувал пост, с който алармира, че са разкрити публично паролите за криптираната информация към стотици хиляди конфиденциални телеграми на дипломатическите служби и Държавния департамент на САЩ по целия свят. Публикацията е направена от репортерът Дейвид Лей и се подчертава, че неговото безрасъдно действие е нарушило по недопустим начин подписаното споразумение за съвместна дейност между Уикилийкс и "Гардиън", в лицето на главния му редактор Алън Ръсбриджер. На практика това означава, че достъпът до чувствителната информация в Кейбългейт е на път да стане неконтролируем. Най-страшното е, че файлът е изнесен от базата данни на Уикилийкс и е публикуван като торент в Интернет. Съмненията за подобна злоупотреба падат върху бившия говорител на организацията – Даниел Домшайт-Берг. Той се отцепи преди година от екипа на Уикилийкс, след конфликт с Асанж и основа свое копие на сайта – Openleaks. Именно с разкола, предизвикан от Берг се свързва и т.нар. "черен пазар" на данни от Уикилийкс, които се побликуват в медии, които нямат официален договор за партньорство с тях и не спазват задължителните правила за конфиденциалност и запазване на имената на информаторите. Според вътрешни източници, именно Берг е издал как може да се стигне до нередактираната информация и тя да бъде декриптирана. Дали мотивите са единствено лична злоба и желание за отмъщение спрямо бившите му партньори, или има външно влияние, предстои да се изяснява.

Публикацията за изтичането на взривоопаснте данни, които дават достъп до най-голямата база данни на политически документи в историята на човечеството, се появи първо в непопулярното немско списание "Дер Фрайтаг". Списанието съобщи преди няколко дни, че цялата база данни на Кейбългейт може да бъде намерена и изтеглена от Интернет, а на друго място може да се намерят и паролите за декриптиране, но "който търси ще намери". Известно е, че тази медия работи тясно с Берг. В отговор на този пробив, Уикилийкс реши да публикува рекорден брой от некласифицирани грами на своя сайт, за да се опита да удави, или поне да отложи по някакъв начин настъпващия апокалипсис.

"Най-накрая това се случи. Един стар файл на Уикилийкс може да бъде намерен в Интернет и да бъде декриптиран с паролата, която бе публикувана от журналист на "Гардиън"". Това алармират късно снощи вечерта в WL Central. Едва ли някой някога е щял да обърне внимание на въпросния файл, ако не беше разкрит той от Даниел Домшайт – Берг. Оповестяването на паролите идва закономерно сякаш, защото "Гардиън" на свой ред има силни връзки с "Дер Фрайтаг", който първи би камбаната, като медиен партньор на Openleaks.

От своя страна "Гардиън" се оправдава, че Лей няма вина за разкритата информация, защото пуликацията била в книга за "Уикилийкс", която била известна, но от щаба на Асанж не реагирали. На свой ред Лей си мислел, че паролата е временна и вече била станала невалидна. Развитието на паралелните действия на Домшайт и "Дер Фрайтаг" от една страна и на журналистът Дейвид Лей и "Гардиън" от друга, намират своята пресечна точка. А тя е най-сериозният опит за дискредитиране на Кейбългейт досега и дори провалянето на явлението Уикилийкс. Намесата на тайни служби може да се предполага, след като скалъпените обвинения и дела срещу Асанж не успяха, а забраненият в САЩ домейн на Уикилийкс доведе до нейното мултиплициране на стотици места в глобалната мрежа. "Гардиън" грубо нарушиха споразумението с Уикилийкс, категорични са оттам и добавят, че това не е единствената злоупотреба на тази медия. Биволъ иска да припомни, че в началото на годината "Гардиън" си позволи да "сготви" информацията за организираната престъпност в България, като публикува статия, в която бяха спестени имената на всички престъпни босове и техните организации у нас. Биволъ поправи този пропуск, като нашата позиция тогава беше едно от сериозните основания, за спечелването на взаимно доверие с Уикилийкс и подписване на споразумение за съвместна дейност.

Какво следва от последните действия на "Гардиън", които могат да бъдат окачествени като съзнателен саботаж? Основното е, че автоматически животът на хиляди хора, споменати като източници на информация в американските грами се поставя на карта. До сега тяхните имена бяха внимателно заличавани от Уикилийкс и неговите около 50 медийни партньора по целия свят, един от които е и Биволъ за Балканския полуостров. Хората ангажирани в екипа на Уикилийкс окачествяват това като "предателство" и направиха публично изявление за това. Основната задача на Уикилийкс и неговите партньори е да избират внимателно темите за публикуване, с цел да бъде постигнат максимален медиен и обществен ефект, както и да бъдат много внимателно заличени имената на източниците, споменати в класифицираните доклади. Последното се прави, за да бъде съхранена безопасността и дори животът на тези хора.

Последствията, които могат да се отприщят в сетовен мащаб от пускането на базата данни в свободно обръщение, могат да се окажат фатални, не само за отделни личности и правителства, а за цялата геополитическа система, която познаваме. Нейното тотално рухване е вероятно, но не е ясно какво ще последва после. Глобални и неконтролируеми финансови, политически, икономически и социални кризи са само едната страна на медала.

Биволъ, като официален партньор на Уикилийкс, направи всичко възможно да не изложи до момента на опасност невинни хора и да следва стриктно поетите си ангажименти за запазването на сигурността на информацията от грамите. Ние поехме мисията да дадем възможност на обществото и гражданите да получат своето изконно демократично право да бъдат точно и безцензурно информирани за начина, по който се определят и движат политическите процеси и се определя тяхната и наша обща съдба. Нагърбвайки се с тежката задача да върши това, което нито една медия в България не дръзна, а и не може да направи, Биволъ включи българското информационно пространство в глобалния информационен пул. Фактически в България положихме началото на новия тип глобална информационна журналистика, която е неподвластна на цензурни, регионални, или национални ограничения, а се прави от колективните усилия на много колеги-единомишленици от различен произход, в различни точки на света. Целта е да се създават новини и събития, които имат много по-голямо въздействие и значение от досегашните конвенционални медии. Този нов вид журналистика стартиран от Уикилийкс преди 4 г. не може да бъде спрян, независимо от сегашната ситуация на пробив в сигурността. Напротив, той ще се осъвършенства все повече, черпейки опит от допуснатите грешки и слабости. Ние сме удовлетворени, че до момента постигнахме сериозни резултати от подбраните теми и публикувани разследвания, анализи и коментари в нашия сайт, на базата на използваната информация от Кейбългейт, до която имаме официален достъп от месец май т.г. Предизвиканите положителни промени, вследствие на прозрачността, която постигнахме с нашите материали, смятаме, че е от значителна полза за българската държава и демократичната еволюция на обществото ни.

Редица правозащитни организации по света са категорични, че именно благодарение на проекта "Уикилийкс" и координираните усилия на специалистите, ангажирани с него са предизвикани редица глобални положителни промени, като напоследък "Арабската пролет". Тя не би могла да се случи никога, ако преди година тунизийското правителство на Бен Али би имало достъп до "кабелите", които го свалиха от власт. По същият начин стои и въпросът с разкритията направени за Мубарак и рухването на неговия режим в Египет. Всяка информация, която корумпираните режими имат за базата данни на Уикилийкс, би била безценна за тях, за да предотвратят своя крах. Диктаторите и техните институции биха могли да набележат ефективен план, как да предотвратят, или да смажат надигащите се народни недолства в техните страни, отключени от разкритията на Уикилийкс.

Партньорските организации на Уикилийкс поеха ангажимента да извършат разследвания в своите страни, на базата на данните за политическа корупция в докладите, срещу ексклузитет на достъпа до тях. Заличаването на имената обаче е основно задължение не само според изискванията, но и според моралния кодекс на всеки уважаващ себе си разследващ журналист. От своя страна Уикилийкс прави последващи публикации на обработените "кабели", с което фактически потвърждава тяхната достоверност. По този начин едновременно се пази гърба на медиите, които поемат риска да разследват и публикуват секретната информация, а от друга публиката може да провери достоверността на появилата се информация и всички претенции към нея да отпаднат. Единствено България даде своя уникален принос в отричането на достоверността на Кейбългейт в лицето на Премиера си Бойко Борисов. След като стана ясно, че той е описан като организатор на нелегален трафик на синтетична дрога, Премиерът ни безцеремонно определи Уикилийкс, като "жълта медия" и с това завинаги записа името си в историята на световните политически издънки.

Уикилийкс заявява, че вече са провели официален разговор с Държавния департамент на САЩ и започват досъдебно производство срещу замесените лица в публикуването на нередактирани грами от архива на Кейбългейт. За последващите действия Биволъ ще информира своевременно.

Външните министри от ЕС решиха да затегнат санкциите срещу сирийския режим и възнамеряват да спрат вноса на нефт от страната. Без съмнение подобна мярка ще предизвика проблеми за режима на Асад. Търговията с нефт осигурява почти една трета от приходите в сирийския бюджет. 90 процента от износа на нефт са предназначени за ЕС. За него Сирия е само малък доставчик. В същото време никой в Брюксел не си прави илюзии: ако европейците се откажат от вноса на нефт, Китай ще го поиска мигновено, за да позасити неутолимия си енергиен глад. А дори и да не се намери нов купувач, това едва ли ще разклати устоите на режима в Дамаск. Достатъчно е да припомним за Ирак и безуспешните санкции спрямо Саддам навремето. Затягането на санкциите спрямо Сирия идва само няколко дни след успешния поход на бунтовниците в Либия, подкрепяни от бомбардировките на НАТО. Този факт демонстрира отново дилемата на европейците по повод на Арабската пролет. Въпреки успеха в Либия е ясно, че нито ЕС, нито НАТО са...

Във връзка с предстоящия футболен мач, който вълнува толкова много българи, из пространството започна да се върти един виц. „За мача България - Англия Kапело викнал 6-има от Манчестър Сити, 5-има от Юнайтед, 3-ма от Челси и 2-ма от Ливърпул. Лотар Матеус извикал - 6-има от "Син сити", 5-има от "Найт флайт", 3-ма от БИАД и 2-ма от "Планет"...“ Макар и да не се интересувам особено от футбол, не може да се отрече, че както никога, всички се интересуват от футболистите и курвите. А то дали наистина си курва или футболист вече няма никакво значение, както няма никакво значение дали Азис действително е гей или не е, стига да задоволява извратената представа на публиката за сексуалността, успеха и благополучието. От популярното критикуване на вестниците, че са жълти, вече няма и помен, защото публиката се оказа значително по-жълта. И ако очаквате, че някой ще храни тази публика с нещо различно от жълт бльок, значи, че нямате никаква вяра в свободния пазар. Животът, обвързан с вещите и...

Александър Кашъмов е ръководител на правния екип на програма "Достъп до информация". Той бе избран за адвокат на 2008 година. След като тези дни стана ясно, че Комисията за защита на личните данни е глобила Върховната касационна прокуратура, управлявана от Борис Велчев, с 3000 лева за изтичане на лични данни от Регистъра на населението, потърсихме мнението на правозащитника. Виновна за този случай е служителка от Следствения отдел на Софийската градска прокуратура. - Господин Кашъмов, доволни ли са юристите от програма "Достъп до информация" от това че Комисията за защита на личните данни е глобила прокуратурата с 3000 лева за огласяването им в публичното пространство? - Трябва наистина да бъде поздравена комисията за това, че е започнала една по-активна практика за разглеждането на подобни случаи. Създаването на такава практика е много важно, за да може правата на гражданите да бъдат защитени, а институциите и частните фирми да бъдат ограничени в желанието си да...

 

  Улисани в злободневните теми като убити делфини, края на отпуските и жалките предизборни истории, пропускаме важните неща. Истинските драми на реалните хора, нуждата от помощта на цялото ни общество и от намесата на институциите в мизерната ни държава.

  Докато преди години ставаше дума за петима български медици, изпаднали в беда в чужда страна,  сега става дума за шестима българи - семейство с четири български деца, които буквално са откраднати от социалните служби на френската държава, а родителите са оставени безгласни, низвергнати, жестоко нещастни...  

  Ще кажете - спокойно, де - за медиците ни трябваха няколко години, за да се активизираме. Да, но и за семейство Танушеви този гратисен период вече е преминал. Децата са преодолели травмата от насилственото отделяне от родителите си, социализирали са се в новите си семейства и са... забравили българския език. Но родителите им осъзнават с пълна сила ужасяващата несправедливост, безобразното бездействие на родината си и собствената си безпомощност. За децата им. За четирите им сладки дечица.

 

  За първи път на тази наистина разтърсваща история попаднах преди цели две години тук. Когато сега отново видях това, не можех да повярвам. Че докато ние си живеем безгрижно живота, това семейство е продължавало да стои разделено, разбито и от никого незащитено. С години.

  Защо сме се родили в такава страна, чиито политици нямат капчица мъжество, защо? 

  Може би за да се научим да действаме самите ние. 

 

  Писах и изпратих писмо с настояване да обърнат внимание на случая на:

- Министерски съвет /GIS@government.bg/

- Външно министерство /consular@mfa.government.bg/

- Министерство на правосъдието /pr@justice.government.bg/

- Агенцията за закрила на детето /sacp@sacp.government.bg/

- Български хелзинкски комитет  /bhc@bghelsinki.org/

   Едновременно.

 

  Ако искате го направете и вие. Но само не си представяйте какво е да си на мястото на майката и бащата в такава ситуация, сами, без никаква подкрепа. Няма да успеете, а и е прекалено тежко.

 

ПП. Още една подобна история с нужда от нашата помощ вижте и тук. Българийо, страна на розите!

 

 

Муамар Кадафи е поддържал режима си, използвайки устройства, които са били последна дума на техниката. Цялото оборудване на диктатора е било закупено от западни държави, а самото инсталиране също е било извършвано от специалисти на така наречените „стари демокрации”. Журналисти на Wall Street Journal са влезли в един от най-модерните центрове за следене на комуникациите, виждани някога. Подробна информация за наскоро изоставения център за подслушвания е публикувана в един от последните броеве на вестника. Той е бил локализиран в приземния етаж на шестетажна сграда, намираща се в либийската столица Триполи. В него агенти на Кадафи са осъществявали мониторинг на електронната поща и чат съобщенията на нищо неподозиращите либийски граждани. Журналистите на Wall Street Journal са видели, че логото на Amesys, подразделение на френската компания Bull SA, е присъствало навсякъде из контролния център. То е видяно върху информационните табла и наръчниците за употреба на мониторинговата техника. Още на вратата на центъра е имало съобщение, пак с логото на Amesys, което гласяло: „Помогнете да запазим секретната ни работа в тайна. Не обсъждайте класифицирана информация извън зоната на този център.” В рамките на цялото звено за подслушване са забелязани следи от помощта на западни компании, които са си сътрудничели с полковника, който управляваше Либия с твърда ръка цели 42 години. Най-ранните документи с подслушана информация във въпросния център датират от месец февруари на тази година. Това означава, че вероятно той е сформиран малко след началото на бунтовете в страната. Журналистите са видели разпечатка на чат през клиента на Yahoo, където мъж се обяснява в любов на млада жена и между другото й споделя, че вероятно е станал мишена за атаки, защото е настроен опозиционно към режима на Муамар Кадафи. Накрая той е казал на жената да не го забравя, каквото и да стане. Името на мъжа не се споменава, а съдбата му също е неизвестна. Този тип шпиониране е станало приоритет за либийското разузнаване след началото на бунтовете и вероятно това се е запазило така до самия край, който дойде преди дни. Има данни, че Либия се е свързала в началото на годината с различни високотехнологични компании от Запада за да се сдобие с техника, която позволява подслушването на криптирани разговори по Skype, цензурирането на отделни клипове във видеопортала YouTube и блокирането на всякакви прокси сървъри, позволяващи заобикаляне на филтрите.

Знаете ли какво е принудителен клиент? Или принуден клиент? Този термин досега не се е използвал, затова, за да го въведем, ще трябва да го дефинираме. Това е клиент, който не иска да плаща и да си купува някаква стока или услуга, която друг иска да му продаде. Тогава другият намира форма и средства да принуди първия да си купи стоката или услугата. Е, тогава първият става принудителен клиент – купил против волята и желанието си някаква стока или услуга. Ще кажете - как е възможно това? Нали сме демокрация и пазарна икономика? Ами възможно е. Напълно възможно. През изминалата седмица (21-26 август 2011 г.) по бТВ новините в 19,00 часа бе анонсирано, че КАТ започва масови проверки за автомобилите, които нямат застраховка “Гражданска отговорност”. От асоциацията на застрахователите отчитали, че има спад на застрахованите автомобили от 80% на над 70%. Дотук нищо фрапиращо. Но, както се казва, дяволът е в подробностите. По-нататък репортажът разкрива, че този спад явно се дължал...

Ново изследване на потребителските навици и практики е показало, че четири от всеки пет купувача са променили решението си относно сдобиването с някакъв нов продукт след прочитането на негативен отзив за него, открит в световната информационна мрежа. Автори на изследването са анализатори от фирмата Cone Inc, информира TechSpot. 89% от потребителите, които са били обект на анализа намират онлайн каналите за достатъчно достоверни за да бъдат ползвани като база за взимане на решение. Тези канали включват коментари в търговски сайтове, критични статии, ревюта и други отзиви на хора, които вече са изпробвали даден продукт. В интернет набира сила и явление, което включва публикуването на фалшиви ревюта, които целят да представят дадена стока в прекалено добра или прекалено лоша светлина. В първия случай източник на отзивите са хора, които имат финансова изгода от продажбите, а вторият е свързан с неетични практики на конкурентни компании. Специално изследване на това явление е показало, че обикновените купувачи успяват да разпознаят половината от фалшивите ревюта и не попадат в техния капан. При трето проучване е станало ясно, че 87% от клиентите са подпомогнали решението си да купят нещо от положителен отзив, прочетен в световната мрежа, който е потвърдил, че продуктът е подходящ за тях. Препоръките за даден продукт онлайн увеличават много шансовете човек да си купи въпросната стока, която му е била препоръчана офлайн от роднини или приятели. Само за една година американците, които са едни от най-големите консуматори в света, са увеличили с почти 20% желанието си да търсят информация в интернет преди извършването на покупка на скъпи и луксозни вещи. Миналата година 72% от тях са се информирали онлайн преди да изхарчат значителна сума пари, а сега процентът е скочил до 89. Широкото разпространение на интернет достъпа е било основен мотив 81% от американците да се доверят на информацията в мрежата. 60% са предпочели да използват мобилните си телефони за да търсят и четат отзиви за продуктите, които ги интересуват. Консуматорите в днешно време са по-капризни и държат да получат потвърждение от колкото се може повече източници, че решението което са взели е правилно. Познатите в миналото методи вече се смятат за крайно недостатъчни, особено когато става въпрос за скъпи стоки. Пазарната ситуация завинаги е променена поради големите количества информация, които са достъпни само на един клик разстояние.

Интернет гигантът Amazon дори още не е обявил своите планове за производство на таблети с мобилната операционна система Android, но анализаторите вече поставиха необявения продукт сред най-силните конкуренти на лидера iPad, информира Mashable. Специалистите от изследователската фирма Forrester са на мнение, че ако Amazon подходи правилно към пазара може да застраши сериозно позициите на епълския таблет. За да стане това факт е нужно да се осигурят достатъчно произведени бройки при стартирането на новия продукт и да се подбере цена, която не е много висока, но не е и много ниска. Според Forrester, таблетите на Amazon биха могли да реализират продажби от 3 до 5 милиона бройки само през първите три месеца от пускането си, ако това стане до края на годината. Може би ще станем свидетели на сериозни сътресения в стратегията на Apple и проблеми за останалите производители на по-малко популярни таблети. Автор на доклада на Forrester е Сара Ротман Епс. В мрежата се носят упорити слухове, че Amazon смята да пусне свой таблет през октомври. Ако те излязат истина, това ще даде силен тласък на екосистемата около Android и ще стимулира разработчиците да започнат работа по повече приложения за тази операционна система. В момента софтуерният продукт на Google страда от липса на внимание и стои в сянката на огромната база от качествени приложения, които са достъпни за iOS. От Forrester са направили анализ на това каква е най-добрата цена, на която може да бъде пуснат таблетът на Amazon. Сумата е точно 299 щатски долара при условие, че мобилното устройство е с 9-инчов екран. Ако цената е такава и бъде осигурено производството на големи количества таблети Amazon може да задмине iPad по продажби през първото тримесечие от дебюта на машината си. Очакванията за ниска цена на бъдещия таблет на Amazon са породени от политиката на компанията спрямо четеца с електронно мастило Kindle, който се продава за безпрецедентно малко пари и разчита основно на приходи от услуги, които се плащат впоследствие от собствениците. Тази тактика се доказа като много успешна и изключително доходоносна. iPad традиционно се продава на цена, която предвижда доста висок процент на чиста печалба, но това вероятно ще се промени и навлизането на Amazon ще предизвика големи раздвижвания в пазара на таблети, който в момента е практически монополизиран от Apple.

И най-изпечените демагози, а нашият президент-слънце е сред най-загорелите от светлината на прожекторите, стават жертва на егото си и се издават. В монолога си по Би Ти Ви, представен днес като интервю, той се самоопроверга с твърдението, че не обичал да се хвали. Защото се спука да се фука. Приписа си заслуги за какво ли [...]

ДРУЖЕСТВО НА ПЛОВДИВСКИТЕ ХУДОЖНИЦИ

представя

изложба „БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ”

 

  Галерия „Пловдив” открива есенния арт сезон   на 2 – ри септември, в   18 ч.  ще се открие експозицията с творбите от провелия се от 7-ми до 14-ти  август живописен пленер на историческа тематика. Датата не е случайно избрана,  по идея на г-н кмета в навечерието на Деня на Съединението и празник на Пловдив се подреждат творбите  на художниците взели участие във Второто издание на арт срещата. Десетимата са избрани  от жури, което одобри проектите им за участие в пленера на историческа тематика. Тази година изложбата има един ярък акцент. Той е участието на творби на напусналият ни неотдавна именит скулптор проф. НЕНКО МАРОВ. Творецът, който  смело можем на наречем ваятел на историята.

„Ако човек тръгне към Стария конак в Търново, където се е състояло първото, Учредителното народно събрание, и е приета първата българска Конституция, ще мине покрай паметника на един от нейните бащи – Стефан Стамболов. И ако има очи, ще види в него, че душата човешка е способна да носи в себе си богове и демони едновременно, ще разбере как и защо величието на страстите и страстите на величието са две съвършено различни неща, които все пак могат да съществуват заедно.

Всъщност в България по-добър паметник на Стамболов не е правен, а и едва ли някога ще бъде направен. Стамболов на Ненко Маров е категорично доказателство за това, че представата за “класика” и “модерност” в изкуството изкуствено се поддържа като представа за спор на формата със самата себе си.

Живата композиция “Занаятчии” на входа на Орешак, “Лъвът” на подстъпите към Царевец, “Майка България” на площада в село Миндя…..Наистина многобройни са скулптурните пространства на Ненко Маров, неговите знаци за живот, вградени във всекидневния живот на хората около него. ..” из публикация на Пламен Асенов за проф.Маров.

 

Почетното участие на творбите на проф. Маров безспорно ще е арт събитието в експозицията и естествен мост на приемствеността към   десетимата автори запечатали  своето усещане за „България през вековете” – Аспарух Сърбов, Борис Богданов, Веселин Стайков, Даниела Маркова, Емилия Арабаджиева, Иван Чакъров, Николай Томов, Петър Стоянов, Снежана Фурнаджиева и Спас Киричев. Всеки един от представените автори  има своя творчески облик и е истинско преживяване да го усетите и чрез платната им, в които струята история е напластила памет българска.

Община Пловдив и Дружество на пловдивските художници чрез  Второто издание на живописен пленер „„България през вековете” дават сериозна заявка за градеж на ценна традиция във време когато все повече трябва да се обръщаме към величавата история на родината ни.

Очакваме Ви на 2-ри септември /петък/ от 18 ч. в галерия „Пловдив” /Общински съвет, ул. „Авксентий Велешки” 20, до градската градина/.

 

За участието на творбите на проф. Ненко Маров

ВЛАСТЕЛИНИ НА ДУХА

Пламен Асенов

Не е лесно човек да има истинска, голяма мечта на живота си. Още по-трудно е да я реализира, преди душата му да потъне отвъд.

Скулпторът Ненко Маров го направи!

През последните две години той успя да извае своя голям Левски, който недвусмислено заявява:”Аз съм Левски, ей ме, на!”; своя голям и вечно жив Ботев, докато пророкува: “Аз може млад да загина…..”; своя голям Вазов, миг преди да напише: “И в няколко деня, тайно и полека…..” Извая също уникалния зов за човешка независимост в скулптурата на позабравения от историята Калифер войвода, както и паметник на Незнайния български воин, с който ни провокира да не забравяме – да не забравяме най-вече факта, че силата, красотата и достойнството на човека живеят само вътре в него.

Ненко Маров /1933 – 2011/ наричаше поредицата си от пет монументални творби, която сега и тук, в Пловдив, за първи път се показва изобщо пред публика, “Властелините на Копса”. Копс е едно от много старите, от тракийските имена на българската област, известна в новите времена като Подбалкана или Розовата долина.

Самият той е роден в село Каравелово, близо до Сопот, и носеше в себе си духа не само на мястото, но и на времената, хората и събитията, преминали и невидимо останали там завинаги. Нещо повече, Ненко Маров постоянно търсеше и откриваше нови и нови факти, истории, митове и легенди, герои и съдби, свързани с неговия Копс, с неговата Итака, която никога в действителност не беше напускал, но към която винаги се стремеше да се върне.

Когато навърши 75, той се уплаши, че няма да му стигне времето, за да извае онези големи фигури от Копса, които винаги е сънувал. Но когато навърши 75, той реши, че непременно трябва да му стигне времето. И само за две години сътвори мечтата си, като ги съживи.

Затова сега, когато гледаме неговите петима Властелини на духа, можем да видим също как Ненко Маров се навърта наоколо, надниква иззад тях и се усмихва скромно, едва забележимо, под мустак. Но пълният с искри смях в очите му казва, че има хора, за които роденото от кал не винаги на прах се стрива.

 

Проф. НЕНКО МАРОВ е роден на 12 септември 1933 г. в село Каравелово, околия Карловска, област Пловдивска. Учи скулптура в Художествената академия при проф. Марко Марков, а след неговото пенсиониране завършва при проф. Иван Фунев. От 1966 г. е преподавател по скулптура във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. През годините изминава академичния път от асистент до професор и дълги години, до самото си пенсиониране, е несменяем ръководител на катедра “Скулптура и теоретични дисциплини” във ВТУ.

Вече няколко поколения български скулптори с гордост заявяват, че са ученици на проф. Ненко Маров, а самият той, въпреки преподавателските ангажименти, през това време сътворява и най-значимите си работи – паметниците на Стефан Стамболов и Никола Пиколо в Търново, Лъвът на входа на Царевец, композицията “Занаятчии” на входа на Орешак.

Стилът на творбите му е монументално-декоративен,  предпочитаните материали са бронз, дърво и камък, а любимите му теми са от историята на Втората българска държава и Възраждането.

Макар не толкова познати на широката публика, но също толкова стойностни като майсторство и дух, са и “лиричните отклонения” на Ненко Маров в по-малките пластични творби, които той остави след себе си – “Книжовник”, “Исихаст”, “Хайдути”, “Портрет на момиче”…..

Проф. Ненко Маров е носител на множество награди, а негови скулптури са собственост на НХГ в София, на галерии в Търново, Габрово, Търговище, Смолян, Враца, Русе, Елена, Стражица, Нови пазар, Балчик и други.

 

 

2000 минерални води Горна баня и материали на кампанията “Всички ние на пътя – звездата си ти” ще получат шофьорите на бензиностанции ОМВ този уикенд.             В рамките на кампанията “Всички ние на пътя – звездата си ти” 2000 шофьори ще получат минерална вода Горна баня и шапки с логото на кампанията на бензиностанции ОМВ – [...]

+

Около Шабла, 2011

Продукти:
2кг ябълки
9- 10 ореховки
3с.л. како на прах
1ч.ч. захар
4 яйца
кората на 1 лимон
1- 2 с.л. краве масло

Приготвяне:
Ябълките се измиват, белят и почистват от семките. Варят се в до омекване. След това се пюрират. Яйцата се разбиват заедно с 1ч.ч. захар и 3с.л. какао. Към тях се добавя, настъргана на ситно кора от един лимон. Ореховките се счукват на дребно. От трохите се отделят  2 супени лъжици. Към ябълковото пюре се добавят разбитите яйца и голямата част от трохите- ореховки. Обърква се добре. Разстила се в тавичка. Отгоре се покрива с трохи- ореховки. Слагат се тук- там малки бучици краве масло. Десертът се пече на умерена фурна, докато хване коричка. Оставя  се да изстине. След това се слагав хладилник. При поднасяне се поръсва с пудра захар.

В началото на август ви разказах за впечатленията си от дебютния роман на Емили Гифин „Нещо назаем”, в който авторката ни запознава с любовната авантюра на скучната Рейчъл и объркания Декс. В ревюто си за книгата обаче ви споменах за още един персонаж – „лошата” Дарси Роун – годеница на прелюбодеец и приятелка на измамница, която, макар и да има своите трески за дялане, се превърна в любимия ми герой от романа.

Ето че днес, почти един месец по-късно, мога гордо да заявя, че съм била права да обикна черната овца Дарси Роун – този път като главна героиня в продължението на сагата „Нещо синьо”. Във втория роман на Гифин обаче амбициозната брюнетка (която във филмовата адаптация на „Нещо назаем” е изиграна от русото изкушение Кейт Хъдсън) е всичко друго, но не и познатата ни разглезена красавица. Бременна, зарязана от гаджето си и изоставена дори от собственото си семейство, Дарси за първи път в живота си се оказва сама. Това обаче я кара да осъзнае нещо, което никога дотогава не си е представяла:

„Дарси Роун, ти си привлекателна, амбициозна и успешна... гаднярка!”

И Дарси решава да се промени... на 5600 км от любимия Манхатън, където я очаква не друг, а подозирания в хомосексуализъм Итън, с когото ги свързва една ученическа любов и хиляди заядливи коментари. Да, същият Итън, който в първата книга на Гифин се въплъщава в образа на най-добрия приятел на Рейчъл и най-големия критик на Дарси...

И както винаги, спирам ревюто си дотук – точно преди любимката ми да се превърне в лебед и малко преди да разберете каква е символиката, която носи синьото от заглавието на книгата. Защо ли? Защото искам да прочетете романа по начина, по който аз го направих – с усмивка, любопитство и тайно обещание, че един ден ще зарежете всичко и ще посетите Лондон просто ей така... или заради някой лорд ;)

Европейското бизнес издание Financial Times премахна своето приложение за iPad и iPhone от каталога на магазина за приложения на компанията Apple - App Store, след като не можа да постигне договореност с Apple относно разпределянето на печалбата от него. Ще припомним, че "ябълковидната" компания настоява мобилните приложения за iOS, които предвиждат допълнително заплащане за дадено съдържание, да използват само и единствено платежната система на Apple, като се предвижда 30-процентна комисиона за американската компания. По такъв начин компанията Apple едностранно реши, че има право на 30 на сто от сумите, постъпващи за преглед на платените статии на Financial Times. Изданието пък от своя страна смята, че статиите са изключителен продукт на издателството и че Apple няма никакво отношение към тяхното съдържание, а следователно не би трябвало да получава и отчисления от таксите за него. От FT съобщиха, че преговори с Apple са били водени в продължение на няколко месеца, но без резултат. Самата Apple стартира абонаментната услуга за крупните издателски къщи, като предложи готови програми за издателите, но те счетоха, че Apple иска да взема 30%, без реално да прави нищо, и с малки изключения отказаха да участват в програмата.

Тази седмица пропуснах да ви представя интересен ресурс от сферата на маркетинга, затова ще поправя грешката веднага. Изборът ми е една инфографика, която обяснява най-важните елементи на доверието онлайн. Мисля, че всичко в нея е валидно както за марки и компании, така и за личности, които искат да си изградят силен имидж и да спечелят вниманието на публиката.

Осемте компонента за спечелване на доверие онлайн са по-скоро равностойни елементи, които трябва да работят едновременно, отколкото стъпки, които се следват последователно. В нито един момент нямате право да забравите нито една от тях – доверието се гради бавно и трудно, но може да бъде разрушено за секунди. А ето и самите златни елементи на доверието:

• Винаги казвайте истината – дори ако имате лоши новини, кажете ги бързо, кратко и честно. Публиката го оценява.
• Запазете в тайна информацията за потребителите – всичко, което ви е доверено, трябва да остане само и единствено за ваше ползване.
• Помнете какво сте обещали на потребителите и спазвайте обещанията  - това не са кандидат-президентски избори и спазването на обещания е основният начин, по който можете да запазите доверието.
• Отговаряйте на въпроси бързо, дори и ако не ви се иска. Нека потребителите знаят, че има към кого да се обърнат, дори и отговорът от ваша страна да не им хареса особено (виж пак първа точка)
• Бъдете отговорни към аудиторията във всяка една ситуация. Това може и да ви изглежда като моментна инвестиция на усилия или ресурси, но морално коректното отношение се отплаща винаги.
• Практикувайте “умен” маркетинг – вместо да се натрапвате с онлайн реклама, предоставяйте интересна информация, забавни игри, ясни правила на състезания, директни продуктови оферти без дребен шрифт.
• Бъдете максимално открити и споделяйте всички условия и правила за ползване с вашите потребители. Никой не обича неприятни изненади, чак след като плати за даден продукт или услуга.
• Бъдете упорити и прилагайте всички елементи постоянно – изграждането на доверие иска време.

Мисля си, че доста компании могат да се вслушат в тези правила, които са валидни както онлайн, така и офлайн. А в дългосрочен план доверието ще бъде най-ценният ви капитал.

Няма подобни постове.

Клик на картинката за по-четлив текст.

Днешният пътепис ще ни вземе с автобуса, за да стигнем до Париж. Руслан ще бъде наш водач :) Приятно четене:  

Към Париж

Пети август, осем часа – тръгвам към гарата. Вървейки по левия тротоар на „Мария-Луиза”, малко преди да стигна „Лъвов мост”, изведнъж видях да пресича, идващ към мен, но по диагонал и към отсрещния тротоар... „Сигурния мъж”. Гледаше настрани и като да не ме бе видял, макар че булевардът по това време бе пуст. Поизвих леко глава настрани и без да променям начина на движението ми, продължих напред. Разминахме се. Малко след това небрежно се пообърнах. Той наистина се приближаваше към синьобялата кола с надпис „Миграция”, която бях забелязал още преди да видя самия него. След четири крачки, давайки вид че оправям сака на рамото ми, отново хвърлих поглед. Да, бях преценил вярно скоростта и разстоянието – точно в този момент той протягаше ръка към дръжката на предната дясна врата и започна да я отваря. Продължавайки маневрата с оправянето на ремъка на пътната чанта – още един кос поглед назад. Запечатано в мен остана недовършеното още сядане на тялото му, сядане, което не би могло да бъде прекъснато преждевременно. Знаейки това, продължих към светофара. Той ме посрещна с включване на зелената светлина и без каквато и да е промяна на движението ми, пресякох „Сливница”. От другата й страна, завивайки покрай едни платна, ограждащи изкопите за метрото, се загледах по-продължително назад. Колата си стоеше още на мястото. Дали той бе още в нея, защо бе там, случайно ли бе това ни разминаване, дали ме бе видял – въпросите се мярнаха за миг и отминаха. Продължих напред, а зад мен се отдалечаваше и част от живота ми, чиято ненужна и неотменна последователност щеше да бъде прекъсната за седмица. „Като на затворник в отпуск“ - помислих си и вече бях стигнал до автогарата. Като влязох в малката чакалня, пред гишето на автобусния ми превозвач стояха двама души. Оставих сака си на пода до близката пейка и се наредих и аз да чакам. Не бе дълго; после казах  името си, което бях дал при резервацията, платих; докато момичето зад гишето попълваше билета, прибрах личната си карта и... в ръката си имах

билет до Париж! Заминавам!

Държейки билет и портмоне, метнах на рамо големия сак и малката кожена раница и излязох навън да търся автобуса. Намерих го бързо и почти веднага след това отвориха капаците на багажното отделение. Оставих там сака и се качих вътре да си оставя и малката раница, която щеше да бъде при мен. Мястото, според билета ми бе с номер... тринадесет. Имаше още близо двайсет минути до потеглянето, та слязох и тръгнах към автогарската тоалетна. И в този момент, докато вървейки понечих да извадя от задния джоб на панталона портмонето си, разбрах, че то не е там. Едновременно с това си спомних и как, излизайки от чакалнята се обърнах назад – бе ми се сторило, че чувам нещо да пада зад мен. Не бях видял нищо и – бързайки – бях продължил. Нима там бе паднало?! Всичките ми пари, личната ми карта – вече ги нямах! Как щях да пътувам? Хукнах към чакалнята. Човекът – нещо като портиер-пазач – който  ме бе посрещнал там в началото, го нямаше. Момичето на касата ми отговори, че май бил отишъл да си купи нещо за ядене. А на въпроса ми за намерено портмоне – повдигна безучастно рамене... Почаках малко, после – оставаха седем-осем минути до заминаването – се отказах да го чакам и се върнах при автобуса. Багажното отделение бе вече затворено, пътуващите бяха насядали и всички просто чакаха да стане девет часа... Казах на единия от шофьорите, че искам да взема нещо от сака си – слезе и ми отвори. Придърпах чантата към мен и набързо претършувах външните й джобове; нямаше нищо!... Значи нямах пари, нямах лична карта. Но все пак имах паспорт. Можех да тръгна или да си взема багажа и да сляза от автобуса. Да прежаля  парите за билета и да остана тук. Изобщо не погледнах, колко е часът – знаех, че в същия миг трябва да взема решението! „Няма го, сигурно все пак е горе.“ - казах на шофьора. Той ми кимна и докато затваряше капака, заобиколих автобуса, качих се през отворената му предна врата и се запътих към седалката с номер тринайсет. Почти в същия момент другият шофьор запали двигателя. Сега вече погледнах – часовникът на телефона ми показваше осем часа и петдесет и девет минути. „Алеа якта ест.“. И докато в съзнанието ми още звучеше последната от тези три думи - потеглихме. Обзе ме ненадейно спокойствие. Опитах се да говоря с Петър – не вдигаше. Пуснах му съобщение, с молба да наглежда майка ми. После изключих и двата телефона, които носех – батериите им бяха стари и бързо се изтощаваха. A щяха да ми потрябват. Извадих от раницата блокнота си и започнах да записвам, докато не съм го забравил: „спирка „Оdeon“, на –  като че ли - линия „четири“; и още – смяната с „пет“ ставаше на спирка с нещо „източно“ („... a l'Est”?) в името...; и оттам – в посока „Бобини“ - слизам на спирка „Laumiere“.  Да, май бе тъй...“. Облегнах се на седалката и се загледах през прозореца. Навън виждах моята страна, хукнала някъде назад. В съзнанието ми се мярна за миг случката с влаковете в „Малкият принц“, после видях отпред часовника на автобуса – показваше осем и четиридесет и две. Помислих си, че е настроен по някакво друго време, с един час назад. Да, това бе и времето във Франция – и те са с един час след нас. И реших,че вече ще карам по него. Записах го като факт и пак се загледах навън. Бе облачно, леко хмуро. „Не е горещо. Поне в това отношение имам късмет.“ - току го бях помислил и автобусът спря.

Границата.

Часът бе осем и петдесет и шест. Пред нас опашката бе малка. Единият от шофьорите ни каза да си вземем паспортите и да слезем за проверка. Двайсет минути по-кьсно този ми въпрос бе вече отпаднал. Бяха ни проверявали на две гишета, мьж и жена. Бях последен, хората пред мен се отклоняваха било наляво, било надясно, според бързината на преглеждането. Накрая се насочих наляво, при нея – тъй се бе паднало. Тя взе паспорта ми от масата, на която го бях сложил, попрелисти го и ми го върна, пожелавайки ми хубаво пътуване. Минавах оттатък! Не бях значи в някакьв „черен списьк“, можех да замина, можех да напусна България! Придвижих се след другите напред, към сръбската територия. Там – вече проверен от българска страна – чакаше и автобусът ни. И там вече, докато очаквахме и сърбите да направят тяхната проверка, заговорих отново шофьора, който ми бе отворил непосредствено преди потеглянето багажното отделение. Разказах му накратко, че или съм си изгубил портмонето, или че са ме окрали. Той като че се притесни повече и от  мен; докато отивахме да ми отвори, ми зададе и нелепия въпрос, дали парите са били много.  Като че ли може да се отговори на този въпрос?... Това бяха всичките ми пари! Много за един, малко за друг, но това бяха парите, с които бях тръгнал и на които бях разчитал. А сега бях без тях... Все тъй спокоен, без никакви очаквания или надежди отново се наведох кьм синия ми сак. „Сега поне е най-отпред.“ - си помислих и отново започнах да отварям поред външните му три джоба. „Да, на автогарата не съм отварял самия сак! Ако съм сложил нещо, то би могло да бъде само във външен джоб.“ - казвах си, докато продьлжавах да ровя. И в този момент, отваряйки последния страничен надлъжен джоб... портмонето ми бе вътре! Как бе попаднало там, кога точно го бях пъхнал  и то без  съзнанието ми да го отбележи, от този момент това вече нямаше абсолютно никакво значение! Просто го извадих и сигурно го пъхнах в джоба на панталона си, докато пръстите на рьката ми припяваха: „Всичко е там, вътре – нали е чудесно! Всичко е там, вътре.“. Някак си съвсем на място бе и че точно в този момент и слънцето се показа през пелената от облаци...

Проверката на сърбите

мина покрай мен без моето участие, ако разбирате, какво искам да кажа. Когато отново седнах на мястото си с номер тринайсет и автобусът отново потегли, без да бързам извадих портмонето си и го отворих. Парите ми си бяха там. Както и трите малки листчета със записаните имена на спирки на метрото. Очите ми с удоволствие четяха: „Odeon – Saint-Michel – Cite – Chatelet – Etienne-Marcel – Reaumur/Sebastopol – Chateau d'Eau – Gare de l'Est“. После продължиха по следващото: „Republique – Jackues Bonsergent – Gare de l'Est – Gare du Nord – Stalingrad – Jaures – Laumiere“. И накрая, с все същата наслада погълнаха и имената от последното, при това вече напълно ненужно: “Gallieni – Porte de Bagnolet – Gambetta – Pere Lachaise – Rue Saint-Maur – Parmentier – Republique“. Да, последното бе наистина ненужно – автобусът ми щеше да ме откара до Пантеона, а не до автогара „Галиени“. А оттам, от този Пантеон... аз вече можех да се придвижа до мястото, където отивах. В този момент усетих, че автобусът спира и погледнах навън; чух и глас, който казваше: „Половин час почивка.“. Отвън се виждаше някакво заведение, паркинг със спрели други автобуси, коли... Бе крайпътно място за почивка. Слязох и аз, за да се поразтъпча, а и да ползвам тоалетна – и в нашия автобус WC-то бе заключено... Походих, погледах насам-натам; денят бе станал толкова хубав! Накрая се отправих и към „онова“ място, за да мога сетне да издържа прехода до следващото спиране. Като влязох в кабинката видях, че е с клекало... подобно на нашите. Докато се облекчавах чух женски глас да казва: „Четиресет цента.“, после друг, мъжки, отвърна: „Или осемдесет стотинки?“. „Значи е платена.“ - си помислих и в следващия миг видях, как ключодържателят, висял си дотогава на гайка на панталона ми,  лети надолу. Трясна се на има-няма десет сантиметра от отвора на клекалото и остана там, неподвижен. Как остана на място, а не замина... нататък, и досега не знам. Тогава само си помислих: „И дотук значи се простира зловредното поле на България, само дето е отслабнало...“. Повече не разсъждавах, защото трябваше веднага да реша, как хем да продължа да пикая, хем да не предизвиквам съдбата, а по най-бързия възможен начин да отдалеча ключовете от мястото, на което се бяха задържали. Изтеклото време бе не повече от най-дългото, което е отделял в някоя от партиите си Боби Фишер, за да направи втори ход, а аз вече – разбрал, че желаната от мен едновременност е технически невъзможна или е най-малкото лишена от здрав разум – бях спрял да извършвам действието, заради което всъщност се бях озовал тук и с предпазливата пластичност на човек, оказал се ненадейно в клетка сьс затворен в нея лъв, протягах върховете на пръстите си към връзката ключове. Последвалото движение бе сигурно и точно – като това на  играч, изстрелващ хокейна шайба от центъра на игрището и стремящ се тя да спре тутакси, щом мине голлинията. След това довърших прекъснатото. Какво е изразявал на излизане погледът ми – дали възмущението от преживения стрес или облекчението породено от подходящия наклон при отвора на клекалото, това не знам. Във всеки случай нито седналата отвън жена понечи да ми каже нещо, нито пък аз имах каквото и да било за споделяне с нея. Само дето знаех, вървейки към автобуса, че първото нещо, което ще направя като се кача, е да прибера мокрите още след измиването им ключове на самото дъно на раницата ми. И че повече няма да ги извадя оттам – чак докато отново се върна в България. Автобусът ни, дето се казва, не бе още потеглил и минахме покрай табела с надпис „Димитровград“ - били сме значи спрели току до града. Бе десет и двадесет. А в Париж трябваше да пристигнем утре вечер, в девет. Пътуването щеше да бъде дълго, но това – след всичкото, което се бе случило - не ме безпокоеше. На прозорците на автобуса ни като на екрани се прожектираше един друг, различен от българския, свят. А аз бях жаден да го разглеждам. Около три часа по-късно спряхме при бензиностанция на „Лукойл“, малко преди отбивката за Ковин. Бе станало доста горещо, но по някакъв друг, различен от българския, начин. Спомних си за пътуването ми до Ларнака, сякаш и там горещината бе такава. Малко след четири следобед се оказа, че сме прекосили Сърбия и спираме при границата й с Хърватска. Дали това бе интуиция не знам, но вече бях решил да използвам лична карта, вместо паспорт; и я показах на сръбския граничар, който се бе качил в автобуса. А когато пък след проверката той слезе, един от шофьорите ни предупреди, че при хърватите се минавало по-лесно точно с лична карта!... Чух го да казва още на един от колегите си (както впоследствие установих, те бяха общо четирима), докато чакахме техните граничари да дойдат: „Добре че нямаме руснаци или араби - един да беше, щяха да разглобят автобуса!...“. Реших после по някое време да го поразпитам, защо е тъй, но така и не го бях направил, преди той да слезе – неочаквано за мен – в Мюнхен.

Пътувахме вече през Хърватска.

Кръстовете на черквите се замениха от островърхите кули и покриви на католическите храмове. В полето – мярнал бях табела „Иванич-град“ - видях да се люлеят маховиците на помпи за вадене на нефт, а после и странни невисоки вишки за наблюдение. За наблюдение на какво, така и не разбрах обаче. Времето се промени – заваля, отначало слаб, а после и силен дъжд. И така, в дъжда, влязохме в Словения. Дъжд, мрак – това видях от нея. Защото като вечерях и съм заспал. Не съм разбрал, как сме прекосили Австрия. Събудих се през нощта, малко преди четири часа. Бяхме спрели на някакъв паркинг преди отклонението за Тегернзее; бе пълно с нощуващи коли, каравани, воонмобили, автобуси... А половин час по-късно бяхме в

Мюнхен.

По-точно – някъде в Мюнхен. Защото там спирахме два пъти. На първото място слязоха двама от пътниците, а при второто спиране слязоха две момичета, а също и двамата шофьори, които бяха карали – сменяйки се – дотам; оказа се, че отиват в urlaub. Автобусът се бе изпразнил – от десетте пътници (освен четиримата шофьори), потеглили от София, бяхме останали шест. Не бе изминало и час и останахме четирима – в Улм слязоха още двама мъже. За мен бе странно точно те да слязат в този стар университетски център. От друга страна, във всеки немски град може да се намери работа за  българи, търсещи препитание извън родината си... Докривя ми в този момент заради родината-мащеха, гледайки стойките с купищата велосипеди по улицата, по която се движехме. Улм остана зад нас, а около нас – мъгла и дъжд. Някъде пак мярнах вишка насред нива, после в ниското отдясно се видя Мюулхаузен. Към осем часа, малко преди „месето“ на Щутгарт дъждът спря и даже почна леко да се прояснява. Бе толкова леко обаче, че си помислих; „Може би просто само мъглата се е разнесла.“. Но не, не бе тъй – тъкмо минавахме покрай табела, указваща, че до „Спокойствието на Карл“ остават някакви си петдесет и седем километра, когато съвсем-съвсем слабо слънчево просветление я докосна в единия край. Попътувахме, поспряхме за половин час в крайпътен комплекс близо до Пфорцхайм, пак продължихме. Слънцето вече зачестяваше с показванията си иззад облаците, като да искаше да подскаже, че соларният парк, покрай който тъкмо минавахме не е направен току-така. Целият бе отделен с ограда от съседните ниви, но вътре в него, между панелите, спокойно си пасяха овце. Бяхме го отминали, аз си мислех, ако доходността от производството на тази електроенергия, при гарантираното изкупуване на по-високи цени... та ако тази доходност е много по-голяма, няма ли всички ниви в Германия да се превърнат в електропроизводителни площадки? И в този момент – като отговор на въпроса ми - се появи табелката на Хайделберг. Не, разбира се, че нивите ще останат. Страна, която цени историята и културата си има бъдеще. А бъдещето означава и да съхраниш всичките досегашни ценности на страната си. Автобусът се движеше по улиците на града, аз гледах през прозореца и за пръв път, откакто бяхме потеглили от София, се сетих за къщата ни. Жал и горчивина ме стиснаха за гърлото. И гледайки, гледайки редуващите се стари и нови сгради на Хайделберг аз изплаках: „Защо, по дяволите, съм се родил в тази държава?!“. Докато спрем бях вече махнал този стон и от лицето си. И доста по-спокойно наблюдавах, как момичето и момчето, за които още в началото бях решил, че са студенти, свалят багажа си на тротоара. Автобусът потегли, а аз ги гледах леко обърнат назад, как ще вдигнат чантите си и ще тръгнат нанякъде. Нанякъде – дали това „нанякъде“ ще ги върне един ден в родината ни, това не знаех. Отново се обърнах напред и се загледах в минаващата покрай мен Германия. Покрай аутобана за пореден път се заизнизваха бетонни преградни стени. Те се появяваха там, където в близост до пътя имаше села или градчета. От бетон или от дърво, явно предназначението им бе да спират шума от движещите се по пътя превозни средства. Но друго ме впечатли много повече – бяха се постарали да нарушат монотонността на бетона, като го бяха облицовали откъм аутобана (може би и от другата страна да бе тъй, но там не можех да видя). И макар че в даден участък да имаше не повече от три-четири вида покритие, то редувайки ги, а и разполагайки ги ту напречно, ту надлъжно... ефектът бе повече от впечатляващ.

Минахме покрай Рамщайн-Ландщуул

– виждаха се еднообразните сгради на тамошната военна база. И се запитах, с какво ли този район е привлякъл вниманието на военните – на излизане от Хайделберг, вдясно, също бях забелязал оградени подобни сгради, за които си бях казал тогава, че явно са някаква база. Може би щях и да направя паралел между търсеното многообразие при един толкова скучен материал, като бетона и едноформеността (нали това значи всъщност думата „униформа“) на армейския свят, но няколко спрели в страничното уширение товарни автомобили, на чиито брезенти пишеше „Hungarocamion“, прекъснаха тази посока на разсъжденията ми. „Всъщност не знам, каква е етимологията на думата „камион“; трябва да проверя, като се върна.“ Тъй мимолетна се оказа тази мисъл, отвята от пороя от чувства породени от преминалата пред очите ми табела за предстоящо разклонение на пътя: „Paris – 437 km / Saarbrueken“. Завихме надясно и десет минути по-късно вече бях сигурен, че в Париж ще пристигнем много по-рано - „Мец – 101 км.“. И никак не бе досадно, когато след още няколко минути се появи нова, ликуваща табела: „Париж – 419 км / Мец – 96 км“. Още само четиристотин километра, а бе дванайсет без петнайсет! Тоест, наистина щяхме да пристигнем по-рано. Не вечерта в девет, а много-много по-рано! Възбуден, зачаках границата. Така обаче и не разбрах, кога точно сме я минали – не успях да видя съответната табела. Но някъде около дванайсет, току след първата бензиностанция на „Тотал“ нещо се бе променило в пейзажа. Нещо друго – освен това, че стана и слънчево, и по-топло. А сетне зачетох френските надписи по първите появили се къщи. Вече напълно се наслаждавах на пътуването. Празният автобус (след Хайделберг в него освен двамата шофьори и аз бе останало само едно момиче) летеше по френската магистрала и макар че – за разлика от Германия – периодично и при това често спираше за плащането на такси, удоволствието ми от това движение бе огромно. Ниви, къщи, селца, паралелни и напречни пътища отминаваха покрай мен. Непосредствено след границата бях видял правоъгълни бали сено. И толкова! Навсякъде по пътя след това те бяха вече само цилиндрични. И то толкова много пъти и по толкова  много, че чак се питах дали съм бил видял наистина онези другите, правоъгълните?... Малко преди два следобед спряхме за кратка почивка при бензиностанция на „Ажип“; мястото бе Вердюн, Сен Никола – Сюд. За разлика от самомиещата се клозетна дъска при Пфорцхайм, в тоалетната, в която тук бях влязъл, изобщо нямаше дъска. За сметка на това, може би за равновесие, за да не накърня националното самочувствие на Франция с това ми сравнение, не можах да пусна водата на умивалника. А уж съм с претенцията, че съм техникосъобразяващ сапиенс... По-нататък по пътя спряхме още веднъж за почивка. Този път не ми се налагаше да ходя до тоалетна, така че не знам, какво щеше да се получи тук. После колите по пътя се увеличиха, както и „sortie“-тата от магистралата. Някъде в четири часа всички ленти се запълниха и дори спряхме! Все пак, оказа се, че нашите две леви ленти се поотпушиха, докато десните две (за Бордо и още някъде другаде) спряха напълно. Та ние – след известно „пропълзяване“ - пак се задвижихме прилично и... започна градът. Предстоеше ми Париж.      

ПАРИЖ

Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и... спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж... И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост  въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.

Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене

– нейната уговорка  била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения. Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава... тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха  сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски - кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на  моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше... Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото - поне в началото - бе тъй...

И... ето ме на „Льомиер“.

Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“  –  бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.   Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.         Ако описанието на това пътуване Ви е харесало, ако се питате, защо очевидно още не е продължен и завършен разказът за пребиваването ми в Париж, ако поискате да научите, какво изобщо се е случвало преди да потегля на път, или пък след като съм се върнал – ето къде можете да го научите. А иначе освен моите благодарности към организаторите на чудесно това дело – „Patepis.com” – ще добавя само, че веднага щом го довърша ще им го изпратя. За да могат да Ви го представят. Е, разбира се, ако преценят, че е интересно. Е, и ако съм оцелял.   Руслан Велчев София, 8-ми юни 2011 година Други разкази свързани с Париж – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Париж, обичам те!
2. Париж през май (4): Улиците и градините на Париж
3. Париж през май (5): Возила и ходила!
4. Париж през май (3): Сакре Кьор и Монмартр
5. Париж през май (2): Лувърът и Нотр Дам (Парижката Света Богородица)
6. Париж през май (7): Paris by night
7. Към Европа с влака (8): Париж
8. Париж – една сбъдната мечта
9. Една неочаквана екскурзия до Париж
10. Когато бяхме в Париж (1)
11. Пътуване до Париж иии… Дисниленд! (1)
12. Последният ни ден в Париж

Наскоро се оказа че софтуера на мака ми прави номера. Нищо сериозно : нормалните неработещи островчета които се появяват с времето във всеки компютър. И се лекуват с преинсталация. Добрее, този филм сме го гледали : многочасов бакъп, преинсталиране, задоволство от бързия компютър, многодневен рестор, работа, работа, многочасов бакъп …. Реших обаче този път да [...]

Бъдещите дистрибуции на операционната система Windows 8 ще позволяват на потребителите да на потребителите да отварят файлове във форматите ISO и VHD и да изучават структурата на техните директории, съобщи в блога на Microsoft софтуерният инженер в корпорацията Раджив Нагар. Според него възможността за отваряне на ISO и VHD файлове е една от онези функции, внедряването на които е поискано от потребителите. Освен това, той съобщи, че в Windows 8 ще се появи възможност за монтиране на ISO файлове, без да е задължително те да бъдат записвани на оптичен носител. Следва да се отбележи, че тези функции са достъпни и в момента, но те се реализират с помощта на инструменти на външни разработчици. Такива са например Daemon Tools или Virtual CloneDrive. В бъдеще тези функции ще бъдат имплементирани в самата операционна система. Файловете VHD (virtual hard disk) се използват за съхранение на дистрибуции на операционната система и големи приложения. В сегашното поколение операционни системи работата с този формат се осъществява с помощта на продуктите Virtual PC, Hyper-V и други подобни.