Постидентичните германци

Неджла Келек

Родената в Турция, израснала, образована и социализирана в Германия учена и публицистка Неджла Келек е една от най-смелите и неуморните критички на фундаменталисткия, реакционен ислям като тоталитарна политическа доктрина и като всекидневна жизнена практика сред големи мигрантски общности в Западна Европа.

Подробности за Неджла Келек и нейната работа тук.

Следва превод на нейната нова статия във Франкфуртер Алгемайне Цайтунг

М. Р.

---

Когато четох преди една година книгата на Тило Сарацин „Германия се самоликвидира“ имах надеждата, че с помощта на солидно подплатения си със статистически анализи труд известният банкер и социалдемократ ще успее да разсече гордиевия възел, затегнат през годините от специалистите по социална, образователна и интеграционна политика във всички партии, от медиите и от лобистки групи.

В книгата си той се заема с очевидни за всекиго проблеми, обсъждани отдавна, но останали от години неразрешени. Концепцията му е алтернативна, залагаща на собствената инициатива и отговорност на гражданите, на самите мигранти. Ето защо разчитах, че дебатът в страната, за чиято съдба уж всички са загрижени и не желаят да я сполети онова, което Сарацин предвижда в заглавието на книгата си, може да раздвижи скованите позиции в обществото.

Още преди книгата да излезе официално обаче, канцлерката обяви, че тя „не е от полза“, Бундеспрезидентът и работодателят на Сарацин, Бундесбанката побързаха да се разграничат от него, а неговата партия – СДПГ започна процедура по изключването му. Незапомненият успех на книгата сред читателите се изтълкува като зловещо потвърждение, че т.н. мълчаливо мнозинство (купуващо охотно книгата) не си било „теглило поуките от историята“…

Аргументът, че пазарният успех на книгата може просто да е показател за актуалността на авторовите тези, за факта, че гражданите също виждат проблемите и че те се чувстват изоставени от политиците, този аргумент бе отхвърлен априори, отречен и разводнен в дебатите.

Получи се точно обратното на това, на което се надявах: Вместо да се обсъждат най-добрите концепции за интеграция, да се търси по-добра образователна политика, да се спори за по-добри шансове за социално и образователно благополучие на мигрантите, дискусиите се превърнаха в съд над Сарацин, с обвинителни пледоарии срещу неговата недостатъчна емпатия къмто мюсюлманите, срещу някакъв негов расизъм, срещу това, че той призовавал към етническа дискриминация и злоупотребявал с понятия от генетиката в защита на своите тези. Всички се разделиха на привърженици и противници на Сарацин

Политиците, които бяха на ход, започнаха да се държат така сякаш Сарацин е замърсил радиоактивно цялата тематика. Никой почти не намери смелост публично да му даде право. Тило Сарацин се превърна в аварийното произшествие на германската интеграционна политика. Който днес се осмели да се доближи до него или да развие тезите му се смята моментално за политически облъчен и бива изолиран. Това е много удобно за противниците на Сарацин, защото по този начин т.н. експертите по интеграцията, специалистите по образованието и други подобни официални труженици могат да продължават необезпокоявано, както си знаят от години, убедени в своята непогрешимост.

На практика дебатът за състоянието на интеграцията приключи преди да е започнал истински. В официозните кръгове терминът „мултикулти“ вече се смята за отживял, интеграционните експерти въвеждат на негово място съвсем новото „диверзитет“, т.е. „разнообразие“. Разнообразието е нещо хубаво; ето, че дори либералният ни външен министър от СвДП пресича дискусията за единни европейски ценности и за обща водеща европейска култура като „недопустимо налагане на културата на надмощието“. Според новия научно-социален жаргон всичко днес е „ambiguous“ (многозначно, неопределено, многослойно) – ислямът, мигрантите, социалното положение… От самите мигранти не бива да се търси отговорност за нищо, най-малкото за положението, в което се намират. Турчинът – такава е най-новата социално-педагогическа дефиниция – не е турчин сам по себе, германците го правят такъв. Дори въпросът „Откъде сте Вие?“ се възприема в такива кръгове като потенциално дискриминационен. Никой вече не е турчин, мигрант, мюсюлманин. Не, сега всеки е просто „един от многото“…

За тези „от многото“ сега е измислен нов лозунг – „партиципация“, т.е. участие. Интеграцията следва да отпадне, защото изведнъж всички са си така и така част от цялото. Според интелектуалните интеркултуралисти самият чужденец имал постмигрантско самосъзнание. Само дето повечето мигранти и преди всичко мюсюлманите сред тях още не са чували за това. Те продължават да се държат „реално-доминантно“, крият и вардят дъщерите си, защищават своите махали и зони на влияние в големите германски градове, както селските пъдари в Анадола пазят своя район.

Ситуацията е хаотична и понякога напомня абсурден театър. От една страна учители от проблемния район Нойкьолн в Берлин се оплакват, че учениците в квартала са просто негодни за школно обучение, а училището „Рютли“, което преди две години бе временно затворено поради редовно насилие сред учениците, днес ни се дава за пример на сполучлива интеграция. С какво? С това, че на цялата му обявена вече за чисто мюсюлманска територия, по време на рамазана не се раздава обяд на учениците.

В същото време медиите хвалят гласовито един нов „постмигрантски театър“ в този район, защото „разбивал клишетата за образа на турците“. При това той не пропуска да обслужи някои други клишета: в една от пиесите на същия театър съм изобразена аз, отрупвана с призове от германците, докато нагъвам свински вурстчета. Като особен връх на постановката ме слагат на сцената в ковчега и ми заковават дъските над главата. Колко смешно, нали? Оригиналното хрумване на театралите трябва да покаже, че германците ме награждават защото съм се отметнала от турските си корени, злепоставям турците и им приписвам разни проблеми, пък и изобщо, защото ми хлопа дъската.

Да живее свободата на изкуството. Но както винаги трагедията се повтаря като фарс. Този т.н. „антиколониален“ театър (всъщност била ли е Турция някога колония?), който се радва на щедра държавна субсидия, играе пред почти изключително германска публика (мигрантите и дори постмигрантите не си падат много по театралните постановки), пред берлински туристи от цяла Германия и дори получи голямата театрална награда на годината. Наградата е разбира се германска, връчена на трупата, защото са толкова „автентично-критични“ и са се осмелили да се майтапят с германците, задето те правят евалла на една жена, която очерня турците…

Всъщност привидното „многообразие на многото“ – (вж. и сборника от чието заглавие Неджла Келек извежда този нов термин – бел. М.Р.) е само плагиат на местния, лишен от собствен идентичност елит. Самите германски интелектуалци не желаят вече да бъдат елит, те не желаят да бъдат „германски“ интелектуалци, не желаят да бъдат идентични с каквото и да е освен със самите себе си.

И то въпреки, че по идея те са назначени на публични длъжности, ползват се от служебно положение и от привилегии, именно за да прилагат своите интелектуални качества и възможностите на своите служби за доближаване на обществото до една истинска културна идентичност. Но там където е пусто и празно дори кайзерът не може да се оправи, казва една северногерманска поговорка.

Но защо пък в интеграцията нещата да вървят по-добре отколкото в енергетиката или във финансовата област? Онзи който е престанал да се замисля за същността на европейската идея, който интерпретира свободата само от прагматична гледна точка, онзи за когото Европа не е вече съюз на общите културни ценности, а се дефинира като общност на интересите и ползите в изгода на собствени политически и икономически цели, онзи който блокира демократични процеси, когато това му е изгодно – такъв човек наистина трудно ще обясни защо хората да бъдат привързани към Германия, към Европа, защо да се ангажират за интеграцията в собствената им страна.

На такъв му е много по-лесно да обявява застрашително надвисващите проблеми за несъществуващи и да клевети биещите тревога като паникьори и ислямофоби. А в същото време се носят вопли заради успехите на десните популисти и националисти в Холандия, Дания, Австрия и пр. Не се търсят обаче истински отговорните за този хаос на идентичностите и дори не се допуска въпросът дали пък тези резултати не са реакция на невежеството на управляващите политици.

---

Превод: Милен Радев

---

В допълнение следва един коментар към текста на Неджла Келек на Бернд Целер – карикатурист, сатирик и публицист за сайта „Аксе дес Гутен“ (Ос на доброто):

Елит от низините

Неджла Келек се чуди защо елитът ни търпи провал.
Защото не е никакъв елит.
Смятаните за елит са всъщност каста от чалга-аристократи, които са допълзяли на привилигерованите си и свръхзаплатени позиции и сега са готови да целунат и дявола по задника, само и само да не ги загубят чрез някое необмислено заявление. Дълбоко в себе си тези „елитни“ политици, журналисти или общественици съзнават, че са придобили положението си в партията, в редакцията, в популярното токшоу не благодарение на някое свое качество, а на специфична смес от случайности и благоразумно държане. От това потиснато съзнание се ражда страх. Страхът се държи под контрол чрез интелектуализирано разпускане, чрез презрително охулване на по-куражлиите, позволяващи си да изкажат неудобни тези. Умствени сили се впрягат в задачата да си осигуриш за сметка на други и чрез нападки срещу тях собственото спокойствие и процъфтяване. Красиви думи се използват за камуфлаж на най-ниски инстинкти.
Ислямизацията разчита на нашата толерантност.
А ислямът? Той е проблем на другите. Кой като нас.
Време е да констатираме: просто си го искаме този ислям…

Прочети цялата новина

Свързани новини: