За "Хъки", който търсеше любов

Опитите ми да определя на какъв възрастов диапазон подхожда „Хъки“ на Константин Петров останаха безплодни. Може би е за всеки, който дълбоко в сърцето си е останал онова дете, което някога е замъквало на майка си мръсно помиярче от улицата и цяла нощ е молило да му позволят да го задържи. Страшно човешка книга за кучетата.

Хъки (от Хъкълбери Фин) е гордият скитник от Докторската градинка, който търси по-скоро топлинка и почесване зад ушите, отколкото ядене. И макар че той е най-умното, любвеобилно и жертвоготовно куче, което някога сте виждали, тази история не е само негова, а на всички негови бездомни събратя, чиято единствена грешка е да се родят без порода и „паспорт“.

Разбира се, може би беше излишен моментът с наркодилъра от махалата и кварталния полицай (ще видите какво имам предвид), но да речем, че повестта има достатъчно силен емоционален заряд, за да прикрие този или някой друг дребен недостатък, пък и наистина е детско-юношеска.

А сега ако не спомена илюстрациите, въобще не ми вярвайте, че съм прочела книгата. Отдавна не бях виждала толкова мили картинки! Има нещо в щрихите от молива на художничката Ралица Мануилова. Кучешките очи са толкова топли, влажни и тъжни, сякаш не гледаш рисунка, а спомен, изплувал от собствената ти глава.

Всъщност истината е, че по-често ще ме чуете да правя забележки за оформлението на българските книги, отколкото за каквото и да било друго. Този път, и да искам, не мога да кажа нищо подобно. Но печатните грешки! Ужасно е, когато четеш хубава книга, постоянно да се „спъваш“ в изтървани и/или излишни букви. Още по-лошото е, че това не е проблем на „Сиела“, а в по-голяма или по-малка степен на всички български издателства. Моля да ни спестите това! Още повече, че нанасянето на корекции е най-леката от всички задачи по подготовката за печат. Надявам се занапред да не ми се налага да си развалям патоса на ревютата с подобни бележки.

Прочети цялата новина

Свързани новини: