Хърватски „Очи“

„Очи“. На един фотограф. Който не снима. Или не съвсем.

Един вечно недоволен, нещастен непрокопсаник, който оттук-оттам скалъпва кръпките на разръфания си живот. Попада в черни дупки на паметта, израства без баща, изоставя своя син, чиято майка е арменска принцеса по негово вдъхновение, живее при вуйчо си гей, съседът му е откачалка, надцаква се с психотерапевта си... Или просто Иван Калда – едно недорасло хлапе, което не знае как да порасне, въпреки че никога всъщност не е бил наистина дете. „Някои хора се раждат само за това да остареят колкото се може по-скоро.“ А някои никога не могат да остареят, защото така и не са станали възрастни.

Дали е поради синдрома на Питър Пан или налудничавото въображение и прикритата от жаргона проницателност, този „маргинален типаж“ става толкова симпатичен със своите безспирни неудачи и черноглед светоглед. Книгата се похапва за следобедна закуска и остава за вечерен размисъл. Едо Попович огъва езика с неподправена разговорност и остра образност със скрити елементи на лиризъм, добре замаскирани между другото.

Героят хаотично препуска през историята си като необуздано дете, яхнало жребец... само дето конят е пластмасов и е на въртележка. Парченца живот се вихрят в безтегловност, прескачайки анархистично без хронология от период на период. И нещо все се изплъзва и прецаква, все е толкова близо и в следващия момент – неуловимо далеч. Зад абсурдните съвпадения, комичните ситуации, хитроумните подметки, задълбочените пробождания на мисълта, неочакваните сравнения и описания, които се леят толкова леко и естествено като спокойна попарваща лава след изригването, там някъде претрепва една нескрита охтика. Защо чудаците са чудаци? Всички отговори ли се крият в детството? И преодолими ли са старите щипещи белези?

История, която съвсем спокойно звучи като оригинално написана на български. Добре познатият социализъм, лъскавите заведения за отбрани баровци, задкулисните игри, познанството на „подходящите хора“, алтернативите на младите – алкохолът и наркотиците, далаверите, тихите семейни отношения. Или поне до Югославската война, която раздира последните страници, като странно пришити от някакво друго, изведнъж толкова сериозно исторически и мъчително пронизващо четиво. Най-накрая фотографът тръгва да снима опустошенията и смъртта с онова зловещо изражение на нагло хилеща се ирония. „И снимаш жена в шалвари как стои пред портата на двора, гледа към небето и пищи, мъж с едно ухо и око, когото гранатата е изхвърлила от окопа... човек, който носи на велосипед разкъсано на парчета тяло, а на заден план неизмазаната стена от сиви блокове и металната врата на склад, надупчена от шрапнели...“ Леденият потръпващ обрат, в който фотографът не учи вече литература и не работи в дъскорезница, а очите му са обектив. И заменя снимките за живота си.

Прочети цялата новина

Свързани новини: