Най-тежкото наказание за безсмъртната душа след изгниването на смъртното тяло са не болката или забравата, а липсата. Липсата на нещата, които не можеш да вземеш със себе си в безкрая. Където няма цветове - няма ги искрящото червено, топлината на дървото, неочакваното небесно синьо, неповторимото лилаво на залеза. Липсата на усмивките - нейния смях, който не може да бъде заглушен и от най-снежната зима, изпуснатата неволно усмивка, когато си спомняш щастието, радостта на дъщеря ти, дори ироничното подхилване на някой, който се заблуждава, че знае повече от теб. И най-вече отсъствието на допир, допира на ръка върху лицето ти - с леко влажна кожа, уморена, но способна да ти даде всичката сила на света, да остане там, докато прибере всичките ти сълзи, и да я усещаш дълго, след като се отдръпне.

А ако всичко това ти се струва твърде тъжно, захарно или просто наивно, забрави го. Безсмъртната душа не съществува - измислили сме си я за да скрием, че всичко това ни липсва болезнено и сега.