Честно казано, в събота не отдадох особено значение на избора си за заместник-председател на "Демократи за силна България". Mоже би защото знам, че ръководството работи като екип и това вътрешно разделение има по-скоро формален характер. А може би, защото - съвсем нескромно казано - знаех, че усилията и позициите ми в голяма степен допринасят и оправдават подобно решение на партията.

Но реакцията на десетки, а може би стотици близки и приятели, част от които далеч от политиката, а други - политически ангажирани, но не с десни убеждения, ме разколеба. Някои от тях бях почти забравил, за други нямах представа, че следят българската политика, камо ли моето участие в нея. Дадох си сметка, че изборът ми променя българската политика за тези хора, били те и малцина. Дадох си също сметка, че рядко у нас сравнително млади хора стигат до подобни позиции, без да бъдат протежирани от роднини, бизнес-покровители или видни партийни 'кадровици'. Почувствах се добре, после се притесних от отговорността, после се качих с хлапака на Витоша, походихме (той поязди, де...) два часа по стръмното и пак се почувствах добре. И реших, че трябва да напиша долните няколко реда:

Преди две години благодарностите ми бяха предимно за лидера на ДСБ, който - по силата на правата си по устава на партията и на личната си преценка - ми даде възможността да довърша половин мандат в ръководството. Днес знам, че в значителна степен съм заслужил позицията си с работа, учене, позиции, сблъсъци, търчане по страната и способността да изпия една бира повече от мнозинството събеседници и да извличам интересното и полезното от разговора с почти всеки човек, дори и с въздържателите. Много хора ме подкрепиха за това, което съм и правя, и се чувствам длъжен да им кажа с две думи какво смятам да бъда и да правя през следващите четири години.

На първо място, ще отделя повече сили и способности отколкото имам, за да успеем да се срещнем и обучим млади и активни хора за политическа работа. Под "млади" не разбирам 19 годишни комсомолци, които смятат цял животът да живуркат по бордове, а хора от моето поколение, които знаят две и двеста, преживяли са надеждите и разочарованията на прехода ни и знаят какво точно искат да променят. През половината си живот съм обучавал млади хора и повечето ми познати знаят какво мога, не страдам от излишна скромност по темата.

На второ място, ще помогна в България да има идейно съдържателна и стойностна политическа алтернатива. Противодействието на фалшивия политически модел минава през ясни и разбираеми политически послания и последователност в защитата им. България има нужда от модерен, умерен и прогресивен консерватизъм - неуспехът в изграждането на такава платформа е и една от причините за неуспеха на демократичното и пазарното ни развитие през ХХ век. Нека приятелите ми не се съмняват, че в тази сфера ще водя борба срещу две опасности: идеологическия, доктринерен неолиберализъм и популисткия национализъм. Ще се боря и за политически позиции, които да привличат, а да не отблъскват хората с либерални, центристки и умерено леви позиции, които отхвърлят позорната алтернатива ГЕРБ vs. БКП.

На трето място, ще държа ДСБ да бъде партия, за която защитата на индивидуалните човешки права и свободи да бъде във всеки момент първостепенна задача. Партия, която никога, при никакви обстоятелства да не допусне компромис с тази тема, да бъде винаги против насилието и винаги на страната на жертвата, независимо от цвета, религията и сексуалността ѝ. За мен тази позиция е червена линия, тя не е моя, а на четвърто поколение демократи в рода ми.

На четвърто място, ще се постарая никога да не се откажем от защитата на интересите на гръбнака на обществото - свободни професионалисти, независими земеделци, семейни предприемачи, занаятчии, лекари, учители, учени и преподаватели. Знам, че мнозина от тези хора - въпреки разочарованието - подкрепиха ГЕРБ. Нямаме никакво право да им се сърдим. Крамолите и пазарлъците в Синята коалиция ги убедиха, че ние не сме отговорни техни представители. Дадоха ни важен знак и добър урок. Вместо да се правим на ощипани, трябва да прочетем този урок и да се явим на поправителния, защото ликвидационна сесия няма.

И най-сетне (във връзка с всички горни точки, и най-вече последната) - ще се стремя никога вече да не правим "компромис между страха и надеждата". Коалиционната политика, основана на собствените ни страхове, е обречена на провал. Съдружия, основани единствено на сметки, не просъществуват дълго дори и в света на парите. Битката срещу олигархичния модел на управление е трудна и дълга, успехите - само еволюционни и частични. Изисква се упорство, търпение, смелост. Няма място за страх и несигурни съюзи.

Това е за мен смисълът да се развивам в политиката, вярвам, че това е и смисълът, който моите приятели ми възлагат. Нека звучи патетично, но това е "островът", който си струва да пазим, с надежда, че от отбранителна крепост ще се превърне в плацдарм за десант. Десант, който може би поколението на децата ни ще направи...:

.