Леки форми на депресии, но добър театър

12/08/11 23:38
(http://komitata.blogspot.com)

Леки форми на депресии, но добър театър

„Българският идеал е шведска маса, около която са сложени столове“

- от пиесата

В Сатиричния театър бях на премиерата на „Лека форма на тежка депресия“

Това е пиеса на (по?) Станислав Стратиев, на която досега не бях попадал.

Писана е, очевидно, в първите години на прехода.

Всъщност, това са два спектакъла, редуващи се един в друг – моноспектакъл на Никола Анастасов (алтер егото на автора?) и бурлеска със Светослав Пеев.

В текста се преплитат лекият и елегантен хумор и убийствена сатира на големия творец с огорчението и разочарованието на човека, който е трябвало да отстъпи от сцената във всякакъв смисъл на думата в най-зрелите си години.

Текстът е пълен с крилати фрази но аз запомних една ;-) (горе)

На мен ми хареса, единствено песимизмът и сиромахомилството тип „НЛО“ ми дойдоха малко в повече. Но съвсем малко в повече, говорим за много талантлив автор.

Представянето на текста като бурлеска, особено с присъствието на младежкото музикално трио, според мен твърде олекотява текста и няма смисъл от него. Но пък, ако привлича повече фенове в залата, защо не.

Пропаст има между Станислав Пеев и Никола Анастасов и съвсем младите им колеги. Надявам се да я прескочат някой ден (младите).

Препоръчвам да се гледа, но бъдете готови да се чувствате на моменти така, като че ли слушате пенсионери да оплакват битието си.

Както обикновено в София, липсва светлина, дори на театралните премиери.

Сатиричният театър е добре ремонтиран, но изглежда кичозно.

Не съм се замислял защо.

Залата беше пълна, премиера все пак

Постмодерна, посттоталитарна България, застинала на червен светофар, която не е ясно какво ще прави, ако светне зелено.

Поклони и заслужени аплодисменти.

Букетът от министъра. Сатирата е толкова убийствена, че букетът от министъра предизвика смях при изнасянето му на сцената. Добре се вписваше в сюжета.

Препоръката ми е – да се гледа. Но, имайте едно наум за нещата, които ви казах.

Не мога да разбера защо в българските театри се дебнем като диверсанти, когато става дума за снимки, при положение, че не издавам никакви звукови сигнали, няма светкавица и не ми светка екранчето в тъмното (същото беше на „Котките“). Колкото и да искам, не мога върху моя цифров апарат да „открадна“ представлението и да го пусна в youtube. Просто е невъзможно да се улови каквото и да е с тази смешна техника. Хората ще дойдат в театъра, ако постановката ги предизвика, независимо какво са видяли в мрежата.