Парадоксите на демокрация

Веселина Седларска

Демократична ли е демокрацията, след като е управление на управляваните        

Знам каква е разликата между демокрация и свобода. Демокрация е, когато два вълка и една овца гласуват кой да бъде изяден на вечеря. Свобода е, когато овцата е добре въоръжена и брои бюлетините. Свобода е, когато хората говорят. Демокрация е, когато правителството слуша.

Не знам обаче каква е разликата между демокрация и футбол. Ришард Капушчински ни уверява, че е голяма и в смисъл „колкото повече футбол, толкова по-малко демокрация”. Той дава пример с латиноамериканска държава (къде са ми записките от „Лапидариум”, за коя държава ставаше дума?), в която военните решили да правят преврат. Правителството призовавало народа по радиото да излезе на улицата, да защити демокрацията, да застане на страната на избраното на свободни избори правителство. Обаче по същото време по телевизията вървял дълоочакван мач. И народът гледал мача, не му се излизало на улицата. Превратът успял.

Което ме кара да се замисля за някои неща. Ако у нас се случи подобно нещо, ще излязат ли хората на улицата? Малката подробност е, че тук правителството може и да не ни призове,  тъй като също ще е заето да гледа мача. А може би и ще го играе!?! Ние на улицата не излизаме много лесно, ако протестът не е за пари , ама то няма и кой да направи преврат, тъй че спирам да си представям.

В последните си за миналата година телевизионни интервюта-равносметка премиерът Бойко Борисов се изказа обширно за футбола и накратко за демокрацията. Това съотношение беше репрезентативно за страната – у нас много хора се интересуват от футбол, малцина от демокрация. Точно тези малцина смятат, че нашата демокрация е в недостатъчни количества. Премиерът обаче, нацупен от съотношението между похвалите и критиките към него в медиите, каза, че демокрацията ни е дори в повече. Лидери с по-дълъг стаж в политиката, отколкото на футболното игрище, казват такива неща по съвсем различен начин. Например Шимон Перец: „Телевизията направи диктатурата невъзможна, но демокрацията непоносима.” Изказвания като на Перец влизат в съкровищницата на световната мисъл. Макар и същото по смисъл, изказването на нашия премиер най-много да влезе някой парадоксален списък. Защото демокрацията никога, никога не може да е в повече. Тя може да отсъства, да е недостатъчна, но никога не е в повече – това е един от многото парадокси на демокрацията. 

Най-сложният  парадокс на демокрацията е, че тя не гарантира демократичност. Да си припомним, че Адолф Хитлер е избран на демократични избори. Демокрацията е математика.  Тя брои, не тегли. Тя брои главите, без да се интересува какво (колко) има в тях. Вотът на един умник е точно толкова тежък, колкото вотът на един глупак. За колкото умен, образован, загрижен кандидат да гласуваш, накрая получаваш и калинки. Ония там 240 души в парламента, които всички солидарно хулим, са точен, огледален образ на всички нас. Няма такова нещо като „те и ние”, на практика „те са ние”.

Изказването на премиера, че демокрацията ни е дори в повече, ме накара да допусна, че у нас всички разбират от футбол, но никой от демокрация. Или: Хората, които разбират от футбол, не разбират от демокрация. Или пък : Толкова разбираме от демокрация, колкото и от добър футбол. Затова попитах 10 души по какво се познава дали една страна е демократична. Впрочем същия ден беше публикувано, че България заема 52-ро място (сред 167 държави в света) по индекс на демокрация в годишната класация на авторитетния институт The Economist Intelligence Unit. В най-добрата категория – абсолютни демокрации – са класирани 26 страни. Ние сме във втората категория – проблемни демокрации, след нас са смесените и накрая авторитарните режими. В нашата група са Португалия, Франция, Словения, Гърция, Италия, Полша, Унгария, Румъния е след нас на 59-то място. Излишък от демокрация The Economist Intelligence Unit у нас не е забелязал за разлика от Бойко Борисов. Впрочем премиерът ни прави за втори път неподозиран принос в теорията на демокрацията – първия път беше, когато каза, че подслушването му било пример за демокрация, тъй като доказвало, че няма недосегаеми хора. Седем души от онези попитани десетима по какво може да се познае дали в една страна има демокрация, отговориха: по разделението (разбирай – независимостта) на властите.

Има теории, според които демократичното общество се мери с три характеристики, с четири, с пет, с осем характеристики, но – изненада! – в нито една от теориите разделението на властите не фигурира като задължителна характеристика на демокрацията. И не защото не е. А защото то е толкова важно, че по подразбиране действа, ако са осъществени останалите характеристики  : свобода на сдружаването и словото, право на глас, изборност за обществените длъжности, право на политическите лидери на състезание за гласовете на избирателите, алтернативни източници на информация, чисти и свободни избори. Ето тези неща би трябвало да са ни в излишък, за да се каже, че демокрацията ни е в повече. Нищо от тези неща не може да е в излишък, защото всяко от тях е нужно да е изпълнено 100 процента, за да го има въобще. Ако го няма 100 процента, то вече е застрашено и демокрацията е проблемна – в каквато група впрочем сме и класирани. Ако тези характеристики пък са имитирани, значи демокрацията ни е фасадна. Ако фасадната демокрация съществува, за да се осребрява за лично благополучие, то това не е демокрация, а клептокрация. Демокрация в чист вид има само там, където не се харчат пари за политика.

Не е вярно, че получавам 50 000 на тримесечие от ГЕРБ за това, че съм напуснала „Атака”, каза на пресконференция Калина Крумова. Демокрация е, че „Атака” е написала това на първата страница на вестника си. Демокрация е, че Калина Крумова го опровергава. Демокрация е, че ние, журналистите от нейния избирателен (сливенски) регион, я слушаме, записваме си и (не) вярваме. Демокрация е патетичната вяра в колективната мъдрост на сбор от неграмотници (Хенри Луис Менкен).

Калина е на нож с ръководството на „Атака” в избирателния си район. Тя излива водопад от думи срещу хората, които работиха за влизането й в парламента, това също е демокрация. Не било вярно, това което те казвали. Десет минути иронизира това, което те казвали. Вярно било това, което тя казвала. Десет минути посвещава на това какво казвала. Не било вярно и това, което Волен Сидеров казвал. Петнайсет минути. Вярно било съвсем друго. Двайсет минути за това друго. Той казва, ама… Те викат, обаче… И така – четиридесет и пет минути минути на равнището на монолог през селски плет.

Ние слушаме. Ние знаем, че това е демокрация. Ние сме чели, че демокрацията не е форма на управление, а комплект инструменти. Никой не ни гарантира, че ще имаме демокрация. Гарантирано ни е само правото да използваме тези инструменти. Дали ще ги използваме или не – наш избор. Българското съотношение между материалните и духовните ценности според изследванията е 80:20. Осемдесет процента от българите предпочитат материалните ценности. Само 20 процента изявяват предпочитание към свързаните с демокрацията права и свободи. В западноевропейските страни този процент е около 50-те. Демокрацията принадлежи на тези, които я практикуват. Калина Крумова я практикува така.  След 45 минути тя си поема дъх и казва: „Бях доста изчерпателна, но може би все пак имате въпроси”. . Междувременно ни е казала, че е журналистка и като такава ни обяснява, че журналистите трябва да контролират властта.

Съветът е ценен. В знак на благодарност, решаваме да го последваме. „Не Вие бяхте изчерпателна, а ние бяхме търпеливи – казвам, – в държавите с нормална политика трябваше да платите сто долара, да легнете на кушетката и да разказвате тези неща на психотерапевта си.”  Никой не обича да му говорят така. Хората реагират различно на подобно невъзпитание. Българските политици обаче реагират по един и същ начин: „Ама вас ви изпрати тук някой да направите скандал ли?” В красивата глава на депутатката това би могло да е единствената причина да й се наложи да чуе нещо неприятно. Всички журналисти започваме да се смеем – в ничия от нашите глави директното говорене не е нещо неестествено, за което да се търсят причини. „Какъв скандал – казвам, – дойдох да Ви попитам нещо, на което търся отговор. За всички тези грозни неща, които се случват във вашата патриотична партия, кой е виновен – циганите, турците или евреите?”

„Аз никога не съм говорила против циганите. Аз никога не съм говорила против турците и евреите.” В България никой не отговаря точно на въпроса, който задаваш. Или се оправдава, или контролира въпроса. Дори да попиташ колко е часът, политикът ще те попита: Защо?  „И в крайна сметка аз вече не съм от „Атака”, за да ми задавате такъв въпрос”, казва депутат Крумова. Демокрацията е като депутатска съвест. Всяка сутрин се изправяш пред един бял лист и започваш да пренаписваш. Вчера може да си бил емблема на нетолерантност, но днес вече не отговаряш за вчера. Вчера може да е било демократично, но днес никой не ти го гарантира, ако не си го извоюваш отново. Като хляба – месиш, печеш, ядеш и отново месиш. Не може да има всеки ден демокрация, без да има всеки ден граждани.

„Моля ви най-настоятелно да отговорите на въпроса кой е виновен за бъркотиите в „Атака” – циганите, турците или евреите?” Всички мълчим и чакаме. „Сами сме си виновни” – отронва Калина Крумова. И с тези четири думи казва повече от онези 45 минути психотерапевтичен монолог. Демокрацията е парламент, избран от овцете, състоящ се от овчарите, работещ за вълците. Но може и да не е, ако овцете се сетим, че сме най-важните в хранителната верига.

„Защо не обявихте напускането на „Атака” в избирателния си район пред хората, които са гласували за Вас, а го направихте в телевизия?” – пита колежка. Колкото пита, толкова и преподава урок. Не е нормално да казваме, че демокрацията не работи. Естествено, че не работи – ние трябва да работим с нея. „Вярно ли е, че сте подали молба за членство в ГЕРБ?” – пита друга журналистка. Това е факт с дата 1 декември, отговаря Калина Крумова, все по-объркана и недоумяваща защо не получава страхопочитанието, което овцете дължат на овчарите. До вечерта новината, че напусналата „Атака” Крумова  се е кандидатирала за членство в ГЕРБ, е във всички медии. На следващия ден друг огерберен атакист заявява, че е упълномощен от Калина Крумова да каже, че не, не е подавала молба за членство, но не е могла добре да обясни това на журналистите в избирателния си район. Демокрацията е урок. Ако някой го срича, не е достатъчно да му се смеем, когато е в „Господари на ефира”.  Най-малкото защото всеки, на когото сме се смяли, е започвал да ни управлява.

Най-големият български парадокс е, че нарочваме управляващите за виновни, когато нещо не е наред с демокрацията ни. Ние сме виновните. Защото тя е управление на управляваните, наше управление. И не ни обещава нищо повече от това, което сами си извоюваме да имаме. За съжаление – нищо повече от това, което заслужаваме.

Прочети цялата новина

Свързани новини: