Страшни смешки, смешни страшки

Веселина Седларска

 Душата се перяла със смях – теория на Рени. А се замърсявала от петната на тъгата – пак нейна. По тази причина ще ме води да си перем душите в продължение на един час срещу три лева.

Тежката ръка на старостта затисна по едно и също време спомените и на майката, и на таткото на Рени и те започнаха едновременно да гледат с пусти погледи. „Понякога си спомнят какво са правили преди петдесет години, да речем, но никога какво е станало преди пет минути”, разправя Рени. Тя ги е устроила на две легла под ъгъл. По обяд Рени бяга от работа, повдига майка си да седне в леглото, повдига баща си да седне в неговото, самата Рени сяда на стол в ъгъла между леглата им и ги храни. „Когато бях малка и злояда – разправя Рени, -  ме подканваха с хайде една лъжичка за мама, хайде още една за татко.”  Хайде сега една лъжичка на мама, хайде и една лъжичка на татко. Баща й се обръща към майка й, забелязва я, учудва се каква е тази непозната до него и любезно прави опит да се осведоми: „Ти коя си?” Майка й обяснява: „Аз съм..аз съм…аз съм дъщерята на Димо шивача.” „Знам го – кимва бащата на Рени към майката на Рени. – Аз му бях зет. Ти омъжена ли си?” Една сълзичка за мама, една сълзичка за татко.

Сега обаче отиваме да се смеем. Някой зарибил Рени за йога на смеха.

-         Ама и такова ли има?

-          Ооо, от петнайсет години по света, при нас сега навлиза.

-          Какви петнайсет години, йога е от четири хиляди години!?! – недоумявам. 

-         Е, може, ама оная скучната, а преди петнайсет години някой се сетил да кръстоса  йога със смях, по-точно смях с йога, защото това е едно място, на което отиваш и се смееш един час с много хора без абсолютно никакъв, ама никакъв повод.

-         Ей така – казвам, – пъхаш се в контакта един вид и почва да те тресе не електричество, а смях.”

Амиии, нещо такова било.

- И какво му е йогата?

 - Дишането, бе! Ще видиш. И Дани ще е там.

Рени и Дани се сближиха по линия на старческата деменция. На Дани майка й живее на село, Дани ходи там един път на месеца да я види и всичко си беше наред, докато при едно от поредните си гостувания Дани не преброила в къщата 47 сапуна. На най-различни места, някои от които доста необичайни. Дани  почнала разследване. Неназован, но достоверен източник й съобщил от кой магазин пазарува майка й. В смисъл, че комшийката й казала: „В по-големия магазин ходи на покупки майка ти, ама не й казвай в никакъв случай, че сме я обсъждали.” Дани отишла в по-големия магазин, където продавачката й обяснила, че майка й пазарува по следната схема: Дай ми едно кисело мляко и един сапун. Или: половин хляб и един сапун. Олио и сапун. Сапун и сапун. Дани помолила продавачката оттук нататък да дава само първата част от заявката. А за сапуна да казва: Ти имаш, лельо непомнякоябеше.

Дани ме срещна случайно, когато бях с Рени, и разказа за сапуна. Запознах ги, Рени каза, че майка й ще спре с това, но ще почне  нещо друго. Тя вече го била минала този етап. Наясно била. После двете се срещнали случайно след два-три месеца и Дани казала: „Познай. Кибрит!” Майка й се прехвърлила на кибрит. Купувала  на пакети и когато Дани й отишла на гости, намерила кутийките във всяка възможна дупчица на интериора. Значи е станало необратимо, казала Рени и така от дума на дума и от сапун на кибрит, двете се сприятелиха и сега си пращат разни линкове със статии за деменция из интернет. Ето че Дани се задава. „Аз съм вече по-луда от нея, аз съм вече по-луда от нея” – казва вместо здравейте и за всеки случай два пъти.

Номерът на йога на смеха бил, че смехът подавал сигнал на мозъка и съответно мозъкът почвал да произвежда хормони на щастието, без значение дали смехът бил по истински повод или просто ей така без повод. Смехотерапия? Не, не, смехотерапията все пак търсела повод за смях, а тук ще се смеем просто ей така. „Ама как просто ей така?” Ами ей така, отваряш си устата и почваш да се смееш, малко неловко, малко театрално, но после всеки се заразявал от другия и почвало едно задружно дълго ха-ха-кане и хо-хо-кане, тя учителката по смеха щяла да ни покаже. И такава имало. Аз: „И защо отиваме там да се смеем, не можем ли да си купим кафе отсреща с тия три лева и да си се смеем трите в кафенето един час?” Рени и Дани почти в един глас: „Не може. Ако влезем в кафенето няма да се смеем, а ще си разправяме как моята майка се изживява като героиня от „Дързост и красота”, а нейната майка установява контакт с НЛО, като си пъха фибата в тостера…” Тръгваме.

Къци ходи да разгледа тия дни един старчески дом, неговата майка е с ума си. Обаче лежаща, не може да я оставя сама и криза с началството по повод на командировки. Майка му предложила да отиде в старчески дом. Казва: „Абе хубаво е мястото, ремонтирано по проект, обаче оная миризма на изоставеност няма да изчезне, дори всичките еврофондове да потекат към премахването й.”  Къци се разходил из дома с директорката. Говорела жената, както си е редно, като директорка на детска градина: ето тук ядем, ето тук се разхождаме, по този коридор прохождаме… След инсултите, иска да каже.

Директорката разказала на Къци, че имали в старческия дом майка и син.  Майката на 96, синът на 77. Обаче синът лежащ, дядо Ванчо. По този повод бил настанен на първия етаж. А майката, баба Стефка,  все още вървяла, съответно на втория етаж. Една нощ дежурната санитарка чула как някой тътри крака надолу по стълбите. И отишла да провери. А то – баба Стефка.

-         Къде си тръгнала – попитала санитарката ,– два часът през нощта е?

-         Ами, отивам долу да завия Ванчо, може да се е отвил.

След тази история Къци въобще не попитал колко души чакат ред за старческия дом. И без това бил чул предварително, че са над 200. Върнал се вкъщи и все още размишлява на тема как родителите обичат децата и как децата родителите. Къци е колега, хайде, викам му, ела с нас да се смеем симулирано, мозъкът не различавал изкуствения смях от естествения и ще ни пусне на аванта малко хормони на щастието. Ей – вика Къци, – знаеш ли, че има месец поне, откакто не съм се смял, ама да отида аз, един нормален мъж, да се смея с десет луди жени…

Не сме десет, трийсетина се оказахме. И наистина има учителка по смях, много сладка. Обяснява ни, че в йога на смеха дишането следва принципите на пранаяма, от което обяснение ми става ясно, че йога на смеха е седемнайсетият братовчед на истинската йога. Но какво значение има, хората са дошли тук да си перат душите със смях, а не да се сливат с необятното в поза лотос. Някъде сред трийсетте жени мервам Кети. Значи и със свекървите не е по-лесно, отколкото с майките.

В свободното си време Кети е поетеса. Само не знам кога има свободно време. Тя работи, тя пазарува, тя се грижи за внуче. Основната й работа обаче е да крие от свекърва си, че синът й е болен от рак. Кети живее с болния си мъж в единия край на града, свекърва й в другия. По-точно мъжът й лежи безпомощен в единия край на града, свекърва й лежи скована в другия край на града. Кети щади старата жена, надява се, че свекърва й ще си отиде по-рано от сина си и няма да мине през ужаса за болестта му. Но не е сигурно, че ще си отиде първа. На деветдесет години почти е, а е зла като за деветстотин. Кети е уредила социалният патронаж да й носи храна, а самата тя ходи през ден да почисти. Последният път влязла в апартамента и чула, че социалната работничка чете на свекърва й стихове. Стихове от последната стихосбирка на Кети. Умилила се моята приятелка, виж ти, свекърва й все пак тайничко има нужда от поезия и то от нейната. Застанала тихо Кети в коридора, да се наслади на момента.

-         „ И тази нощ с руска водка, на гола маса сама стоя, в небето плува жълта лодка…” – четяла социалната работничка.

-         А-ха – изръмжала свекърва й. – Бая помиткала наш’та.

Та видях, че и Кети е дошла да си произведе малко хормони на щастието в йога на смеха.

Работехме в екип с англичанин преди време, той впрочем до края не разбра къде се намира. Все не разбираше. Не разбираше защо сме идвали на работа уморени, не разбираше как така бабата на Любо направила  шест инсулта и е все още в дома си, а не в специализиран дом, не разбираше защо в събота не отиваме на спа процедури, а на село, където едни много безпомощни хора ни чакат. Накрая взе все пак за му просветва. „Вие – каза, – непрекъснато си говорите за възрастните хора. Ако не е за възрастните – за децата. И в новините също. Всъщност давате ли си сметка, че най-малко си говорите за грижите на средното поколение. А то крепи всички: себе си, родителите си, децата. Нещо не разбирам социалната конструкция у вас.”

Не че аз я разбирам. В Англия имало 14 500 домове за стари хора с 400 000 легла. Таксата за седмица била 200-240 паунда, част от издръжката се поемала от държавата. Самите стари хора често предпочитали да продадат къщите си и да се настанят в общ дом. Но такова болезнено, изнемогващо конструиране на живота на средното поколение около грижите за възрастните нямало. И никой не можел дори да си го представи, нито възрастните родители, нито децата им. Е, казвам, нашата култура е родова, вашата индивидуална, различни сме. „Вече разбрах, че сме различни – казва нашият англичанин, – но деменцията е еднаква. Еднакво убийствена и за този, който страда от нея, и за хората край него. Поне за хората с деменция трябва да има специална грижа, защото там близкият вече си е отишъл, останал е само един ад.” Както казва Вили: „Аз съм вече по-луда от нея, аз съм вече по-…” А друг път казва: „Тя с деменция, аз сигурно с трименция.”

В България  държавните домове за възрастни хора с деменция са трийсетина. Както всичко останало у нас някои от тях са мизерни, други са излишно луксозна демонстрация на усвояване на европейски пари. Навсякъде списъците на чакащите са по-дълги от списъците на домуващите. Настаняването на възрастен човек в такъв дом е най-трудната част, финансовата му издръжка там – най-лесната. Другият вариант са частните домове. Таксата е 600 – 650 лева на месец без консумативи и лекарства. Настаняването е лесно и бързо. Дори и да реши моралната дилема дали да даде майка си в дом за стари хора, Къци няма да може да го направи, защото за държавния вариант няма връзки, а за частния няма пари. И Рени. И Вили. Те имат три лева и сега са тук, за да си купят смях. Смехът като стока. Тъгата като пазарна ниша. Тежестта на битието като маркетинг.

„Хайде да изпием по един смешен коктейл!” – казва учителката по смях и наистина ми става смешно, защото този призив повече ми прилича предназначен за хора с деменция. „Изпиваме” коктейла и се заливаме от смях, първо вдървено, после почти наистина.  След един час сме отново навън и Дани веднага ни приземява:

-         Давам на мама лексотан надвечер, не се успокоява. Давам й  приспивателно вечер, обаче не спи, не я хващат никакви лекарства, ходи като таласъм цяла нощ…

-         Ама ти що ги даваш на нея? Откакто престанах да ги давам на мама и татко и почнах да ги пия аз, нещата при мен са по-добре – обяснява Рени. – Хайде, че какво ли ме чака вкъщи…

И – хоп! – лепнахме върху душите си първото петънце от тъга. Ами сега? Как да се засмеем без учител по смях и без да сме си платили?

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: