В едно рибарско селце, близо до граф Яфа, живеела бедна жена. Мъжът и бил рибар, но загинал в морето. Децата едно след друго пораснали и се разлетели в разни страни. Тя останала сама и за къшея хляб се хващала на всякаква работа, каквато можела да намери в селото. Чистела и осолявала риба, кърпела рибарски мрежи, помагала да мажат лодките със смола, а в студените зимни дни шиела дрехи за рибарите.

Но веднъж дошла зима, толкова дълга и ветровита, че на запасите в цялото село се видял края, а морето било толкова бурно, че никой рибар не смеел да влезе в него да си пробва късмета. В много семейства разбрали какво е глад, а най-лошо било за бедната жена. За нея и в добрите времена било трудно да изкара до пролетта, какво остава в такава зима.

Дошъл ден, в който останала съвсем без трошица вкъщи. Повъздишала, повъздишала и се отправила към дома на най-заможния рибар в селото.

-Помогни ми да не умра от глад, дай ми малко брашънце - замолила го тя. - Само да доживея до топли дни, ще ти го върна или ще го отработя някак. Няма да забравя добрината ти!

-Бих ти дал, - отвърнал рибарят - ти си жена честна и работлива, и на мен от сърце ми е жал за теб. Бедата е там, че и на нас почти нищо не ни остана. Бурята Бог знае кога ще стихне. Продължи ли още седмица, ние самите оставаме без никаква храна.

-Не ти се сърдя, - казала жената - имаш голямо семейство, длъжен си да се погрижиш за него. А за мен ще се погрижи Бог!

И се обърнала да си върви. Но рибарят я спрял:

-Иди в хамбара. Ние вече го опразнихме, но колкото брашно успееш да обереш от стените и пода, твое е.

Жената така и направила. Успяла да събере няколко шепи брашно.

-Прощавай, - казал и рибарят на тръгване - повече от това нямам какво да ти дам!

-Благодарна съм и за това - отвърнала жената. - Колкото и да живея, няма да забравя милостта ти.

Върнала се щастлива в къщи, разпалила пещта и изпекла три питки. Сложила ги на масата и тъкмо да седне да произнесе молитва над хляба, на вратата се почукало. Отворила, а пред прага стоял старец, толкова замръзнал и нещастен, че сърцето и  се свило от жалост.

-Какво правиш тук, - попитала го жената - къде си поел в този мраз?

-Отивам в Яфа - отвърнал старецът. - Домът ми изгоря при пожар, сигурно заради греховете ми. Затова съм тръгнал към града, там живее синът ми, ако даде Бог да стигна, да не загина по пътя от студ и глад. Ще ми позволиш ли да се стопля край огнището ти?

Настанила го жената близо до огъня и му подала една от питките.

-Отдъхни и се подкрепи - казала му.

И тъкмо се наканила пак да прочете молитвата над хляба, на вратата отново се потропало. Отворила, а там втори странник, още по-нещастен и окъсан от първия, едвам се държал на краката си.

"Що за чудо, - помислила си жената - по цяла година никой не се отбива, а сега изведнъж двама!" Поканила и него вътре и го настанила край огъня.

Когато се съвзел, пътникът разказал, че е богат търговец и пътувал с кервана си към Яфа. Но ги нападнали разбойници. Избили слугите, разграбили стоката, а него самия захвърлили полумъртъв край пътя. 

-Види се, Бог ме наказва за греховете ми, благодарен съм, че поне ми запази живота - завършил той. - Ще се опитам да продължа към къщи, преди да се е стъмнило съвсем. Благодаря ти за топлината и подслона!

Съжалила го жената и му подала втората питка:

-Вземи да се подкрепиш из пътя. Господ да те пази!

Двамата пътници се надигнали да си вървят. Нали били в една посока, така пътят е по-сигурен.

Жената се радвала, че могла да им помогне в труден час. "Колко хубаво, - мислела си тя - че имах три питки!" И тъкмо започнала да произнася молитвата над хляба, за да може най-накрая да утоли глада си, връхлетял страшен ураган. Застенала старата колиба под порива на вятъра и накрая не издържала - рухнала. Ураганът размятал стените и покрива, съборил жената и отнесъл неизвестно къде последната и питка. Станала тя от земята, когато вихърът отминал, и се разплакала. Поплакала, поплакала, надигнала се и тръгнала към Йерусалим, право към двореца на цар Соломон.

-Велики царю, - казала му, когато се явила пред него - разсъди ме с разбойника-вятър!

-С вятъра? - изненадал се Соломон.

-Да, с вятъра! Той ме ограби и разори - и разказала цялата история.

-Но нима не знаеш, жено, - казал Соломон, след като я изслушал внимателно - че вятърът и всички стихии са в Божиите ръце? Един Бог е властен да възнася и съкрушава, да праща скърби и да изцелява! Делата му са видни за нас, но не винаги - разбираеми.

-Истинни са думите ти, царю! - отвърнала жената. - Божията воля се простира над всички ни. Знам това и точно по тази причина, когато се случи всичко, първоначално си помислих, че нещастията ми се пращат за греховете ми. И започнах да прелиствам живота си и да си припомням кога и с какво съм съгрешила. И ще ти кажа направо, царю, нямам толкова велик грях, който да заслужава такова жестоко наказание. Не намерих сред постъпките си нещо толкова ужасно, че заради него да ми се полага да остана даже без покрив на главата и без последния си къшей хляб. Не, не вярвам, че това е наказание, пратено ми от Бог! Разбойникът-вятър заради буйния си нрав наслуки налетя на колибата ми и ми отне всичко, което притежавах. Затова те моля да го призовеш и да го накараш да отговаря за делата си.

-Е, добре! - казал Соломон. - Щом настояваш, ще го призова и ще му потърся отговорност. Но ще се наложи да почакаш, той сега е зает с по-важни неща - да върти перките на мелниците и да надува платната на корабите в морето. Докато остане свободен, за да може да се яви в съда, остани да работиш и да преживяваш в двореца.

Така рекъл Соломон и се заел с други дела.

Минало известно време. Един ден в двореца се явил търговец, който носел чувал сребро.

-Каква нужда те води? - попитал го Соломон.

-Благоволи, царю, - поклонил се посетителят - да изслушаш всичко, което имам да разкажа. Плавах с товар от далечни страни и вече приближавах бреговете на Израил, когато изведнъж в морето започна страшна буря. Моряците не можеха да направят нищо, за да и противостоят. Започнахме да молим Бог за спасение, но велики, явно, бяха греховете ни и той не прие молитвата ни. Трима моряци бяха отнесени в морето. Продължихме да се молим Богу да ни пощади в името на децата и майките ни и най-накрая той се смили, бурята започна да утихва. На другия ден морето стана гладко като огледало и настъпи пълно безветрие. На кораба бяхме останали аз и трима моряци. Мачтите бяха пречупени, а от платната бяха останали само парцали. Успяхме да закрепим една от мачтите и да закърпим едно плато, но то увисна безпомощно в безветрието. Минаха дни, запасите ни свършиха, защото отдавна трябваше да сме стигнали на брега. "Защо? - мислех си. - Защо животът ни беше пощаден в бурята, ако все едно ни е съдено да умрем, за да се удължат мъките ни ли? Господи, бих дал една десета от тоя товар за къшей хляб!" И тогава стана чудо, на палубата от небето падна една питка. Благодарихме на Бога и я разделихме по равно. Тя не бе голяма, но все пак ни даде сила и най-вече ни върна вярата, че Бог не ни отказва милостта си. Скоро задуха западен вятър и успяхме да стигнем до брега. Това е моята история, царю, а среброто в чувала по стойност се равнява на една десета от товара. Вземи го и постъпи, както счетеш за справедливо - раздай го на бедните или го дари на Храма!

Тогава Соломон си спомнил за жената, чиято последна питка била отнета от вятъра.

-Среброто принадлежи на нея - отсъдил Соломон. - Бог е видял великата и милост и е разбрал, че тя не би отказала да даде последния си къшей хляб, за да спаси живота на умиращ. Затова е разрушил хижата и, но сега и праща възнаграждение. Нека вземе среброто и изживее остатъка от дните си в благополучие!

еврейска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!