Зигмунд Фройд за пържолките

Веселина Седларска

Задавали ли сте си въпроса защо ние никога не избираме да ни управлява най-умния? По много проста причина – умните обикновено не се кандидатират. Можещите, за съжаление, също – тях вече ги е наел бизнесът. Сега се пригответе да чуете най-добре пазената тайна в политиката. Не само в българската, а и в световната: обикновено на избори ни се налага да избираме между хора, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са сигурни, че са умни и добри. Битката на избори обикновено се води от хора със сложни вътрешни проблеми и потайности.

Всеки психолог ще ви го каже: Нормалните хора не изпитват потребност да властват над другите. Нормалното е човек да се занимава със своя живот, не с чуждия. Нормалността е възможно най-отдалечена от халюцинацията, че мисията ни на този свят е да ръководим, уреждаме и контролираме живота на другите. Който се бърка в живота на другите, то е защото нещо се е объркало в собствения му живот. Който не може да се справя със себе си, започва да се справя с другите – компенсаторно. Точно както комплексите за малоценност компенсаторно се изявяват като комплекси за пълноценност.

Самата ненормална природа на властта притегля към себе си подобните. Властта привлича хората с проблеми, тя им създава лична легенда, че ето на, щом са там горе, значи нямат проблеми. Властта анулира всички предишни неуспехи, тя е компенсация за съзнавани и несъзнавани  недоимъци. Душата, тялото, сърцето могат да бъдат утолени с неща извън властта. Гладното его обаче може да бъде заситено само с власт – власт над другия. Всички ние много искаме да изберем най-добрия човек, но на него и през ум не му минава да се кандидатира.

„Съжалявам, ако съм бил разбран неправилно и нека да бъда извинен от близките, както и от всички, които са се почувствали засегнати.” Това са думите на премиера Бойко Борисов след радостната препоръка да бъде нахранено с три-четири пържолки кучето, което намери тялото на убитата Мирослава от Перник. Да оставим това, че той не каза „тялото”, а „трупа”  – усетът коя от тези две думи да избереш предполага чувствителност, която не е дадена всекиму. Да оставим и това, че дори когато се извинява, премиерът всъщност заповядва   – „нека да бъда извинен”. Не „моля”, а „нека”. Премиерът обаче съжалява. Не за това, което е казал, а за това, че е бил неправилно разбран. Цялата работа е малко като във вица, в който психолог се жалва на колега: „Днес имах невероятно потвърждение на теорията на Фройд за неволните грешки на езика. Исках да кажа „подай ми захарта, скъпа”, а се получи „провали ми живота, кучко такава!”

Борисов е точно това, което е имал предвид Гручо Маркс, когато е казал: „Тайната на живота се крие в искреността и честността – можете ли да ги имитирате, смятайте, че сте се справили.” Да бъде разбран премиерът Бойко Борисов само изглежда лесно. Това не е Георги Първанов, чиято оразмерена до милиметър усмивка и подгрята до точно определен градус тържественост те кара да подозираш, че зад думите му има втори, трети, десети план. Дори да говори точно това, което мисли и чувства, Георги Първанов винаги ще бъде заподозрян. При Борисов е точно обратното, той  винаги говори с включено лице, приказва с удивителни и изрича думите така, като че ли са написани с курсив. И по тази причина изглежда прозрачен до сърцевината. Само че, като всеки останал човек, и той не е. От външното поведение на човек до намиращата се в сърцевината мотивация има много люспи. Борисов е възприеман от много хора със симпатия точно защото те си мислят, че са допуснати до тази сърцевина: „Ето го искрения човек, непритворния, незатрудняващия да бъде разгадаван. Той например сам си казва, че ако БСП го били оставили да си работи като главен секретар на МВР, и досега е щял доволен да марширува на плаца и да не им се пречка – какво повече от това може да признае човек?” Така изглеждат нещата от пръв поглед.

Има една група добре тренирани хора, които виждат Бойко Борисов от втори поглед. Това са сливенските журналисти. В подължение на осем години журналистическата колегия в този град е присъствала всеки понеделник от 10 до 11 часа на психотерапевтичните сеанси на бившия кмет Йордан Лечков. За приличие те бяха наричани брифинги. Брифингът се състоеше в това, че в 10 часа Йордан Лечков започваше да говори за себе си, за другите, той срещу другите, другите срещу него и т.н. до 11 ч. Всеки понеделник в продължение на осем години.  Бойко Борисов го прави малко по-разхвърляно – по  малко във всеки телевизионен канал, по всяко време на денонощието. Но иначе монолозите на двамата си приличат като две нощни шкафчета от един спален комплект. И понеже са с няколко обиколки напред от колегите си от други градове, сливенските журналисти тези дни направиха прогнозата, че репликата с пържолките няма да е последната изцепка. Това вече е играно в Сливен – чувството за неуспех на премиера ще расте, а заедно с него тревожността, агресията и съответно арогантността.

Две години и половина след спечелването на парламентарните избори в едно от коледните си интервюта Бойко Борисов обясни, че е бил принуден да стане премиер, защото БСП са му отнели любимото занимание да бъде главен секретар на МВР. Долу-горе толкова време след като стана кмет на Сливен Йордан Лечков обясни, че е решил да се захване с цялата тази работа една нощ, когато ченгетата дошли в дискотеката му да се заяждат за шума по сигнал на граждани и от заяждане на заяждане го отвели в полицията. Такива изявления се възприемат като откровеност, но повече приличат на нещо съвсем друго. За да го разберем, налага се да си припомним какво е защитен механизъм.

Властта привлича хора със силно его. Силното его е толкова ненаситно, така неутолимо, че може да се засити само с нещо недвусмислено като властта. Егото е вътрешна сила. Върху нея обаче противодейства външната сила на суперегото – то се състои от „всички норми на поведение, табута, ограничения, които регулират поведението, то е социалната компонента от човешкото поведение и изпълнява основно рестриктивни функции”. Зигмунд Фройд го е казал сложно, а всъщност е просто. Нечие его силно копнее за власт, а отвън натискът говори: не се ли виждаш, че не ставаш за това, не си учил достатъчно, закъде си тръгнал с една прочетена книга, я си играй футбола… Между вътрешното желание и външните ограничения се нагнетява такова напрежение, че човек ще гръмне, ако не го преформулира . Начините, по които го прави, се наричат, защитни механизми. Много от нещата, които виждаме и чуваме в политиката, са именно защитни механизми.

В мига, в който се уплаши, че се е захванало с нещо наистина не по силите му, егото може да преведе в действие защитният механизъм „рационализация”. Тоест да си потърси  смислено обяснение на постъпката си. „Ако БСП не бяха ме принудили, нямаше да го направя, щях да си марширувам по плаца.” „ Ако полицаите не бяха се заяли тогава с мен, нямаше да искам да им покажа какво мога.”  Така вината е прехвърлена, намерен е смисъл в безсмислието, парата е изпусната.

Сред защитните механизми на премиера Бойко Борисов номер 1 е свръхкомпенсацията. Да компенсираш означава да усвояваш неща, в които се чувстваш малоценен – това впрочем се очаква от всеки на ръководна позиция. Да свърхкомпенсираш означава да ставаш все по-добър в това, в което вече си добър. Бойко Борисов, в пълен разрез с поста, който заема, не компенсира, не става по-добър в това, което не може: „С английския го докарах до под кривата круша”. Но затова пък хвърля все повече усилия в свръхкомпенсирането, в надграждането на собственото си можене: „Аз съм си най-добър футболист.” Оттук и комично-драматичното разминаване  – ако един спортен типаж е влязъл в политиката, от него се очаква да става все по-добър в политиката, а не в спорта. Оттук и все по-голямото фокусиране на премиера върху футбола – колкото повече расте чувството му за неуспех като премиер, толкова повече ще има нужда да си набавя чувство за успех от футбола.

Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни. Колкото по-дълбоки са тайните гънки в душата на човека, толкова по-големи са шансовете му пред прелъстителката. Колкото по-малко подходящи за изричане на глас са думите, които човек си мисли, докато се гледа в огледалото, толкова по-голяма е съблазънта да си вземе лице назаем от властта.

Всички известни личности във властта са хора със сложни проблеми и потайни мотивации. Въпросът оттук нататък е как се справят с напрежението между вътрешното его и външния натиск. То е ясно, че със защитни механизми, но с какви?  Големият проблем на Бойко Борисов е, че защитните механизми, които се включват при него, не са тези, които се очаква да избере личност с неговата позиция. Това му носи все повече симпатии и все по-малко авторитет. Да вземем случая с „три-четири телешки пържолки за кучето”.

Ако гледаме на Борисов като на премиер, тези думи плюс нахилена физиономия са възможно най-неадекватната реакция при откриването на тялото на убито момиче и те заслужено предизвикаха буря от омерзение и гняв. Ако обаче се погледне на Борисов като на човек с огромен сблъсък между собственото му его и публичния външен натиск, ако се прибави в сметката увеличаващото му се чувство за неуспех и огромната тревожност от този неуспех, нещата изглеждат така: включил се е защитният механизъм „регресия”.  Фройд: „Понятието за регресия приема, че когато е изправен пред конфликт, стрес и особено фрустрация, човек може да се върне към по-ранен етап от живота, в който е имал сигурност, както и  за да получи удовлетворение от обект (или човек), може да се върне към този обект/човек.”

Регресия – приютяване в спокойните времена на кучкарството, завръщане към обект на преданост и обич: „Като кучкар знам, че пържолите са най-добрата награда за кучето.” В деня, в който получава генералско звание, по собственото му признание, Борисов отива в Банкя и храни кучетата с хубави пържоли, да разберат как храни генерал. Ето ви тема за дисертация, последователи на Фройд: „Кучетата като обект на регресия, при които можеш да бъдеш толкова слаб, че да се скриеш, и толкова силен, че да се похвалиш.” А съща така и тема за социални антрополози: „Как кучето, като символ в митологията на злото, което може да победи още по-голямото зло, премина в политиката.”

Всички тези процеси се движат от мотивацията, за която казахме, че е скрита в сърцевината, а ние сме на много люспи разстояние от нея. Ако се върнем към аналогията с Йордан Лечков, неговата мотивация бяха парите. Правилото, че човек полага големи усилия да скрие истинските си мотиви, при него се изразяваше в това, че не получаваше заплата. Мотивацията обикновено е кодирана в това, с което кокетираш. „Аз пътувам с лична кола – повтаряше Лечков, –  аз не ползвам командировъчни, аз съм дал лични пари за общината…” За най-тайното  намерение обикновено се говори като за лишение. Борисов очевидно не е мотивиран от парите. Неговото кокетиране, неговото споделяно с публиката лишение е самотата. „Стоя сам като куче”. Заради кого – пак заради кучетата. „Кучетата ми са страхотни, но са като българите – трябва да се държат здраво.” Самотата като мисия, самотата като вик. Хората, които влизат във властта, понякога успяват да нахранят егото, но никога сърцето.

Премиерът Бойко Борисов поиска при извинението си да бъде разбран правилно. Опитах се с помощта на психология. Щеше да е наистина лошо, ако се налагаше да е с помощта на психиатрията.

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: