Кой има „право“ да е антикомунист- у нас и по света

Това, че Костадин Чакъров, бившият съветник на Тодор Живков и настоящ председател на Съюза на комунистите в България харесва Първанов и му вещае победи ( първо над Станишев в партията му), не е изненада. Камуфлажът на Първанов като „натовец” му беше нужен само за целите на властта, а сега си търси място обратно в отбора на „здравите сили”. Така че припознаването му днес от Чакъров като „острие” за печелене на изборите догодина е естествен завършек на свалянето на маските- просто Първанов напуска прикритието си и се връща към ролята си от времето, когато пишеше сълзливи писма на своя другар Милошевич.

Друго обаче ми се вижда повод за коментар във връзка с днешната идеологическа пропаганда, която сервира Чакъров в националния телевизионен ефир. В последния момент на предаването той буквално се провикна : „Ние не сме против истинските десни, които са били по лагерите и затворите” и заклейми всички останали, които били като Иван Костов.

Не вярвам Костов да се захване да му отговаря, няма и аз да го направя ( още по-малко пък от негово име). Но е въпрос на принцип да обърна още веднъж внимание до каква степен съвпадат тезите на бетонните комунисти с позициите на самите десни ( автентични или не), които също нападат всеки желаещ да бъде антикомунист, защото по една или друга причина не е бил такъв по времето на самия комунизъм. Ефектът е един и същ: на милиони българи се отрича правото да заемат продемократични позиции. И никак не са малко хората, които стоят настрана от битката за демокрация тъкмо по тези причини: като не ги искат, не се натискат.

Позицията на Чакъров е лесна за зашлевяване. Тя е примитивна с очевидния цинизъм на изнасилвачите на поколения българи, включително на родените в стерилната ситуация на комунистически вакуум на информация, които по възрастови причини са „пропуснали” възможността да минат през лагерите, а пък в затворите не са отишли по простата причина,че цялата държава си беше един затвор, в който обработваха съзнанието на затворниците в желаната от надзирателите насока още от затворническата люлка. Успехът на масовото изнасилване се оказа все пак временен и частичен. А когато затворът се разпадна, едни пожелаха да продължават да обитават идеологически тапицираните килии, но повечето хора избраха да прогледнат, да се променят, да се развият, да отрекат насилствено натрапената им идеология. Разбираемо е, че това не са харесва на Чакъров, но се пита защо и не малко десни мислят като него.

Един пример от последните дни: с риск да бъда обвинен, че пиша първата си „подмазваческа статия” за новия президент, ще отбележа безумните атаки срещу Росен Плевнелиев по форумите в интернет именно от десни позиции. Било лицемерно да поднася цветя на паметника на жертвите на комунизма защото бил комсомолски секретар в училище преди 10 ноември 1989 г. Не съм му адвокат, но за сведение на „светците”, ще дам малко информация за някогашни комсомолски и комунистически дейци, за да си сверят часовниците нашите претенденти за ролята на съдници кой „има право” да не харесва комунизма в днешно време.

Джорж Оруел, бивш ортодоксален британски комунист. Двете му книги „1984” и „Животинска ферма”, писани след като напуска комунистическата партия и илюзиите си, си остават до днес ненадмината класика в осмиването на червения вариант на тоталитаризма.

Сред руските класици на антикомунизма с принос за моралното умъртвяване на мита за „справедливия строй” се възвисява бившият комунист Александър Солженицин. Неговият „Архипелаг ГУЛАГ” разклаща телешкия възторг на западните интелектуалци от СССР ( те поне са имали достъп до отпечатания на Запад двутомник) както никоя друга книга. Солженицин си признава, че дори след година инквизиции в килиите на Лубянка , където като млад офицер попада по подобие на хиляди други съветски граждани, комунисти или не, продължавал сляпо да вярва в комунизма.

Бивш комунист е Ройтер, кметът на Западен Берлин, избран на два пъти от своите съграждани да ги води и организира в най-тежкия период на сталинистката блокада на техния град. Известен е с пламенните си антисъветски речи, посрещани от обкръжените от съветските пълчища западноберлинчани с възторг.

Стефан Куртоа е бивш крайно ляв ( анархист, маоист- какъвто искате „ист”), но и съставител в наши дни на „Черната книга на комунизма”, която без съмнение е най-пълното историческо изследване, документиращо престъпления на комунизма по света. След „Архипелаг Гулаг” това е книгата, вече в условията на рухналия съветски лагер, която вбесява най-много комунеещите левичари на Запад.

И накрая, без претенции за изчерпателност в този кратък, но изразителен списък, ще завърша с Ангела Меркел. Хелмут Кол взима в екипа си младата източногерманка независимо от факта, че в гимназията е била …комсомолски секретар. Тя не само се издига в йерархията на германската социалдемокрация с това „петно” в биографията , но и гледа на него днес с насмешка като канцлер на Германия, начело да дясното консервативно правителство там.

Само у нас, където сме цъфнали и вързали в борбата срещу комунизма и неговите метастази, болшевиките и десните претенденти за „светци” ( истинските страдалци не попадат в тази категория- те имат моралното основание да кажат каквото пожелаят по темата, но като правило те благородно не истеризират въпроса) продължават да развяват своя расистки лозунг : „няма бивш негър и комунист”.

Познайте кой печели от неговото размахване!

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: