Вразумление и заблуждение

Веселина Седларска

В някакъв град обявили състезание. То трябвало да бъде спечелено от онзи майстор, чиито ръце направят най-необикновеното нещо.Застягали се занаятчиите. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата.

Дошъл решаващият ден. Представени били невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и синът. Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три – трите грации…

Майсторлъкът и замисълът така грабвал очите и сърцата, че  хората предрекли – нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят. Тогава последен излязъл синът. Носел само една брадва. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал брадвата и я стоварил върху него. И пак, и пак. Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина – той бил направил най-необикновеното нещо.

Пловдивският митрополит Николай извади мушамите и тапицира храма „Света Марина”. Ето за какъв храм става дума, според интернет страницата на самия храм: „След аварските нашествия, заличили значителна част от античната територия на Пловдив, под южните скалисти склонове на Таксимтепе, е изградена новата Пловдивска митрополия. Още тогава главният митрополитски храм е бил посветен на Св. великомъченица Марина. През 1828 г. прочутите майстори резбари Коста Коци и Коста Пацико от Мецово резбоват с голяма сръчност нов иконостас и амвон. Когато през 1853 г. османското правителство премахва някои ограничения за християнските храмове, на майстори от Брациговската школа е възложен строеж на по-представителен митрополитски храм, в който поставили предишния иконостас и много от старите икони. Пловдивският митрополит Хрисант освещава храма през 1856 г. във вида, който той има и сега.”

Има, ама го няма. По времето на митрополит Хрисант не е имало винилни тапети. Стенописването е било тайнство, дълга  молитва на душата чрез дара на ръката. Зографът  – пречистен с пост и изповед, рисуващ на колене. Мъчнотия. Не е като да купиш колкото ти трябват квадратни метра апостоли, великомъченици, богородици, свети троици, ангели и архангели. По-изобретателно от това навремето се справи само отец Иван от Речица. Когато крадци му обраха църквата, той рамкоса илюстрации на икони от списание „Огоньок”. „Прости ми, Господи, ама Ти знаеш, че бабите обичат да Те целуват.”

Владиката Николай, човек-естет по отношение на личните аксесоари и превозните средства, прояви странния вкус да опакова стените на храм с материя, подхождаща предимно на билборд. В сянката на PVC тапетите, останаха другите владишки иновации – старинния мраморен под е заменен с лъскав китайски гранит. Тапетите са с по-православен произход, гръцки. Владишкият трон и амвонът били освежени с боядисване. Винилът е нещо като левкопласта – или не ще да се залепи, или не ще да се отлепи. Обаче ако се залепи  веднъж, сваля се с мазилката. В този случай – със стенописите, над които са изтичали нечии зографски очи преди век и половина.

Ето това не можаха да прежалят пловдивските художници, които първи се противопоставиха на мушамосването на храма. Кичът, както е налепен, тъй и може да бъде отлепен. Но унищожението няма как да се върне назад. Съсипано е ценно наследство, опасността надвисва и над други набелязани за ремонт храмове – това се опитаха да предупредят с протестната си подписка пловдивски интелектуалци. На тези хора митрополит Николай посвети молебен за вразумление.

Негово Високопреосвещенство си пада по този жанр, популярен повече в руската, отколкото в българската църква. Преди три години владиката отново проведе молебен за вразумление, тогава с цел да изведе пловдивските общински съветници от мрака на сатанизма. На практика опяването тогава беше насочено срещу „бесовщината” да не се предоставя на митрополията един параклис в кв. „Тракия”. Този път вразумлението трябваше да възвиси пловдивските интелектуалци от мрака на дявола до небесната светлина, тъй прекрасно принтирана върху винила в съотношение  60 циан към 20 магента.

Пловдивското вразумление щеше да е куриозно като попски линкълн, възмутително като владишки ролекс, горчиво като митрополитско досие, ако всъщност не беше само един от многото случаи напоследък у нас, в които невежите вразумяват образованите. Да вразумяваш означава да даваш ум на някого, когото искаш да вкараш в правия път. У нас най-щедри в раздаването на ум са хора, в чийто ум съмненията са най-големи. Необразованите поучават училите. Съмнителните вкарват в правия път старателните. Слепите сочат пътя на окатите. Това се случва на всички нива и места, от всички екрани и радиочестоти, от амвони и трибуни.

Започва невинно. Например Мара Отварачката, член на жури на шоу за певчески таланти вразумява младите участнички как да се обличат. Или мис България (Антония Петрова) вкарва в правия път еколозите. Когато обществото е такова, че няма стандарти, ценности, опори, когато няма авторитети и подмяната е в ход, нещата продължават на други нива. Например – патриотичното възпитание се свежда до представи, създадени от „Шоуто на Слави”. Или – как трябва да се практикува журналистиката се разисква предимно в предавания на натфизчии, които по метода на Станиславски изиграват токшоу за вразумление на журналистите.

Така, малко по малко, става  все по-сериозно. Дучето вразумява по отношение на научните звания доц. Цветозар Томов, който не е съгласен Стоичков да е доктор хонорис кауза. И това кой знае защо не изглежда безумно, както би изглеждало, ако доц. Томов започне да вразумява  Стоичков как да играе футбол. Премиерът Бойко Борисов изнася монолог за вразумление на археолози. Срокът за пускане на магистрала „Хемус” е 30 септември, а тези хора му се пречкат с някакви счупени вази от II – IV в.  Бившият главен прокурор Никола Филчев вразумява сегашните прокурори с наказателно-процесуален шик, пред който бледнее дори Марио Заека. А ние се забавляваме, хихикаме. Всяко нещо може да се омаловажи, ако се превърне в подигравка – дори собствения ни живот. Няма ценностна система, която да устои дълго време на кикот.

И ето докъде сме го докарали: Алексей Петров вразумява гражданското общество. Соченият за октопод вкарва в правия път гражданското мислене. Стигаме и до най-вредното: полицията вразумява съда. Цветан Цветанов дава интервюта за вразумление на шефката на Съюза на съдиите. Това вече не е странно, екзотично, необичайно, глупаво. Това не е просто вредно, недопустимо, скандално. Това е опасно. В наистина демократичните държави на съда е гарантирано съществуване в условията на пълен авторитет, защото от своя страна съдът гарантира пълно прилагане на принципите на демокрацията

 Митрополит Николай не е свързан с ДС. Това сега го поставя в позиция да вкарва в пътя всекиго и вече Пловдив тесен за неговите вразумления е. Останалите митрополити по-скоро ще тапицират с винилни мушами всички храмове, отколкото да се противопоставят на Николай. Митрополитите дори няма нужда да бъдат вразумявани, защото агентурните им имена ги вразумиха веднъж завинаги да мълчат. И нищо чудно така, от вразумление на вразумление, митрополит Николай да съсича всяка пречка по пътя към наградата в състезанието, а тя да е патриаршеското право да вразумява не само шашнатите пловдивски интелектуалци, но и целия ошашавен български народ.

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: