Нямам навика да гледам „Вяра и общество“ по БНТ, рано ми е, а и рядко се обсъжда нещо, което истински да ме интересува.

Тази събота трябваше да стана по-рано и хванах от предаването.

На 11-ти сутринта попаднах на образец на феноменална журналистика, в която бяха сблъскани челно два свята – този на репресирания иконописец и преводач на религиозна литература Ангел Радушев и този на един от неговите оперативни душмани – бившият капитан Бончо Асенов, сега професор във Варненския свободен университет.

Може да гледате клипчето отдолу (с което имах проблеми при качването, но звукът е ОК), или направо на сайта на БНТ, след 27-мата минута.


ГОРЕЩО ГО ПРЕПОРЪЧВАМ ЗА ГЛЕДАНЕ, ОСОБЕНО ВТОРАТА ПОЛОВИНА, ДО ПОСЛЕДНАТА СЕКУНДА.


Отдолу съм извадил и цитати от предаването.


Цитати от двата разказа.

Ангел Радушев:

И като домакин, видях че имам възможност да променя една стара практика в Духовната академия – да не се спазват постите през годината. Като домакин, разбрах че мога да закупя постна храна.

Помолих готвачите на една маса да сготвят на една малка част постно, а другото да бъде както обикновено.

И, когато отделих една маса и казах:
– Студентите, които искат да постят, на тази маса ще им се сервира постна храна.

Изведнъж започнаха да се увеличават масите на тези, които искаха да постят.

В резултат на това, донесоха за моята работа на ректора, на дядо Николай Макариополски, който каза:
– Ти си започнал да сервираш, да осигуряваш постна храна, което не е прието в Духовната академия. Трябва да възстановиш практиката.
– Как може, дядо владика, след като има студенти, които искат да постят, нищо не затруднявам, да осигурявам постна храна? Които искат да блажат, нека да блажат, но да има и за желаещите духовен живот.
...
Той каза:
– Не.
Аз казах:
– Ако ми наредите, тогава.
И след получаване на писменото нареждане, два месеца по-късно бях уволнен по непригодност.

...
Изографисвах в Тополовград храма „Св. Богородица“.

Един ден, докато изографисвам св. Николай, влиза един едър човек, с ръцете зад гърба, огледа църквата и вика:

– Ей, ти, какво правиш тук?
– Изографисвам св. Николай.
– Че ти познаваш ли го, за да го рисуваш?
– То и нашите художници не познават Ленин и Георги Димитров, но за 9-ти септември, за манифестацията, рисуват образите им по снимки и по други стари изображения.
– Тази църква какво ще се рисува тука, когато ние трябва да ги затваряме тия църкви, това са са отживелици. Защо ще рисуваш в църквата?
– Заради това, защото не са отживелици, защото държавата е намерила за добре да постави до Тодор Живков нашия патриарх да приема парада на 9-ти септември и на всички големи празници.
– Ти много знаеш, ама ще видиме тая работа. – и излезе.

След секунди влиза свещеника и казва:
– Какво ти каза на началника на милицията?
– Не знаех, че това е началникът на милицията и му предадох
– Олеле, ти ми изгори къщата! Сега какво ще стане!
– Отец, не се плаши, нищо няма да стане. Ти нищо не си казал, аз съм го казал.

Аз седя зад думите си, защото е истина.

...
За тия 15 дена, в които бях там последствен, най-тежкото изтезание се оказа не физическото, а това че един ден цяла нощ не можах да спя от писъци на една жена, която в съседната килия като че ли я биеха.

На следващата сутрин когато ме извика следователя следователя ме вика:
– Ангеле, как спа?
– Чух, че една жена плаче.
– Ами ти от колко години не си женен, че не позна гласа на жена си?

На мен ми прилоша, щях да припадна. И казах:
– Кажете какво искате, ще подпиша всичко.

И подписах.

Вижда се от досието, че аз в съда се отрекох от показанията си.

...
Предателството може да стане и аз съм един от тези предатели. Има граници на човешките възможности. Ако издържиш физическото, идва психическото, което е много по-тежко.

...
Тези оперативни работници, които и сега са живи и здрави, ще ги запитам – Направиха ли те българския народ по-добър с техните мероприятия? Станаха ли българите по-добри да се обичат, намаляха ли кражбите, намаляха ли убийствата в България? Грехът е не само убийство на душата, грехът е превръщане на човека в животно.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

От разговора в студиото с Бончо Асенов:



– Ама не, тука много му е общ въпроса. Станаха ли по-добри, заради тази наша дейност, да кажеме, горе-долу, му е въпроса. Не знам дали станаха по-добри, но. След 89-та година, както виждам, не станаха по-добри хората. Напротив, заля ги една вълна и от завист, и от злоба, и от болка и най-вече, от това, че не се осъществиха онези, може би, които и Радушев е имал, като идеи, като мечти, не се осъществиха.

– Ама не са му дали възможност на Радушев да ги осъществи, мечтите.
– Аз сега като прочетох делото, това което се показа. Той беше обвързан там с Макаров, Беляковски, Катрин Лвов – една група по линия на НТС, това е антисъветска организация, които бяха осъдени, включително и френската гражданка беше осъдена. Той там не бе осъден, а след това, вероятно, като... се...

– Престъпление ли е това, че е бил свързан с антисъветска организация?
– Ами, по тогавашната, тази група, която е водила противодържавна агитация и пропаганда, по член 108, и той след като е обвързан с нея, трябва да видиме, какво е неговото место, каква е неговата роля...

– Връзката му е била, снабдяване с религиозна литература, зад граница.
– Те са и разпространявали религиозна литература в страната. Събрали се една група тогава, нелегално действаща в страната, която основно разпространява такава литература.

– Православна литература в православна държава.
– Православна литература, но със характер, който се смяташе за консервативен, реакционен характер. И, заради това, внимателно наблюдавахме тяхното поведение, и заради това бяха осъдени по член 108, който съществуваше тогава.

– Правилно ли е било това? От днешна гледна точка?
– От днешна гледна точка, не. От тогавашна гледна точка, според тогавашните закони – да. Имало е съд, имало е прокуратура, имало е обвинение. По всичките правила на нашето законодателство.

– Казвате, реакционна литература, консервативна литература. Коя е била подходящата православна литература, която ДС е разрешавала да се разпространява?
– Тази литература, която те разпространяваха, имаше антисъветски характер. Там играеше малко и натиска на КГБ, на Съветския съюз, на съветника, който наблюдаваше това дело. От тук, може би, дойде и по-голямата пристрастеност, защото всичко антисъветско се смяташе за антисоциалистическо, смяташе се и за антибългарско, в края на краищата.

...
– Какво е било отношението на митрополитите, които са били вербувани от ДС към тази тема, към антисъветското? Това ли е била причината за да бъдат вербувани?
– О, не. Митрополитите се вербуваха, защото трябваше да имаме поглед върху процесите, явленията, проблемите, тенденциите в БПЦ. Защото БПЦ за комунистическата партия бе единствената институция, която стоеше на идейна, антимарксическа позиция, т.е. беше една идейна опозиция и комунистическата партия се страхуваше много от това, да не станат реална опозиция.

Комунистическата партия, която по начало си водеше една антирелигиозна политика, това е завещано от Владимир Илич Ленин, ние не можехме да бъдеме... да не вземем отношение към религията и то отрицателно негативно отношение. Тя просто се страхуваше от църквата. И тя, искайки да знае какво става там, а там нямаше партийни секретари, нямаше комсомолски секретари. Аз, като съм отговарял за св. Синод и Духовната академия, не мога както моя колега, който отговаря за телевизията, да влеза в телевизията, да говоря с директора, с партийния секретар, с комсомолския секретар, с профсъюзния ръководител, и за един-два часа, едва ли не ще си изясня обстановката в телевизията.

Там, такова нещо нямаше и единственият начин за получаване на информация беше агентурата, чрез агентите. Чрез агентите ние получавахме и социална информация – информация по-скоро за тенденциите, явленията, процесите в БПЦ. Освен това, ние участвахме в движението за мир, нашата страна. Е, църквата защо да не го подкрепи. Чрез тези агенти, това ставаше. Ние се опитвахме да приобщим българите зад граница. Църквата помагаше и в това отношение.

– На каква цена обаче? Българите зад граница. Една част от тях, тогавашната държава е смятала за вражеска емиграция...
– Е да. Чрез тях наблюдавахме вражеската емиграция. Но по-голямата част, успяхме, и в Америка и в САЩ, в Канада, в Австралия и в Западна Европа, успяхме чрез църквата да приобщим, поне да не забравят българското и България. Ние успяхме да притъпиме на Македонската патриотична организация техните опити за македонизирането на българското население, най-вече в САЩ, Канада и Австралия. Значи, от една страна, ние искахме най-вече да не допуснем да преминат в една една реална политическа опозиционна сила, да не станат.

В същото време, като говориме, донякъде, защото ако питаме за агентите защо са толкова много между митрополитите, нека погледнем от тяхната гледна точка. Вие сте добър познавач на историята на православната църква, от най-дълбока древност досега и знаете, че тя винаги е живяла в условията на цезаропапизма. Тя винаги се е съобразявала с владетеля и се е стремяла...

– Е, до четвърти век не се е съобразявала и затова има мъченици...
– Е да де, но говорим за Византийската империя. Когато не се е съобразявала с византийския император, знаете какво е правил – реже главата, когато не се съобразявал патриарха с нашия цар, от Царевец го хвърля долу.

– Е, то затова има мъченици между патриарсите на Второто царство.
– И затова се е учела да живее в условията на цезаропапизма и да оцелява...

– Искате да кажете, че сътрудничеството с ДС е форма на..?
– На оцеляване, на съществуване, във всяка една... това е форма на приспособяване към съответната социално-политическа обстановка.

– Можете ли хора, които са сътрудничили, на комунистическата власт. Църквата беше основен противник. Тия хора могат ли сега да водят паството, които са сътрудничили на тази власт?
– Пише. В Библията го пише, втора глава, тринадесето изречение – „Подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа“. Тази гъвкава политика, която те са провеждали, говорим за атеистична България, да не влизат в конфликти, които са опасни за нейното съществуване...

– Кои са били тези конфликти?
– Вие какво искахте – поп Андрей? Искахте да вдигат знамената, да водят хората към, да оглавят горянското движение, да водят някаква борба ли?

– В Полша това беше възможно. В Русия криптохристияните...
– И какъв е резултата? Унищожена църквата, ликвидирани почти масово свещениците, разрушени храмовете. Ние това не го допуснахме.

– Но, сега има по-силна църква.
– Къде това, там?

– В Русия, да. Именно защото е имало криптохристияни, които са се съпротивлявала на атеистичната власт.
– Какво постигнаха нашите духовници след 1944-та година? Кой сне схизмата? Комунистическата партия. Добре, властта, новата власт. Кой избра първия патриарх, след патриарх Евтимий? Комунистическата партия. Кой прие първия устав на БПЦ, кой знае откога, през 1951г.

– Това не беше ли част от подчинението на църквата на държавата?
– В известен смисъл, да. Но кой спечели от това нещо? Спечели църквата.


(другата събота ще продължи)