От пощата в Плевен до майната си

Рано сутрин, навън е много студено, вътре в пощенския клон – малко по-малко. Служителките не са си свалили палтата, посетителите не бързат да си ходят. По пода е мокро и кално, от радиото се чува пращене, на моменти се долавя песен на Веселин Маринов. Ден като ден.

В такъв момент една от посетителките изпищява и изпуска на пода торбичка с надпис „Най-здравата торбичка“, което обаче не стряска останалите в салона, защото киселите млека отдавна са в пластмасови опаковки. А едно време какви звучни бурканчета имаше… Изрусената служителка на 2-ро гише скача от мястото си и застава зад металната каса, без да подозира, че след малко това ще бъде най-несигурното място. Чак тогава и останалите виждат причината за паниката – двама маскирани мъже с насочени пистолети са застанали на входа. Служителката от 3-то гише успява да натисне паник-бутона и времето трябва да започне да тече по-бързо. Или крадците, или полицаите! Времето обаче продължава да тече бавно.

В друг пощенски клон на 167 км разстояние денят започва по същия начин. С две разлики – от радиото не пее Веселин Маринов, а министър Цветан Цветанов отчита успехите в борбата срещу престъпността. Втората разлика е, че въоръжените посетители не са обирджии, а полицаи. Посетителите и служителите обаче са еднакво изплашени. В това време обирджиите от първия пощенски клон вече са напуснали сцената с 20 хиляди лева.

Сигурно знаете подробностите на тази напълно истинска история – подаденият сигнал до тел. 112 бил за нападание в пощата в кв.“Дружба“ в Плевен, но разваленият телефон предал на полицията за софийския квартал „Дружба“.

Когато прочетох за тази история, първата ми мисъл беше, че това е страхотно начало на филм. Сценаристите на „Бандата на Оушън“ очевидно не четат български медии и затова нямат изобщо идея, че такава сцена може да съществува.

Всъщност тази история няма пряка връзка с това, което ще напиша след малко. Случката ала „живот като на кино“ ме подсети и за други филмови сцени, припомни ми и симпатичните и безскрупулни схемаджии от британския сериал „Hustle“ (Измамници). В един от епизодите те продават история на главния редактор на тиражен таблоид, който обаче решава да се направи на по-хитър от тях, публикува историята за Кралицата-майка и отказва да им плати. В този сериал измамниците винаги са подсигурени, отиват в друго издание, а тиражният таблоид публикува на първа страница историята, която е… фалшива. На следващата сутрин домът на главния редактор е обсаден от репортери, скандалът е голям, гилдията е възмутена, защото правилата са нарушени.

Не са редки случаите, когато тук в България правилата в журналистическата професия се нарушават. Досега обаче не си спомням случай критична маса колеги да се възмутят публично от това, че друг колега драстично е нарушил правилата. „Колеги са“, „Всичко друго ли оправихме, че с това да се занимаваме“, „Трябва да сме единни, да не се делим“… така звучат част от аргументите, с които замитаме всяко грубо нарушение на правилата. Така избягвайки всякакъв конфликт и крепейки фалшивото „единство на гилдията“, всички ставаме съучастници в убиването на журналистиката.

Пример от миналата седмица: „Новинар“ публикува статията „Неблагодарни цигански расисти“, подписана от Калин Руменов. Повод за вдъхновението на автора е срещата на държавния секретар на САЩ Хилъри Клинтън с група млади роми по време на няколкочасовото й посещение в София. Ето как започва този текст:

„Защо ви трябваше да го правите, неблагодарни млади цигани. Защо ви трябваше да лъжете като дърти цигани пред държавния секретар на САЩ и да серете по всички българи, че ви счупват от бой там, където ви хванат. Само и само за да покажете, че няма никаква разлика между вас и всяка отрепка, спипана на местопрестъплението с краден капак на улична шахта.“

Тази публикация предизвика бурна реакция в социалните мрежи, а най-често споменаваният текст от Наказателния кодекс бе „Чл. 162. Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.“

Такава тема за останалите медии не съществува. Такава тема дори за изданието, в което е публикуван цитираният текст, не съществува. А смеем ли всъщност да хвърлим камък по някой, който нарушава правилата, след като самите ние не сме сигурни дали ги спазваме. Най-удобното оправдание е, че журналистиката е като всички останали професии в България и както при лекари, полицаи, съдии има и достойни, и недостойни, така е и при нас. Удобно е, но има една основна разлика – нашият основен, дори единствен капитал е доверието. Продължавайки да мълчим след всяко грубо нарушение на правилата, всъщност безучастно гледаме как се изпарява доверието към професията.

Читателите отдавна не ни вярват и затова сме си виновни само ние. Не е техническият прогрес, въпреки че и това е удобно оправдание. Кой да ни повярва, когато днес публикуваме за „неблагодарни цигански расисти“, а вчера сме публикували серия от репортажи за смесени бракове, защото сме усвоили проект за насърчаване на толерантността, платен от N-та международна неправителствена организация. Кой да ни повярва, че днес сме искрено възмутени от желанието на председателя на Специализирания наказателен съд Георги Ушев да редактира предварително всички текстове за него, след като вчера сами сме си изпращали за одобрение текстове, които са ни платени с пари по N-та оперативна програма с благословията на някой министър. Нека не си правим илюзии и да приемем факта, че активната и мислеща част от гражданите вече не вярват на журналистите.

Не съм прав обаче, че никога няма реакция. Когато всекидневникът „7 дни спорт“ излезе със заглавие „Новите в ЦСКА: Италианец, швед и две чернилки“, това стана тема за повечето медии. Дори омбудсманът Константин Пенчев сезира прокуратурата. Следвайки правилото „да чуем и двете страни“, част от колегите всъщност дадоха още трибуна на расисткото говорене. Има един виц за т.нар. обективна журналистика – когато някой казва, че Земята е кръгла, задължително трябва да намерим втори, който да твърди, че е плоска. И понеже тук става дума за правила, за неспазването им, за Наказателния кодекс и за да сме по-близо до нашата действителност, ще преведа нещата ето така: когато пишем за разкази на жертви на отвличания, непременно трябва да включим и мнението на този, който твърди, че не е кой знае какво да те отвлекат.

Това е точно толкова абсурдно, колкото историята, с която започнах – за двете пощенски станции и объркването на полицията. В тази история става дума за невъзможността на държавата да се справи с една техническа система, каквато е тел.112, и полицаи, лекари и пожарникари често да не знаят къде отиват, защото някой не знае кое копче да натисне. В това време всяка компания за таксиметрови услуги знае много добре от кой адрес се обаждате, още докато водите разговора. И не бъркат. Абсурдно, нали? А още по-абсурдно е, че този абсурд не намери място в новините на някои от най-популярните медии. Ще цитирам колеги от кухнята, чиито шефове в такива случаи им казвали: „Е, кво пък толкова? Няма да занимаваме хората с глупости.“

снимка: itsnature.org, няма общо с темата, но пък е красива

Прочети цялата новина

Свързани новини: