Преди месец поне прочетох „Физика на тъгата“, на чиято премиера присъствах.

Книгата има кусури, а може просто да съм старомоден на вкус, но например не ми харесва особено постмодерното затъване в метафори и деконструкция.

Жените около мен много ги харесват тия полуприказни, полуфантастични, полумитологични сюжетни линии.

Началото е стегнато и интересно, а в края нещо се случва с нишките на повествованието.

Имам чувството, че времето не му е стигнало и вместо текста на последните глави е предал на издателя черновите.

И въпреки, че е далеч от идеалната, тази книга:
– възкресява малко възпроизвеждани епохи в българското изкуство;
– е сигурно най-добрият български роман, писан през епохата на демокрацията;
– трябва да се прочете.

При Георги Господинов съм забелязал много интересна реакция у себе си. Прочитам книгата, казвам си – „Е, нищо особено, какво толкова го хвалят.“, а после се улавям, че седмици и месеци подред се сещам за нещо от книгата.

Следващата книга ще е още по-добра.