Разколникът Първанов

 Любослава Русева

 “Управлението и властта не са самоцел. Те не се отстояват и бранят с всички средства, а се защитават с добри идеи и кадърни управленци.”

С тези думи Георги Първанов се обърна към участниците в кръгла маса на тема „15 години по-късно. Къде са лидерите”. Дискусията, организирана на 4 февруари във Варна, беше посветена на 15-годишнината, откакто той, като лидер на БСП, и номинираният за премиер Николай Добрев върнаха мандата за съставяне на правителство след провала на кабинета на Жан Виденов.

„Тук съм, за да почета 4 февруари през призмата на новите лидери”, каза още Първанов, като подчерта, че „тогава е имало зрялост и мъдрост в няколко души, които са взели решаващо решение за България и за гражданския мир.” И макар да не спомена собственото си име, направи всичко възможно да не си помислим, че в списъка на зрелите и мъдрите нарежда и тогавашния президент Петър Стоянов, чиято „претенция” му се струвала „малко смешна”.

Преразказано по такъв начин, събитието изглежда протоколно и вероятно мнозина са го пропуснали край ушите си. Какво пък толкова? Току-що приключилият с президентстването си Първанов е отишъл в т. нар. морска столица, за да поговори със симпатизанти и млади социалисти за лидерството. В компанията на познати и по-малко познати лица от Българската социалистическа партия, в която е възстановил членството си само седмица след напускането на „Дондуков” 2, бившият държавен глава легитимно разсъждава за алтернативите на текущото управление и дава заявка „да стимулира подема на БСП”.

В случая обаче смущават няколко обстоятелства, които зареждат уж скучното събитие с особено напрежение. Казвам особено, тъй като става дума за необикновена комбинация от демагогия, егоизъм и опит за присвояване на „исторически” заслуги. Те се забелязват едновременно в избора на тема, в избора на място и в избора на дата, което позволява случилото се да бъде разказано така:

Две седмици след края на втория си и последен мандат старият-нов партиен член Първанов се появява във Варна – избирателния район на лидера Сергей Станишев (!), докато Станишев е на конгрес на испанските социалисти като председател на ПЕС. Дни преди това той вече е разсеял съмненията дали целта на домогванията му е най-високият пост в БСП или да, но амбицията му все още изглежда приглушена покрай приказките за „туршийката и ракийката пред телевизора в „Красна поляна” – популистки знаци за завръщането му сред „народа”.

Датата 4 февруари е избрана неслучайно за първата категорична заявка за лидерство. Опитите на Първанов да блесне като героя на събитията от 1997 г. датират от встъпванета му в президентски мандат (на тях отново ще се върна накрая), което днес му позволява да използва позабравените и до голяма степен преиначени факти според персоналния си дневен ред.

И така – от отправната точка не просто на президент два мандата, а едва ли не на историческа фигура, спасила гражданския мир, Първанов се озовава във Варна с алиби. Той е там, в леговището на врага, не толкова защото оспорва лидерския му пост, а тъй като е загрижен за съдбините на партията. И не толкова, защото се тревожи за собственото си политическо бъдеще, а понеже се води от принципната позиция за нуждата от „добри идеи и кадърни управленци”.

Героят от 4 февруари 1997 г., иначе казано, на 4 февруари 2012 г. прави дългосрочна държавническа заявка. Подтекстът е: това в никакъв случай не е самоцел – по-скоро е саможертва. Първанов отново показва мъдрост и зрялост, докато „продължаваме да затягаме коланите”. Пак той е политикът, който ще ни изведе и от текущата криза. Докато Станишев се размотава из Европа като шеф на ПЕС, Първанов е тук, сред нас, и ни обещава по-добра алтернатива за коланите…

Подобни внушения вероятно хващат вяра сред симпатизантите и някои млади социалисти, щом съотношението на силите е вече почти изравнено. Факт е, че Първанов за по-малко от месец след връщането си в БСП успя да всее сериозен смут в нейните редици, с всички изгледи суматохата да прерасне в разкол на конгреса през май. „Ще се лее бузлуджанска кръв!” – предвещават отсега из форумите социалисти, все едно иде реч за състезание по кеч, което означава, че бившият президент е влиятелен и неговото лоби в партията ще направи всичко възможно да се докопа до водещи позиции чрез рециклирането на своята ракета-носител.

Кой ще е следващият лидер на БСП обаче не е само вътрешнопартиен въпрос. Доколкото всички ние имаме нужда от силна лява опозиционна партия, която да предложи истинска, а не фалшива алтернатива на сегашното управление, изборът „Първанов или Станишев” е стратегически. И не защото настоящият председател ни е много симпатичен, нито по причина, че ако бъде свален, БСП автоматично ще загуби и председателството в ПЕС, а защото в обратния случай ще надделее далеч по-неприемливата линия.

„Харесван или не, начинът по който (Станишев – бел.ред.) се опитва да формулира проблемите пред партията си, се вписва в начина, по който европейската социалдемокрация разсъждава за случващото се в Европа. От другата страна е Първанов, който след провала на „АБВ” няма друг избор, освен да се пребори за лидерството, и който продължава да мисли и БСП, и България като мост между Европа и Русия”.

Пред в. „Преса” политологът Иван Кръстев посочва първия голям проблем: не става дума единствено за различия между две поколения, а за сблъсък на противоборстващи си гледни точки. Този сблъсък е ценностен и от него зависи геополитическия хоризонт на България, в случай че БСП отново се върне на власт.

„С всичките си слабости Станишев е един европейски политик”, казва още Кръстев. Обратното – в качеството си на държавен глава Първанов остана почти неразпознаваем в Европа, а честите му контакти с Владимир Путин бяха достатъчно свидетелство накъде го тегли сърцето. През 2007 г. тогавашният руски посланик в Брюксел Владимир Чижов дори си позволи да заяви недипломатично, че България е троянският кон на Русия в Европейския съюз…

Разбира се, всеки политик има правото да се погрижи за политическото си бъдеще, пък какво остава за един от най-успелите политици на прехода. В амбициозното завръщане на бившия президент в партията обаче има още един голям проблем – етичният.

Първанов се втурна да подсигурява политическото си оцеляване и просперитет чрез БСП кажи-речи в секундата, в която затвори вратата на „Дондуков” 2 зад гърба си. Направи го твърде безогледно и на принципа „Стани да седна”, без преди това да си е направил труда да убеди в какво е по-добър от своя съперник. В същото време той се върна в БСП от позиция, която предполага достатъчен ресурс за мислене и предлагане на алтернативи както за партията, така и (най-вече впрочем) за държавата.

Същият Първанов, нека не забравяме, веднъж се опита да разцепи БСП с движението си „Алтернатива за българско възраждане” (АБВ). Той отглеждаше своя политически проект от самото начало на втория си мандат и изцяло на държавни разноски, като към края му го обяви с надеждата, че ще изсмуче последните електорални сили на БСП, като се заяви за единствената лява алтернатива на ГЕРБ и Бойко Борисов.

АБВ обаче се провали, а някогашният съветник по националната сигурност на президента Николай Слатински обрисува картинно причините: „Заченат задкулисно, финансиран със средствата на българския данъкоплатец, чрез превръщане на президентството в прото-партийна централа, събрал политически трупове и направил няколко кухи, безпомощни текстове с илюзията, че генерират идеи, този т.нар. Проект изтече в канализацията на изкуствените политически инженеринги, на бабуването и викането на духове, на пълната откъснатост от българската социална реалност.”

Но с бавното гаснене на и без това мъртвородения АБВ притихна и президентската институция. Ако не броим няколко уж по-остри реплики между Първанов и Борисов, които приличаха по-скоро на възклицания по време на приятелски мач по тенис, от „Дондуков” 2 не само не просветна и една ярка идея за излизане от кризата, а дори и коментар за драстичните нарушения на изборите през 2011 година.

Справедливо ще е да припомним и друго:

По време на първия си мандат Първанов задкулисно дирижираше процесите в БСП, надявайки се, че посоченият от него наследник ще си кюти и няма да проявява характер. С другото си „бащинство” – на тройната коалиция, той съчета предполагаемото послушание и с разширяване на управленската формула, за да си подсигури втори мандат. Преди изборите през 2006 г. към сценария се присъедини почти цялата държавна машина – министерства, кметове, интелектуалци, като за всеки случай беше пуснато и „необходимото зло” в лицето на бутафорното дуче Волен Сидеров.

Впрочем не само фаталното вкарване на ДПС във властта, без движението да разполага с необходимия електорален и властови ресурс, беше политическо инженерство, родеещо се с алхимията. За сметка на рядкото си присъствие на международен терен, Първанов беше изключително активен във вътрешния живот, по-точно в задкулисието му, където успя да забърка сложна смес от политически и икономически интереси. Кадри от квотата му овладяха важни сектори от съдебната власт, негови хора просперираха в дипломацията. Близките му отношения с известни олигарси и спонсори неведнъж вгорчиха иначе топлите му отношения с медиите, за чиято обич се наложи да се състезава с друг народен любимец – Бойко Борисов…

Възможно е, разбира се, сега Първанов да крие в ръкава си жокери, които могат да ни смаят. Но въпросът защо не ги извади през десетте години на върха, не е за подценяване. При толкова съветници и събития, които му даваха шанс да позира с държавнически смръщени вежди, не се е запомнило и едно неустоимо предложение за реформа. Дори възприетата му идея за мажоритарен елемент на изборите през 2009 г. внесе обърквания, даде храна за спекулации и окрили съмнителни елементи като едни братя от Дупница да се разминат временно с правосъдието, вместо да ревизира избирателната система в полза на гражданите.

За едно десетилетие ние научихме много повече за ловните приключения, папката „Гоце”, спонсорите и правите хора в чест на известни олигарси, отколкото за икономическата, социалната, образователната и прочие програми на президента Първанов. По-лошото: за едно десетилетие на българското общество беше нагло внушавано, че за държавен глава има светла личност, която е спасила всички ни от гражданска война и от леенето на кръв (не само „бузлуджанска”).

Истината няма нищо общо с тази легенда, но понеже българите бързо забравят, ще припомня какво се случи на 4 февруари:

През 1995-1997 г. България се управляваше от министър-председател на име Жан Виденов. Резултатът от това управление се свежда до една дума – катастрофа. По онова време Георги Първанов беше зам.-председател на същия Виденов, а на 4 февруари 1997 г. беше начело на партията от близо два месеца.

Точно през тези два месеца България живееше в хаос. По магазините нямаше нищо, а с парите, които сутринта стигаха за кофичка кисело мляко, вечерта можеше да се купи бисквита. Въпреки това БСП никак не искаше да се разделя с властта, държеше да направи второ правителство и проектокабинетът дори беше готов…

През 2002 г., току-що встъпил в първия си президентски мандат, Първанов разсекрети стенограмата от заседанието на Консултативния съвет по националната сигурност (КСНС), на което се взима решението БСП да върне мандата за това второ правителство. В нея особено потресаващ е докладът на ген. Георги Ламбов (тогава главен секретар на МВР), който описва как изглежда страната на 4 февруари: без хляб, блокирана от живи вериги. Цари пълна безнадеждност, но и решителност БСП да бъде изхвърлена от властта.

От стенограмата става ясно и друго: някъде около 16 часа Първанов продължава да настоява за съставянето на второ правителство. “Ако ние днес върнем мандата и се отиде форсирано към незабавни предсрочни избори, означава да не свършим цялата тази работа, която стои пред нас.” Около 18 ч. пак Първанов заявява: “След приключване на Консултативния съвет ние с г-н Добрев ще Ви информираме за изпълнението на мандата и вероятно ще бъде взето съответното решение.”

В края на един извънредно тежък разговор на КСНС Първанов и Добрев все пак отстъпват, признавайки, че това е единственото възможно решение. Същият Добрев обаче само две седмици по-рано, на 21 януари, казва на закрито заседание на Министерския съвет, председателствано от премиера в оставка Жан Виденов: “Всички са в готовност. Мисля, че утре или в понеделник ще отидем с юристи при Павлов (Димитър Павлов, министър на отбраната), за да видим как може да се ползва при такива масови погроми войската.”

На 7 февруари 1997 г. пред Висшия съвет на социалистическата партия самият Първанов описва събитията, довели до отказа от мандата, така: “Българите масово обедняха. Това породи чувство за безнадеждност и остро социално напрежение. Стачните действия се разраснаха и създадоха заплаха от спиране на възлови обекти и парализиране на цели отрасли от националната икономика.”

Можеха ли при това положение Първанов и Николай Добрев (лека му пръст) да направят нещо друго, е реторичен въпрос. Ако не бяха върнали мандата, дали този втори кабинет щеше да се справи с катастрофата и с цената на какво – също.  „Зрялост и мъдрост” ли? „Спасяване на гражданския мир”?

Фактът, че БСП призна катастрофата, която сама произведе, вместо да изпрати войската, не е историческа заслуга. А фактът, че 15 години по-късно Първанов си приписва качествата на чутовен лидер, вече не е „малко смешен”. Нарича се цинизъм…

Всъщност това, което прави днес „героят” от 4 февруари е не по-малко осъдимо от морална гледна точка.

Разколът в БСП отслабва партията, саботира структурите и обърква електората й, но за сметка на това работи за укрепването на текущото управление. Захранва го с нови сили, и то след като то даде заден по повечето реформи, а общественото доверие започна да се пропуква.

И доколкото преди две години и половина лично Първанов настояваше за коалиция между социалистите и ГЕРБ, а публичните му заяждания с Борисов и досега изглеждат твърде театрално, няма как да не ни загложди едно тягостно съмнение:

Възможно ли е сценарият за „подема на БСП” да се пише някъде в задкулисието и в него да участва статуквото, срещу което уж се търси алтернатива? Възможно ли е тогава и вицът, който президентът разказал в самолета на път за Четвъртата световна среща на българските медии в Мадрид през май 2008 г., да описва по-добре това, което предстои, отколкото хиляди думи и опити за сериозни анализи?

А вицът между другото е твърде иносказателен.

Киркор и Гарабед паднали в дупка. Опитвали да излязат, опитвали, но все не успявали. По едно време Киркор казал на Гарабед: “Искаш ли да опитаме за последен път? Ако пак не успеем, си тръгваме.”

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: