Борисов даде първи знак за раздразнение от Плевнелиев

Малцина щяха да забележат важната подробност, че президентът Плевнелиев не е споменал Русия в речта си по повод националния празник на 3 март, но телевизията на властта ТВ 7 пожела чрез нейния неофициален говорител Николай Бареков да извади на показ този факт. В края на разговора си с бившия вътрешен министър и настоящ таран на във вътрешнопартийната атака на Георги Първанов за превземане на партийния връх в БСП Румен Петков, доказаният телевизионен резонатор на мислите на Бойко Борисов неприкрито се възмути от Плевнелиев.

Това е първият публичен знак, че Борисов е раздразнен от бързото отдалечаване на новия президент от неговата орбита и то по такъв важен въпрос, по който в кандидатпрезидентската си кампания Плевнелиев не само не пристъпи забраните да се критикува руското проникване в България, но дори отстъпи от предишни свои позиции- защото като министър беше заявил през август 2009 г., че „България няма да е повече троянски кон на Русия в Европа”, а му се наложи миналата есен да „умилостивява” руските медии на подстъпите към президентската власт.

Подчертавам пак: не е новина, че Румен Петков заклеймява от проруски позиции Плевнелиев. Той вече го направи, изваждайки на показ чувствителната тема, когато нападана Плевнелиев от любезно предоставената му за целта трибуна на Би Ти Ви на 5 март заради словото, в което наистина отсъства традиционното раболепие пред чужденците ( къде е вечната ни признателност към румънците например: според германския очевидец на събитията Феликс Бамберг румънските войски буквално спасяват от разгром руската армия като поемат в последната фаза дори командването в решителната фаза на боевете край Плевен). За сметка на това в словото на президента има акцент върху българската воля и роля за нашата свобода .

За петата колона явно е нетърпимо споменаването на върлите врагове на руския диктат над България Стефан Стамболов и Захарий Стоянов и акцентирането върху българската църковна независимост. Тя е извоювана въпреки руския натиск, ръководен лично в Цариград от същия граф Игнатиев, положил подписа си под Санстефанския прелиминарен, ( т.е. предварителен договор), превърнат днес в основа за българския национален празник, макар да има други достойни за тази цел, наистина изцяло български по своя характер исторически събития, като 6-ти и 22-ри септември (споменати от Плевнелиев).

Границите на Санстефанска България всъщност са определени не от „любвеобвилната” към българите руска дипломация, борила се стръвно срещу независимостта на българската екзархия от гръцката партиаршия и московския й клон, а точно от победата на българските възрожденци над гръцкото и руското влияние и интриги. Българите, чрез обособяването на проповядването на български език в черквите по места, сами начертават етническата карта на своето присъствие на полуострова, а след това се одързостяват да въстанат без външна помощ и така предизвикват Цариградската конференция от декември 1876 г. на тогавашните европейски сили с нейния ултиматум към Турция да даде права и свободи на българите, за да се стигне до „мълчаливия отказ” на Турция и упълномощаването на Русия да води война от името на „европейския концерт”.

Ето словото, срещу което от механата се зъби таранът на руската пета колона в България:

„Скъпи сънародници,

Освобождението е осъществената мечта на нашето Възраждане.

„Първата искра в народната свяст”, както казва дядо Вазов, хвърли преди два века и половина великият светогорец Паисий Хилендарски. Знаменитата „История славянобългарска” възстанови прекъснатата от петвековното робство нишка на българската историческа памет. Паисий пробуди своите сънародници за нов живот. Той пророчески начерта главните пътища, по които българинът да достигне до възстановяването на своята държавност.

Първият път мина през създаването и укрепването на новото българско образование. Път, в който вградиха своите апостолски усилия всички онези знайни и незнайни народни даскали и просветители. Сред тях бяха Софроний Врачански, Петър Берон, Неофит Рилски, Димитър Миладинов, Григор Пърличев. Те научиха своя народ не само как се пише АБВ. Те научиха българите как се пише „свобода” и как се умира за нея.

Вторият път мина през всенародната борба за църковна и духовна свобода. Тази първа самостоятелна победа даде на българския народ самочувствие и кураж, че е годен и сам да се бори за правата и бъдещето си. В решителната битка за българската духовност вградиха своята енергия, дързост и живот многобройни родолюбиви българи от всички краища на многострадалното отечество. Сред тях са Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Петко Славейков…

Третият път към българската държавност мина през подвига и саможертвата на революционерите. Раковски и Каравелов, Ботев и Левски, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, прославените народни войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, апостолите, героите и мъчениците на Априлската епопея. И не на последно място, през титаничната саможертва на българските опълченци. Тя беше съдбовна за хода на цялата Освободителна война. Опълченците дадоха на света урок как един народ се бори и умира за свободата си.

Четвъртият, също така решителен и значим, е пътят, по който млада България успя да се изгради като модерна държава. Тя не само извоюва най-демократичната конституция в цяла Европа – Търновската, но и успя да запази своя държавен суверенитет. Усилията на Стефан Стамболов и Захари Стоянов, дядо Славейков и дядо Вазов, на старите и на новите поколения родолюбци доведоха млада България до нейното Съединение, а по-късно и до нейната пълна Независимост.

Извървеният от народа път до възстановяването на българската държавност се измерва не само с жертвите, но и с надеждите, които са ги съпровождали.

Днес ние не само почитаме жертвите. Днес си даваме сметка, че сме длъжни да работим за сбъдването на надеждите. За намирането на истински и достойни пътища, по които да върви модерна България. Пътища, които да ни изведат до мечтата за чиста и свята република в интерес на нейните граждани.

Образование, духовност, последователна работа, ясна визия. Ето това ни е нужно, за да осигурим бъдещето на силната и вечна Майка България!”

Три дни по-късно след това слово от екрана на телевизията, стопанисвана по заобиколен път от властта чрез депутата от ДПС Делян Пеевски и държаните по волята на Борисов държавни пари в Корпоративната търговска банка, рупорът на тази власт Бареков не на шега се възмути, че не са били споменати Русия и Турция. И кого да попита за коментар? Ами Румен Петков- „най-случайно” представяйки го също като човек, който не веднъж е хвалил Бойко Борисов. Съответно Петков, с присъщата му ехидност, градира критиката си към Плевнелиев с „надеждата”, че президентът просто бил напрали гаф. Защото било много опасно, ако е пропуснал Русия съзнателно. Това означавало, че е застрашен… проектът „ Белене”. Ето защо, размаха пръст Петков, президентът Плевнелиев трябва да намери начин да се измъкне от положението!

Това е положението- според тарана на руската пета колона в България Румен Петков. А както се видя от позата на журналиста, който интерпретира, сондира и сугестира от екрана от името на своя патрон Бойко Борисов, явно „положението” се споделя и от премиера.

В заключение: хубаво е да си имаме индикатор за истинските настроения в главата на министър-председателя. Така научаваме какво му се иска, но не винаги му стиска, да ни каже самият Борисов.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: