Усетили сте вече колко съм хипнотизиран от въпросите на времето и по-специално на тази му посока, в която много трудно виждаме – бъдещето.

Не очаквах, че ще гледам пиеса точно на тази тема в учебния театър на НАТФИЗ, за втори път в този театър, в сравнително кратък срок.

Нямам идея колко популярен е в България Горан Стефановски, но Алекс беше достатъчно добър да ми подари събраните му съчинения, а и героят му в разказа „Цвете“ го обсъжда:

„...не ми беше по-симпатичен дори Горан Стефановски, има една-две добри пиеси, писани през 70-те, останалото са интелектуални ерекции, на които кьораво и сакато се прехласва с най-отвратителен снобизъм...“ (цялата книга е тук, а ако искате книжно копие, намират ми се още ;-))

Е аз не съм толкова краен.

Установих, че не съм стигнал до тази пиеса и не знам кога ще ми остане време, но определено ми хареса.

Главният герой, Силян, е човек, който има сигурно най-отвратителната професия в целия град (работи в моргата), но в замяна на това познава тайните на живота и смъртта. Тези тайни, които всеки иска да научи и които привличат като магнит жените в живота му...

Героите на Стефановски живеят от ден за ден, в безпаметен хедонизъм.

Единствено Силян възприема болезнено всяка вибрация на действителността и я интерпретира по своему.

Но той е слаб и, въпреки познанието си, не може да устои на стихиите, които го връхлитат.

С малко свръхестествена помощ, той наблюдава света от „отвъдната“ страна и установява, че животът там, отвъд, в „черната дупка“, е съставен само от непоносимо страдание.

Тоест, противопоставя се на универсалния религиозен/суеверен възглед, че отвъд е по-добре.

Нищо подобно, казва Стефановски.

„Смъртта е ужасно нещо. Не бягай, изправи се в лице с действителността, живей тук и сега колкото можеш по-достойно.“ е посланието на творбата.

Но как? Е, това всеки трябва сам да си го измисли.

Началната сцена е заредена с еротика до козирката. А и актрисите в НАТФИЗ няма как да са твърде възрастни. Следващия път мисля да седна долу вляво, до леглото. ;-)

Силян у дома при семейството си.

Много интересно е сценографското решение – представлението всъщност се развива в първите десетина реда на седалки в залата, като там пестеливо са скицирани няколкото локации на действието.

Публиката наблюдава от задните редове.

Започвам да свиквам с актьорския състав. Почти същият беше на „Анданте“ и, не знам дали е странно, но впечатленията ми са подобни.

Отново малко в повече патос у някои, отново такова майсторство у други, че ми лазят студени тръпки по гърба, докато ги слушам, отново някои са умилително старателни или по младежки неудържими...

Расте талантливо поколение.

Македонците от състава може би трябваше да ги оставят да си говорят на родния език, че гледам че се мъчат с литературния български. И без друго пиесата е македонска.

Направо не мога да повярвам колко смешни пари струват билетите в тоя театър.



Пиесата „Черна дупка“ е едноактна, писана през 1987г.(няколко пъти проверих) и е пророческа за съдбата на Югославия.

За мен това е постановка, която би била гордост за всеки „възрастен“ театър.

Някои от младите актьори вече са завършени професионалисти, други имат още да учат, но всички показват заложби.



Препоръчвам.