Телевизионната диктатура на Борисов: Самсон с микрофон

Силата е била в косата на Самсон, а на Борисов- в телевизионния микрофон! Ако някой в България иска да се пребори с агресивния популизъм на Борисов, трябва да последва примера на Далила.

Дали? Едва ли. Защото овладяването на микрофона от страна на нашия политически Самсон е негов абсолютен приоритет, който той следва упорито и неизменно от години, за да осъмнем в днешния неделен ден с поредната демонстрация как се управлява еднолично България от него чрез телевизионния екран.

Каквото и да се случи ( или да не се случи), най-важното за Борисов е да наложи своята лична телевизионна интерпретация на съответното действие ( или бездействие) в поверената му държава. Който от неговите опоненти не е разбрал този негов основен източник на влияние, значи просто не е в крак с времето- от поне десетина година насам, през които Борисов се държеше по абсолютно същия начин в атаката си за превзимане на българския домашен хол чрез постоянно телевизионно присъствие. Започна с тактически маневри между тогавашните „големи”, твърдейки всеки път, че е „твърде малък”, за да ги коментира ( като мой събеседник в Би Ти Ви е играл тази роля многократно), надраствайки после таза фаза на първоначалното натрупване на популистки капитал чрез демонстративното презрение към политиката ( вътрешната политика била „изпражнение в целофан”- тъкмо в моето студио роди той тази лицемерна перифраза на „всички са маскари”), за да се стигне до днешната ситуация, когато обсебва неуморно всички национално гледани телевизионни трибуни с тон, който не само не търпи възражение, но и надвиква всеки един участник в телевизионно предаване, дръзнал да бъде несъгласен с него.

Точно това се случи и днес, когато опитите на двама събеседника в студиото на ТВ 7 да отправят критики към властта и лично към главния властелин на републиката. Водещата Люба Кулезич си беше „позволила” да покани трима опозиционно говорещи събеседника ( Едвин Сугарев, Александър Каракачанов и Христо Марков в пряка връзка от Пловдив). Това моментално предизвикаха не просто реакцията, а направо гнева на премиера Борисов. Така той отново доказа, че е като Ню Йорк: никога не спи (както пее любимецът на американската мафия, талантливия комуникатор Франк Синатра)- що се отнася до времето, когато има потенциална опасност някой да каже нещо в националния ефир, без времето му за изява да бъде отнето, сдъвкано и изплюто в сдъвкан вид за масова консумация от същия този екран, задръстен за пореден път от моментално телефонно обаждане на самия Борисов.

Трябва да бъде сложен край на този вид персонална цензура върху персоналната критика в България ако искаме да се нормализира обществения диалог, превърнат от Борисов в монолог. Разбирам трудното положение на водещите, които биват изненадвани постоянно (защо ли- какво има за чудене да се случи това за стотен път същата телефонна намеса на премиера в предаването им!). Не е лесно да откажеш микрофон на такъв доказан компресор за надуване на телевизионния рейтинг. Но все някога все някой трябва да опита да спази уговорката със своите гости, които е поканил да говорят, когато след това, ако се осмелят да критикуват премиера, биват буквално отнесени от вихъра на поредното премиерско телефонно обаждане и накрая се оказват в ситуацията да кимат на екрана под канонадата от крясъци, повторения на банални истини, самохвалства и дори- лични комплименти към говорещия в студиото ( „моите уважения към…аз много го уважавам…обаче…”) бламирайки чисто и просто времето му за коментар.

Това не е поредната ми критика към поведението на водещите в българките телевизии – съзнавам уязвимостта си на „уязвен” бивш телевизионен водещ, на когото вменяват някаква ревност или реваншизъм. Още по-малко е упрек конкретно към Люба Кулезич, която е доказала своята смелост и определено е на върха на журналистическата си кариера в момента. Тя едва ли се интересува от „бележките” на някакъв натикан в интернет свой колега, но на нейните зрители, които евентуално четат този текст, имам какво да кажа на правата на журналист, който е влизал в открит сблъсък с изгряващия Бойко Борисов е дори е успявал да го накара да замълчи.

С агресията на Борисов, представяна като негово право и дори задължение ( да ни ръководи от екрана като стадо навиквани овце), трябва да се справи същото българско общество, което е допуснало подобна криво разбрана „пряка думокрация” да ни бъде налагана като вид благодарност за преклонената ни главица. Ако това не стане чрез протести, за да чуе премиерът „гласа на народа” ( и смирено да го приеме като корекция на поведението си по подобие на случая с мораториума върху проучването за шистов газ), ще трябва да чакаме(!) освобождаването от телевизионната диктатура на Борисов да се случи на предстоящите парламентарни избори. Но тъкмо по тази причина Борисов не пуска телевизионния микрофон- готвейки се за изборите с всяка своя реплика от телевизионния екран.

И ако някой възрази, че призовавам да бъде „цензуриран” напористият ни премиер, уточнявам: Борисов има права за медийно присъствие точно колкото всеки друг персонаж, получил време да каже нещичко в телевизионния ефир. Претенцията на премиера да говори повече от всеки и навсякъде, надвиквайки всички и винаги, дава сумарен резултат, равен на арогантно узурпиране на публичното интерпретиране на фактите и събитията от нашия живот. Това е всъщност истинската цензура върху правото ни чуем опониращите гласове на България, превръщайки демокрацията в някакъв „стъклен дом” , в която като в собствен сериал се разхожда големият разярен Борисов.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: