Някога в далечни времена планините били далеч по-близо до небесата, отколкото сега. А сезоните не се сменяли периодично, а от настроенията на обитателите на небето. Ако на някого там му докривее, веднага се смрачава и започва да вали сняг. После друг се засмее и всичко разцъфва, защото е пролет.

А през пролетта в онези времена цъфтяло абсолютно всичко. Цъфтели цветята и дърветата на земята, моретата и езерата, но най-интересното е, че цъфтели и животните. Леопардът се покривал с безсмъртничета. Мишките цъфтели с незабравки. Кучетата цъфтели с кученца, разбира се. А сърните цъфтели с маргаритки.

Всички зверове и птици ходели разцъфнали през пролетта и не можели да се нагледат сами на себе си.

Но веднъж там горе нещо се случило. Караница ли , спор ли, но във всеки случай престанали да си говорят. Надували се един на друг, а на земята задухали свирепи ветрове. Плътна ледена кора покрила земята от екватора до полюсите и не спирала да расте на дебелина.

Отначало животните си казали: "Е, скарали са се, ще се сдобрят! Ще почакаме." И започнали да чакат помирението, но горе въобще нямали подобни намерения и ставало все по-студено и все по-студено. Животните разбрали, че така ще загинат и се събрали на съвет, за да решат какво да направят, че да сгреят земята. Решили да изпратят горе на небето някого с молба да се смилят над тях, но на никого не му се тръгвало. На лъва му се пързаляли ноктите по леда, мишката е много малка, може и въобще да не я забележат, ракът умее да пълзи само назад ... Всеки си намирал причина да не поеме по далечния път. Малко били тези, които се връщали от него, а който успеел, никога не разцъфвал отново през пролетта. 

Малкото сърне, което разбира се не се канело да поема на път, мръзнело на събранието и се гушело плътно в майка си. Искала му се свежа тревица, но всичко било покрито с лед. Сърната погледнала жално рожбата си и направила крачка напред:

-Аз ще отида!

-О! А прекрасните ти маргаритки ... - развълнували се зверовете, но в същото време всеки си мислел с благодарност: "Добре, че не са моите нарциси или кученца!"

-Вие само се грижете за детенцето ми, аз ще се справя някак! - мрачно отвърнала сърната и побутнала малкото към тях.

Леопардът и гепардът го сложили да легне плътно тях, то се сгряло и заспало спокойно, а майката поела към висините.

Бавно се катерела нагоре по планината. Колкото по-високо се изкачвала, толкова по-свирепи и безпощадни ставали ветровете и вихрушките. Но тя не се предавала, продължавала към върха. Първо коремът и замръзнал и побелял. После смразяващият студ достигнал гърба и и тя чувала как маргаритките и падат една по една с кристален звън. Дзън, дзън, ронели се заледените маргаритки, а тя продължавала да върви. И пристигнала.

Там, на върха, сърната, посивяла и разсипана от умора, ясно видяла двама, които демонстративно седели гърбом един към друг. Но някак разбрала, че всеки от тях се страхува да започне разговора пръв, за да не бъде отблъснат. Е, тя вече не се бояла от нищо. Престанала да се бои в момента, в който последната маргаритка се отронила от гърба и. Нямало от какво да се страхува, защото нямало какво повече да губи. Покатерила се на един замръзнал облак и се приближила към тях. После запяла, макар да не и достигали нито въздух, нито глас. Пеела за тези, които мръзнат и отчаяно се нуждаят от пролет. Пеела и за това, че да протегнеш пръв ръка, не е слабост, а благородство.  Последните думи се откъснали от гърлото и с хрип, но най-накрая горе на небето се усмихнали. Усмивките им разтопили замръзналите облаци и те се излели на земята като пролетен дъжд. С него и сърната се върнала обратно.

Щом се отекла голямата вода, земята разцъфнала отново в цялата си прелест. Но животните повече не разцъфнали. Навярно семената им замръзнали през толкова дълга зима. Все пак те не могат да ги скътат толкова дълбоко, колкото земята. Когато сърната пристигнала и малкото и изскочило радостно измежду леопарда и гепарда, за да я посрещне, животните онемели от изненада. На неговото гръбче още растели маргаритки. Явно добре го били грели. А по козината на леопарда и гепарда останали кръгли петна там, където се опирали маргаритките.

А какво се случило със сърната? Тя останала посивяла и без глас, но не се разстроила въобще. Какво значение има, щом пак е пролет!

Когато на следващата пролет отново родила малки, на гръбчетата им имало изрисувани бели маргаритки. Така е и до ден днешен, където са сърнетата, там е и пролетта.

по Т. Каретина