Моралът и един от дисидентурата

Веселина Седларска

 Ахмед Доган е абсолютно прав – моралът е вреден за политиката. Както минусовите температури са вредни за водата. Както водата е вредна за огъня. Както огънят е вреден за стърнището. Моралът на дисидентите е най-вредното нещо за тоталитарния властник. Моралното отвращение помита, революцията – била тя нежна или кървава, е само средството за премахването на една политика. Истинското оръжие всъщност е моралната погнуса, моралната непоносимост. Моралът е най-безшумният динамит. Истинските дисиденти знаят много добре това, защото само на него разчитат. В България нямаше толкова дисиденти, колкото дисидентура.

Дисидентура – една от многото думи, родени в мозъка на Юз Алешковски. Никъде не я обяснява. Защото е пределно ясна: дисидентурата е име за агентурните дисиденти, назначените несъгласни, дисидентстващите агенти. Както и да ги наречем, Ахмед Доган е един от тях. Тези дни той обяви морала за вреден в политиката. Той, който изгря в политическия живот на лъчите на морални ценности като човешки права и свободи. Някакъв цикъл е завършен – какъв ли?

Когато старата лисица чете проповеди, значи кокошките са в опасност. Най-новата проповед на Ахмед Доган звучи така: „Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата. За качествата на един политик трябва да се съди по това какво прави за държавата, а не дали действията му са морални или не.”

Титулуваният като най-опитен политик в републиката Ахмед Доган всъщност е най-опитен скандалджия . Най-умното прозрение на Доган е, че  неговото присъствие отстъпва на висотата на неговото отсъствие. Той е силен с това, че отсъства. Стимулира ни да отгатваме, да тълкуваме, да прогнозираме какви планове прави в моменти, в които той в действителност просто се чуди какво да прави. И когато се появи, ние започваме да оразмеряваме усмивката му, да записваме бисерите, които капят от устата му и да ги разшифроваме като тайни кодове, в които е скрито бъдещето на властта. Ако изчистим цялата загадъчност  и митология около Доган, ако махнем многозначителността на интонацията и артистичната премереност на паузите му, изявленията му са често на нивото на симпатичното нищоговорене на мнозина други.  Когато обаче го казва  Доган, ние вземаме пергелите и почваме да пречертаваме политическото пространство.

Прословутото изказване в село Кочан за порциите, което взриви резултатите на последните парламентарни избори, е типичен пример в подкрепа на тази теза, колкото и да изглежда обратното. Доган направи своето обяснение, че той разпределя порциите в съвсем друг контекст, прозаично обикновен. Ето всъщност какво се е случило. Селяните започват да упрекват пред Доган  кандидата за депутат, за който той е дошъл да ги агитира да гласуват. Казват му, че до момента този депутат не е направил нищо за селото, даже и път няма, та се налага да се движат с магарета. Доган решава да оневини своя избраник, като пренасочи гнева към самия себе си. И ето точните му думи: „ Аз съм инструментът във властта, който разпределя финасирането на държавата. Как депутат ще реши проблема за проектите и тяхното инвестиране? Не е възможно! Властта е в моите ръце! Това искам да разберете. И когато ние искаме по-мощно присъствие в парламента, това означава че искаме по-широко позициониране в парламента и от там в централната власт, господа. За да имам аз такива инструменти като нея. Министри, зам.-министри, дирекции, вицепремиери и т.н. В мене е концентрирана властта, а не е във вашите депутати, искам да го знаете това!” Това е прословутото изказване и то не казва нищо повече от това, че Доган е по-важен от депутат. Кавалерско поемане на вина, суета, повдигане на пръсти пред своите, маркиране на лидерство, свойско бърборене за властта.

Ние обаче не искаме да е толкова обикновено. Ние искаме да е конспиративно, да сме хванали на тясно хитрия Доган. Умен тук беше не Доган, на когото бе приписано, че е искал сложно и обиколно да подкрепи ГЕРБ, а ГЕРБ, които умно използваха едно извадено от контекста изявление. Ако Доган не съществуваше, нашите политици щяха да го измислят. Той е нужен. Ако Доган се е сетил, че може да си сформира армия на базата на страха от българите, защо други да не се сетят да си сбират армии на базата на страха от Доган? И не само Волен Сидеров се е сетил, макар да е най-яркият оплодител на бременната ин витро политическа страхова невроза. Самият Сидеров произведе още неколцина, които вече дадоха заявка със свои партии да се прехранват от страха на българите от турците, който пък се задхранва от страха на турците от българите. Цялата тази политическа индустрия ще фалира, ако стане ясно, че няма никакви причини за страх. Затова причини са се създавали и ще продължават да се създават – страхът е печеливша пазарна ниша и за тези, които го продават, и за онези, които продават сигурност срещу страха. 

Ахмед Доган може би все пак е умен, опитен и хитър, щом успява да ни пробута мързела си за мъдрост. Достатъчно му е да излезе и да каже нещо за обръчите, нещо за порциите, нещо за персонална летяща чиния, нещо за бременна ин витро нощ, за да го има на обществената сцена в следващите няколко месеца. Ще го отричат или ще казват, че е най-искреният и най-смелият, защото само той казва на глас онова, което всички си казват наум, ще го обиждат, ще го величаят – няма значение какво, важното е, че ще говорят за него. През това време Доган може да се отдаде на леността си – той е намерил начин да присъства, като отсъства. Ето, сега ще присъства с изявленията си за вредността на морала в политиката поне няколко седмици. През това време Яне Янев ще се напъва колкото целият китайски народ, за да бъде забелязан поне наполовина колкото Доган. Ако това е това е опитност и умност, то значи Доган е наистина такъв.

Какво чак толкова скандално има в изказването на Доган? Всъщност Доган не каза нещо, което никой не е казвал досега. Казвал го е цитираният от Доган Макиавели. Но също така го е казвал и философът, несъмненият демократ Цветан Тодоров в есето си „Посттоталитарна депресия”: „В ситуация на тоталитаризъм моралното поведение беше най-добрата форма на политическо действие. Но това вече не е така. Други пътища се отварят пред политиката днес. Сега може да се вземе властта, но за целта трябва да се организират партии, да се привлекат гласоподаватели и накрая да се спечелят изборите. Сега моралната честност не е задължително качество за печелене на гласове. Това, което се изисква, е компетентност и сила на въздействието – хората трябва да бъдат спечелени, да имат доверие. При един демократичен режим моралът не може да замести политиката; в най-добрия случай той я насочва или я съдържа в себе си. Демокрацията не пречи да бъдеш морален човек, но и не подтиква към това.”

Още по-ясно го заявява философът, несъмненият  хуманист Андре Конт-Спонвил, автор на бестселъра „Морален ли е капитализмът”: „Моралът касае всеки човек, но що се отнася до народите като цяло, за тях по-необходима и по-ефикасна е политиката. Впрочем политиката способства много повече за разцвета на интересите и “правото на силния”, отколкото на морала. Моралът не е политика: той не е нито десен, нито ляв, а политиката не е морална (не управляват най-добродетелните, а онези, които са спечелили изборите). Би било грешка да смесваме морала и политиката или пък  да ги подчиняваме едно на друго. Следователно не може да се избира между морала и политиката: имаме нужда и от двете и дори  -  от разликата между тях!”  Казвал го е даже и Любен Корнезов: „Морал в политиката? Днес всичко е пари.”

Защо когато го каже Доган е толкова необичайно? Защото той не го констатира горчиво като неблагоприятно последствие като горните трима. А го заявява високомерно като препоръка, като рецепта за успех, като персонално ноу-хау.  При това пред млади хора в училище за политика, които са надежда за политиката най-вече с това, че са възможно най-отдалечени от цинизма, в който се е разположил като пет пари в кесия Ахмед Доган. Ахмед Доган казва, че „търсенето на морал в политиката е вредно за държавата” не защото запознава младите хора с труда на Николо Макиавели, не защото се опитва да им обясни объркаността на движението „Окупирай Уолстрийт”, не защото страда от това, че държавите се управляват не от най-добрите, а от избраните. Казва го в отговор на въпроса на една от ученичките в училището по политика, която  го попитала редно ли политик като него да получава хонорар за „Цанков камък”.

Преди броени дни Лютфи Местан нарече проблема с бонусите морално-политически. Нямало значение дали бонусите са законосъобразни, защото проблемът бил морално-политически. Преди броени дни моралът и политиката бяха съвместими според ДПС. Днес, когато става дума за хонорар на лидера им, вече не са. Това се нарича ситуативен морал. Ситуативният морал е наистина вреден в политиката, избирателите го наказват. Не и избирателите на ДПС. В ДПС темата за диверсификация на лидерството не съществува. Там Ахмед Доган е пожизнената тръба, от която тече ресурс за участие във властта. Затова Доган може да говори каквото поиска, когато поиска.

Не знам колко демодирани сме, когато ни интересува какъв хонорар за инженерна консултация е получил един политик, но в САЩ са явно още по-демоде. Ричард Грасо беше изпълнителен директор на Нюйоркската фондова борса, който подаде оставка под натиска на общественото мнение, че печели неприлично количество пари. Точно така – печели ги, но са твърде много. Възмущението се взриви при новината, че борсата му е платила накуп 139,5 млн. долара. Това са пари на борсата, не на данъкоплатците. Въпреки това американските данъкоплатци решиха, че имат правото да се произнасят по въпроси на приличието. Никой не каза, че Грасо е некомпетентен или корумпиран. Хората просто казаха, че колкото и компетентен, работлив и съвестен да е Грасо, парите са неприлично несъразмерни с доходите на други компетентни, работливи и съвестни американци. И бордът на директорите на борсата (същите, които са платили парите на Ричард Грасо) го помолиха да си подаде оставката, за да бъдат адекватни на общественото недоволство. За кого е вреден в случая моралът – за политиката или за Ричард Грасо?

Думите на Ахмед Доган наистина затварят един цикъл. Моралът беше смисълът на дисидентството, към което той претендира да принадлежи. Да си спомним емблематичното първо изречение пред западни журналисти на емблематичния дисидент Солженицин: „Дами и господа, аз идвам от една страна, в която не се прави разлика между добро и зло.” Моралът прави това – разликата между добро и зло. Сега Доган казва на младите политици: Дами и господа, вредно е да правите разлика между добро и зло.

Убийственият кръг е затворен: синовете изяждат бащите, на внуците се препоръчва да изядат революцията. При нежните революции – без кръв, с цинизъм.

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: