Нашите хора от Малко Търново

Любослава Русева

Поредната партида внезапно „разочаровани“ от ДСБ напусна партията, следвайки почина на четирима от ръководството й – Прошко Прошков, Даниел Митов, Христо Ангеличин и Петър Николов, да хвърлят пакетна оставка в началото на април. Официално решението си обявиха 17 души от централното ръководство и в столичната организация, но по информация на Mediapool, от Демократи за силна България излизат и други 30 редови членове.

Второто масово бягство беше обяснено с “пълната липса на активна политическа и обществена дейност на местните структури“, нищо че четирима от напусналите досега бяха шефове на районните организации в Кремиковци, Лозенец, Студентски и Възраждане; Александър Борисов е кмет на село Кокаляне; Тодор Сантов доскоро беше член на ръководството на софийската организация, а Мина Дедова – на Националния вътрешно-партиен арбитраж.

Мнозина от „разочарованите“, с други думи, са разполагали с ресурса да развиват „активна политическа и обществена дейност“, но очевидно не са се възползвали от него (от списъка с имената на 17-те само две-три ми изглеждаха смътно познати), което прави колективното им отдръпване от ДСБ да изглежда особено лицемерно и безпринципно. И тъй като в декларацията им не се споменава нищо, което да не е било казвано многократно през последните години за „силните демократи“ и за стила на лидера им Иван Костов, операцията по внезапно осъзнаване се превърна в автопародия на трескаво преориентиращи се към друга партийна хранилка политически дилетанти.

Да, би могло да се допусне, че тези хора дълго са били заслепени или стоически са стискали зъби на ръководните си постове, но изведнъж са прогледнали за „катастрофалното състояние на партията“ и са добили смелост да се опълчат срещу егоизма и капсулирането „на тесен кръг“ в нея. Да, обяснението на председателя на ДСБ София Иван Иванов, че въпреки масовото напускане партията остава стабилна, „корабът плува напред и то с пълна скорост”, говори за достигането на почти пълна неадекватност, което е и един от основните аргументи на отцепниците.

Ако речем да бъдем още по-снисходителни към „пробуждането“ им, можем да кажем и: Да, зрелищният и ускорен разпад е донякъде заслужен, защото навремето самият Иван Костов разцепи и обезсили СДС с личния си политически проект.

Смущаващото в случая е, че само до вчера повечето от „разочарованите“ гледаха Лидера в очите и рецитираха тезите му, а някои от тях бяха щедро протежирани и лансирани, без да предоставят доказателства за каквито и да било политически качества. Даниел Митов, например, стигна до поста на зам.-председател, а на Петър Николов беше осигурена и телевизионна кариера, само защото тези „млади лица“ имаха добър инстинкт за чинопочитание. От тях обаче не произлязоха нито една интересна идея, нито едно лично осмислено и впоследствие отстоявано с характер предложение, които днес биха могли да ни убедят, че разочарованието се дължи единствено на препънати усилия, а не на очевиден до степен на жалкост опит да си намерят някой нов Костов за ракета-носител.

Като казах „да си намерят“, всъщност сбърках, защото тази ракета е най-малкото вече намерена. Съществува и хипотеза, че става дума за рекрутиране на едро – нещо като „кеш енд кери“ на съмишленици от щандовете на идеологически близки   партии от страна на сдружението „България на гражданите“ на Меглена Кунева.

Първите напуснали – четворката Прошко Прошков, Даниел Митов, Христо Ангеличин и Петър Николов, вече се присъединиха към сдружението, което ще стане партия през есента. Същото се очаква да направи и втората партида отцепници, а за някои от тях се твърди, че отдавна са получили покана от координатори на Кунева и е било въпрос на време да съгласуват действията си, за да се постигне по-зрелищен ефект. Към сдружението, говори се, вече проявяват интерес и политици от други партии, не малко изпаднали или гравитиращи около ГЕРБ, дори депутати от мнозинството, което би могло да провокира разпад, подобен на този в ДСБ.

Вероятно тези хора са привлечени от ценностите и идеите, които стоят зад „България на гражданите“, но все пак няма да подмина един съвсем не маловажен детайл. Неотдавна в телевизионно предаване Христо Ангеличин упорито наричаше сдружението „България ЗА гражданите“, заради което по форумите веднага се заядоха, че той дори не знае неговото име. Същият Ангеличин, както и симпатичният и амбициозен Прошко Прошков, който се представи достойно на кметските избори в София, пък отказаха да напуснат Столичния общински съвет като съветници след призива на бившия си лидер Иван Костов, с което по същество подмениха вота на гражданите. А тогава за каква „България на гражданите“ става дума?

Факт е, че Меглена Кунева постигна изключителен резултат на президентския вот миналата година, обявявайки кандидатурата си като надпартийна. Още тогава стана ясно, че пред бившия министър и еврокомисар се откриват възможности да направи нещо по-сериозно, както и че пътят към това по-сериозно нещо минава единствено през партийна структура.

В този смисъл Кунева напълно оправдано започна да стяга апарат и да се оглежда за опитни хора, които биха свършили работа. Тя разполага с ресурс – очевидна външна, най-вече американска, подкрепа, и прогресираща медийна поддръжка (на сдружението й се посвещават все по-големи вестникарски разработки, а нейни интервюта излизат все по-често). В началото на април един социолог дори смело обяви бъдещата й партия за трета политическа сила със 7.1% и прогнозира формулата на следващото управление „Кунева плюс ГЕРБ, или всички срещу ГЕРБ“, което също не остави съмнение, че формацията ни най-малко не е оставена да се развива на самотек. Тя със сигурност влиза в творческите планове на знайни и незнайни политически демиурзи, каквито българският т.нар. преход ни предложи в изобилие.

Всичко това изглежда примамливо за всякакви хора, включително мутри, партийни дезертьори, случайни кариеристи и обикновени навлеци, но сдружението още не е развило имунитет, за да се предпази от подобна напаст. По-лошото е, че Кунева като политик с опит, а и като политик, който обърна гръб на НДСВ, би трябвало да знае добре цената на политическата „изневяра“. Защото това, което се случва на Иван Костов сега, Костов причини на СДС преди. И защото днешните отцепници от ДСБ са утрешните отцепници от „България на гражданите“. Както казва колегата Тони Филипов, д-р: „От древността още е известно, че човек може да не извърши нито едно предателство през живота си, но рядко има човек, който да е извършил само едно. Винаги повтарят, потретват. Но това е проблем на приемащата страна“…

Впрочем скоро срещнах моя състудент С., който още в първи курс беше впечатлен от историята на човек, сменил вярата си десетина пъти. За да му върви търговията в предосвобожденска България, от православен първо станал католик и това му помогнало да изнася тютюн в Италия. После за кратко бил мюсюлманин и си уредил да доставя пчелен мед в двора на султана. След година-две пак се върнал в лоното на православието, понеже си харесал за съпруга чорбаджийска дъщеря, но сетне пак се покатоличил и т.н., и т.н. По едно време хората напълно му изгубили дирите кога какъв е, но тъй като всички го имали за „свой“, викали му „Нашият човек от Малко Търново“.

Та моят състудент С. ми се похвали, че отдавна бил този рекорд – минал поне през 20 партии. Когато го питали за убежденията му, отговарял с шегичката на Граучо Маркс: „Това са моите принципи. Ако не ви харесват, имам и други.“

Тя винаги минавала, разправя ми. И сега се надявал да мине – вече бил намерил „връзки“ как да се впие и в „България на гражданите“…

Подозрението, че ще се окаже прав, е много силно. Но пък какво толкова, казвам си – нито ще е първият, нито ще е последният. Каквито гражданите, такава и България.

В. „Преса”

Прочети цялата новина

Свързани новини: