Спадът нарасна, растежът спадна

Веселина Седларска

Кое е общото между споровете за Сребърния фонд и дебатите за закона за конфискация на имуществото? А между „Белене” и битовата престъпност? И между „всяко едно от случващото се у нас, за което се сетите” и „всяко друго от случващото се, за което се сетите”? Общото е липсата на доверие. Пълно отсъствие на доверие у всеки за всичко.

Ние не сме много склонни да обсъждаме неща, които не могат да бъдат докоснати, претеглени, измерени. Само че по време на криза най-важният показател, по който се преценява накъде лъкатуши кризата, е индексът на доверието. Съобщение от печата: „През април индексът на доверието на директорите на предприятия и потребителите в еврозоната се е свил значително, преобръщайки тенденцията след окуражителното начало на годината, предаде АФП, позовавайки се на информация на Европейската комисия.През април индексът за икономическото доверие е възлязъл на 92,8 пункта срещу 94,5 пункта през март. По този начин индексът е паднал на нивото си от декември.” Това с други думи означава, че в изгазването от кризата европейските държави са пак там, където са били през декември. Дори икономистите, които боравят предимно с числа, знаят, че под всичките пластове от причини за започването на криза стои проблем с доверието. Преди да се появят дефицитите от пари и работни места е имало дефицит на доверие.

Симеон Дянков може да извади много аргументи в полза на инвестирането на парите от Сребърния фонд в държавни ценни книжа. Аргументите ще звучат разумно и практично. Сметките ще са направени акуратно.  Но хората няма да подкрепят варианта парите за пенсии да се вкарат в оборот по една много по-важна от всякакви икономически обосновки и счетоводни аргументи причина – хората нямат доверие в Симеон Дянков. Лично в него и в това, което той олицетворява – властта. И няма нищо странно, че в случая си говорим за доверие – на практика Симеон Дянков иска от нас заем.

Дядо ми бил дал заем на съседа бай Халил. Съседът казал, че ще върне парите до сряда вечерта. Или друг ден, не помня, но историята помня добре, защото баща ми я разказа, за да я разказвам на децата си. Свечерявало се,  бай Халил не идвал, а парите трябвали на нашето семейство за следващата сутрин. Баща ми мърморел нервно. Дядо ми бил спокоен и мълчал. Ставало тъмно, баща ми пак предложил да потърсят пари назаем от друг за плащането сутринта, дядо ми пак казвал, че бай Халил ще дойде, нещо му се е случило, нещо му е попречило, не може да не дойде. Халил обаче не дошъл. Нашите си легнали скарани. Събудило ги тропане по вратата. Дядо станал и събудил баща ми да иде да отвори вратата. Той бил сигурен, че това е Халил, който носи парите. Нещо наистино му попречило, но пък и срядата все още не си било отишла, оставало час. Баща ми разправя, че ако дядо му бил казал „видя ли, казвах ти!”, щял да забрави урока. Но той нищо не му казал, само го събудил да отвори вратата. Да нямаш доверие на човек, който го заслужава, е също толкова вредно, колкото да имаш доверие на човек, който не го заслужава. Това беше урокът от тази случка, но аз не го научих, защото научаването не става с разказване, а със събуждане.

Ние нямаме доверие, че парите от Сребърния фонд ще заработят за нас, както обикновено започват да работят пари, които са инвестирани. Не защото не вярваме в ползата от „завъртените пари”, а защото не вярваме на хората, които ще ги завъртят. В България толкова т.н. инвестиции са загробили пари, защо да вярваме, че точно тази инвестиция няма да похаби парите за пенсии – това е логиката на съпротивата срещу това Симеон Дянков да се разпореди със Сребърния фонд. Симеон Дянков ни е поискал пари назаем, ние обаче се съмняваме, че той ще ги върне в сряда вечерта. До този момент Симеон Дянков не ни е дал никакво основание да вярваме, че можем да си лягаме спокойно, защото той стопанисва добре нашите пари. Ние му нямаме доверие.

Нямаме доверие, че законът за конфискация на имуществото ще бъде прилаган към тези, които са натрупали имущество по престъпен начин. Имаме съмнения, че ще бъде прилаган за разчистване на лични и партийни сметки. Нямаме доверие, че решенията за „Белене” се взимат на базата на обективни сметки и точни прогнози, извън отношението към Русия.

Доверието може да работи. Доверието може да създава. Без преувеличение, идеята за Европейски съюз е родена в миг на просветление за силата на доверието. Историята разказвал самият Жан Моне. Знаем го като човека зад новия икономически курс на Де Гол. Но той бил и човекът зад концепцията за единна Европа, която се свързва с Робер Шуман. Моне е стоял зад Шуман, той дори написал собственоръчно декларацията, която и до днес се знае като декларация на Шуман, само защото е била прочетена от него. Моне разказвал, че идеята просветнала в ума му при едно пътуване в Канада. Трябвало да се придвижи от един град до друг и попитал някакъв занаятчия на улицата с какво може да стигне до съседния град. Човекът, ковач, без да спира работата си, му казал, че няма  транспорт в тази посока, тъй че може да вземе коня му. А като си свърши работата, да го завърже пак там.

Моне разказвал, че тогава, когато непознатият кимнал към коня си и така разрешил по неочакван начин проблема му, той осъзнал връзката между неограничеността на пространствата, неограничеността на възможностите и неограничеността на доверието. По-късно Моне успял да направи това, което не се е удавало на нито един политик, философ, пълководец, тиранин – да започне обединяването на пространствата, на възможностите  и на доверието в нещото, което днес се нарича Европейски съюз. Неговата формулировка за  успех е много кратка: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.”

Новина от печата: „Бизнес климатът се подобрява, обяви вчера Националният статистически институт, основавайки се на редовното си допитване до директори и управители на предприятия. Новината е изненадваща и радваща, защото буквално до вчера ни заливаха коментари, че България влиза в нова рецесия.” След тази новина и сравнението й с цитираната в началото ние трябва да изпитаме доверие, че Европа се влошава, но ние се подобряваме. Когато на пазара си купуваме картофи от Полша, домати от Гърция, краставици от Турция, ние трябва да имаме доверие, че сме по-добре от всички тях. Така щяло да бъде още през февруари, смята ведомството на Симеон Дянков, но тогава “спадът на промишленото производство нарасна до 4% спрямо февруари 2011 г.”, за което били виновни “влошената външна среда и наводненията в началото на месеца”. Забележете: спадът нарасна. Следващият път може би ще бъде: растежът спадна.

Съвсем в духа на финансовото министерство си правим извода, че когато спадът на доверието нараства, налага се растежът на имитациите да не спада. Ние вече сме стигнали майсторство в имитирането, което не може да бъде надминато – повече усилия и време ни отнема да имитираме, че вършим работа, отколкото ако я свършим наистина. Всичко това поддържа равнище на недоверие, което започва да ни парализира. Сребърният фонд? Не, не го пипайте, нямаме ви доверие. Няма да строим „Белене”! Не ви вярваме, щом така го решихте, значи по-добре беше да строим. Не строите магистрали, защото не ви пука, че народът се избива по пътищата! Строите магистрали, защото не ви пука, че народът асфалт не яде! Когато доверието се изчерпи до такава степен, че вече няма полезен ход – каква по-голяма криза от това?

         В. „Преса”

Прочети цялата новина

Свързани новини: