От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

 Предупреждение: който е гнуслив, да не чете!  Иначе днес ще вземем автобуса от Пном Пен и ще тръгнем към Сием Реп, заедно с Жени и Стефан :) В столицата Пном Пен вече ходихме :) Приятно четене:    

От Пном Пен до Сием Реп, Камбоджа

29 януари , 2012, сл.Хр., ден 9-ти от пътуването из ЮИ Азия ( За този ден ще разкаже Стефан – моя спътник в пътуването и живота, щото някой неща са…. мааалко смущаващи) За пътя до

Сием Реп,

градът известен повече със близкия Анкор, сме избрали да пътуваме с автобус, купили сме билети и по наш си навик сме на „автогарата” поне 30-40 мин по-рано (водя епична борба да намаля това време с 10-20 мин). Още щом влизаме и си показваме билетите, усмихната камбоджанка, облечена в бяла ризка, ни чекираха (в буквалния смисъл) и с усмивка подвиква да ни поемат багажа директно от тук-тука. Който е пътувал скоро по нашенските междуградски автобуси, ще разбере разликата.  Всъщност автогарата е двора на Меконг експрес, една от безбройните автобусни фирми, натъпкан с  прилични автобуси. Дори  под опънат брезент си имат и заведение за хранене. Кухнята за готвене е един шкаф с котлони, върху който са наредени всякакви странно изглеждащи неща, огромен казан със супа, голяма купа с фиде. Все още не сме се престрашили да ядем по такива места, затова след няколкоминутни обяснения на менюто,  си поръчвам обикновено черно кафе. Сервират ми го в чаша с големината на кофичка от кисело мляко. Горд че един бледолик е рискувал да седне при него, собственика с огромна усмивка ни сервира и някакви домашно направени курабии като бонус. Жени пак започва да се притеснява че ще изтървем транспорта заради мераците ми да пробвам всичко. В автобуса се забелязват и туристи, решили като нас да рискуват с обикновените автобуси. 5 минути след потеглянето същата дама, явно играеща ролята на стюардеса, започва дъъълга тирада с обяснение що за фирма сме си избрали, що за град е столицата им и закъде пътува автобуса. На три езика – камбоджански, английски и виетнамски. Докато тя бърбори ни раздават мокри кърпички , бутилка вода и сандвич в картонена опаковка. От лекция, изнесена на странен английски, успяваме да хванем само „ Сием Реп” което ни действа отпускащо, че все пак не сме объркали посоките в бързината да се изнесем от този град. Следва баавно и мъчително напускане на града по все още празните улици.Часът е едва 7.30. Пътят не е лош, като се има предвид че есента отново са имали проливни мусони и страхотни наводнения. Но не може да се движим с кой знае каква скорост поради многото претъпкани пикапи и безброините моторчета, затрупани със всякаква стока. Примиряваме се някакси че ще е едно дълго, дълго пътуване. Чакат ни 320 км и поне 5 часа път.

    Постепенно край пътя започват да се появяват къщички. С огромни ровове пред тях, сигурно да събират вода през дъждовния сезон. Дървени двуетажни къщи, със дървени или сламени покриви. Вдигнати на колове. Голяма част са дори и без прозорци и врати. Първия етаж не е застроен и явно се ползва за склад или като дневна- тук-там се виждат местни , седнали на сянка в сумрака около масата или просто излегнали се в опънатите хамаци. Покрай пътя са подредени електрическите стълбове, но към много малко къщи има жици. Повечето живеят без ток, без вода, без врати и прозорци дори. Е това е бедност! Истинска. Сещам се за нашите си тревоги и мрънкания, че сме много , ама много бедни. Нищо че всеки има мобилен телефон, цветен телевизор, кабелна, пералня... Извинявам се за отклонението. Това е друга тема.

 

 Пред повечето е ужасна мръсотия, всеки си е хвърлял боклука направо през „прозорците” на втория етаж. Е, пред някоя си е чисто и изметено. Но пред повечето е мръсно. Да им се чудиш на мързела. Или на отчаянието и непукизма,  Все повече и повече започва да се набива мизерията и бедността на камбоджанците. Като се сещам предния ден какво беше в Пном Пен, няма как да очакваме нещо коренно различно по селата. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   След 2 часа и половина правим половинчасова почивка в място наречено

Кампун Том

Градче, център на провинция Kampong Tom. Спрели сме в центъра, пред

местния  пазар

Само че докато слизаме, стюардесата ни стряска, просъсквайки „Не яжте тук!”. Озадачени, тръгваме  след нея за да видим Тя къде ще яде. Никъде. Момичето си купува цигари от една от многото сергии. А сега, де. Бях решил да рискувам и да пробвам крайпътната кухня. Всякакви плодове, храни по сергиите. Кръчмички с маси и покривки дори. Само че ние гледаме отстрани това „ опасно” място (не че на някой друг му пука). Докато не виждаме това което всеки се е питал- Наистина ли има такива неща и дали наистина се ядат! [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Огромни тави с пържени бубулечки –хлебарки , скакалци, скорпиони..."][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="... гарнирани със ситно нарязани люти чушлета и поправки"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="мммм, вкуснооооо :)"][/caption]         Зяпаме  като омагьосани…  Верно е, има и такива неща! А щом се продават, значи някой ги купува. А щом се купуват, значи наистина се ядът. След няколко минутно пулене, заобиколени от останалите също невярващи на очите си чужденци, не устоявам на изкушението и на продължителните подканяния на продавачката.След кратко колебание решавам да опитам  от „ ееей тия, мадам” А, то било скакалци! На вкус е като пържена скарида. Нищо особено. Само дето са се увлекли с подправките и олиото. Не така мислят останалите бледолики, които невярващи на очите си че някой с техния цвят на кожата  е дръзнал да си хапне пържени пълзящи твари, изчаквайки ме да приключа с дегустацията, любопитстват –

„ Мистър, Вие… откъде сте?”  „От Румъния !!!”

отсичам доволен, че съм забил още един пирон в ковчега на северните ни съседи, дето ни пречат да влезем в така мечтания Шенген. Не че до тук някой знаеше какво и къде е Бун-га-рия. Трябваше да им кажа че съм руснак. За тях братушките и без това са странни. Така ,де.  Няма да излагаме родината,я! Храната на бедните, много протеини- опитвам се да обясня аз на  онемелите бледоликите. Възмутени, обръщат ми гръб и продължават с гледането по сергиите. Е, после в автобуса ме гледат със скрито любопитство дали няма да ми стане нещо... Следващата част от пътуването преминава в дрямка или снимки на крайпътната камбоджанска действителност, която не само не се променя а и се влошава от към хигиенно-битовите условия на живот. Айде,бе, няма стигане тоя Сием Реп! В края на всяко едно продължително пътуване ни налягат съмненията дали сме избрали правилния начин за придвижване „Скръндза, за някой и друг долар се друсаме като бедни кхмери” или започват въпросите помежду ни „Ти що не даде по-добро предложение”. Разбираме че наближаваме, когато къщите вече са с врати и прозорци, дворовете са по-чисти, по-подредени. Дори и Лендкруизъри се виждат пред някоя сламена колиба. А, и тук-туци с бели в тях се пречкат на автобуса. Автогарата си е типична соц автогара, само че извън града. Умно. Така щем-нещем наемаме някакво превозно средство и оставяме по още някой долар. Примирявам се че ще трябва да гледам доволната физиономия на някой бакшиш, след като сме се убедили от картата че избрания гестхаус наистина, ама наистина, е дооста далеко. Следва изненада!  От прозореца на автобуса виждам мьничък черничък камбоджанец, с бял лист пред гърдите си на който с големи букви пише “Mr.RUSEV”. Любезния тук-тукаджия от Пном Пен е пратил някой негов роднина, доволен от 1$ бакшиш който получи. Гордо слизаме от автобуса и демонстративно, напук на възмутените бледолики дето все още не искат да комуникират с нас, показваме  на хлапето кой е нашия багаж.Часът е 15:30 и  обявените 5 часа пътуване са станали 8.

  Гестхауза се оказва страхотно малко хотелче! След като поне два пъти сме се уверили че точно това е “Mom’s guesthouse” ( да не се бърка с mummy’s guesthouse), събуваме сандалите пред входа и пристъпваме по хладния излъскан мрамор. Ееее, тия ще ме довършат! След всичката мизерия и бедност по пътя, кръчмата-хотел от снощи, Руския пазар в Пном Пен, това тук си е направо Шератон. Че и басейн си има в задния двор! Докато оправяме регистрирането на рецепцията (истинска рецепция с усмихнат до разчекване камбоджанец, не барплот с пиян брадясъл австралиец)! Младо семейство бели, и руси, с малко детенце ни гледат любопитно.” Мацката ме хареса” шегувам се със Жени и я оглеждам безсрамно. Докато не проговаря и тя. А, братушки. -Що дирите тук пък Вие? И то с това малко дете? Ааа, само на една годинка ли е? Какво, от четири месеца обикаляте и се радвате на азиатската култура? Чудя се на обясненията на руснака, убеждавайки се защо всички ги мислят за друго разклонение на Хомо Сапиенс, докато съпругата му любезно плаща със златна Visa! Коля любезно ни информира за техния маршрут, който в общи линии се състои в „тук една седмица, там една седмица”. В сравнение с тяхната скорост на гледане и придвижване, ние сме като болид от Формула 1. -          Довечера, след посещението на Апсара шоу с танци и много ядене, смятаме да отидем на Пъбстрийт за да пием Ankorbeer. -          Каквооо, какъв пъбстрийт в тая джунгла,бе, товарищ? -          О, там са всички хубави заведения, дорогой! – невъзмутимо ме осведомява братушката, което съвсем ме озадачава. И се оказва много прав! Дори повече. В централната част, където са съсредоточени почти всички заведения е съвсем друг свят. Много светлина, много западна музика, много храна и ... много момичета. Света на нощния живот! Едно място, което средностатистическия камбоджанец не само не е виждал, но и не  предполага че съществува. Въобще не се връзва с общата картина на Камбоджа - все едно сме си в наш курорт. Всяко заведение се опитва да заглуши съседното, мислейки си че ще привлече повече бели като издъни тонколоните. Червената светлина дори започва да дразни очите на ококорените и оглушали чуждоземци. Задръстено е от туристи, много туристи. И всякакви атракции и изкушения в неистов напън да те освободят от някой и друг долар. Подсъзнателно се сещам за библейските Содом и Гомор. Бяхме тръгнали за джунглата, повечето познати се притесняваха да не изскочи някой кхмер с калашник и червена превръзка на главата и да ни отвлече, последните 36 часа горе-долу оправдаваха опасенията, докато накрая вместо в град, скрит в джунглата,  а попаднахме на камбоджанския Слънчев бряг!!! [caption id="" align="aligncenter" width="592" caption="В камбоджанския Слънчев бряг"][/caption] Автори: Жени Русева и Стефан Русев Снимки: авторът Други разкази свързани с Камбоджа – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА за подробности :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: