Относно манталитета на българския книгоиздател

Следващите редове са коментар на материала „Панаирът на книгата и българското книгоиздаване”, чиито автор Димитър Панайотов сам прави забелжката, че изразява мнението си от позицията на „наблюдател”. Абзац по-долу наблюдателността се превръща в явна назидателност и даване, едва ли не, на ноу-хау относно работата на българските книгоиздатели.

От една страна българите са склонни да представят мнението си по даден въпрос като компетенция по въпросния. Жалка черта, най-вероятно компенсираща комплекси, както и вроден „хейт”.

Въпреки, че не познавам лично Димитър Панайотов, съмнявам той да е представителна извадка от тази национална характеристика. От останалите му наблюдения по отношение на книжните панаири и базари, както и от явно богатата му читателска култура, става ясно, че Димитър е интелигентен млад мъж.

Оттам и моето недоумение. И желание за отговор. Умишлено ще се въздържа от коментар по отношение на споменатите както в положителен, така и в отрицателен контекст издателства, тъй като самата аз работя в такова и смятам да спазя професионална етика.

И така:

Зная, че страстните читатели, гениалните автори, творци, естети и други „наблюдатели” трудно правят разграничение между текста, съдържанието и идеята от една страна и понятието книга, от друга. Никога няма да се уморя да повтарям обаче, че книгата освен медия е и стока. Тя е пазарен продукт, който попада под същите тези икономически правила и потребителски предпочитания, които важат за всички останали стоки. На мнозина ще прозвуча цинично, но се опирам на непоклатими факти.

Всъщност, издателите опитват, подобно на всеки друг бизнес, да задоволят интересите на разнородната публика. Малките издателства обикновено се специализират в определени ниши, по-големите могат да си позволят да отговорят на различни предпочитания, а с „качествените” (слагам кавички заради субективността на понятието) си издания, да култивират и култура.

Да се издава „де що има” може да си позволи някой, за когото книгоиздаването е скъпо платено хоби. Или някой, който пере пари. Не отричам, че подозирам поне едно издателство в последното, но тъй като не разполагам с преки доказателства, слагам точка.

Това, че „Българските издателства трябва да се научат какво, кога, как и защо трябва да издават”, е един смел съвет. Какво, кога, как и защо са въпроси, на които българските издателства отговарят с опит, усет, при налични средства и с маркетинг. И не напоследно място – с голяма доза риск. Книгоиздаването не носи големи материални приходи, но за сметка на това разходите са гарантирани.

Отправям лична покана към Димитър да заповяда в представляваното от мен издателство и да му направим калкулция на разходите за едно заглавие (тематика, жанр, физическо изпълнение) по негов произволен избор. Ще си поговорим за авторски права, хонорари на редактор, коректор и дизайнер, за печат, цена на хартията, реклама и PR, ДДС. Само за основните неща, без да навлизаме в подробности.

Между другото, към края на „Панаирът на книгата и българското книгоиздаване” авторът показва, че до голям степен си обяснява от какво се формира една корична цена. Парадоксално е, че въпреки това вижда „недопустимост” на ценообразуването.

С минимална работна заплата под 300 лева може би малко хора влизат в книжарници, но за сметка на това заведенията са пълни. Тези, в които се слуша определен стил музика, направо се пръскат по шевовете. Посягането към една книга на последно място е свързано с финансовата възможност на българите. Културата на четенето – това е друга тема. Целенасочената държавна и медийна политика, която НЕ работи за тази култура, а тъкмо обратното – трети въпрос.

Подобен вид „свинщини” най-рационално могат да се обяснят с обема (в превод) на заглавието. С ергономичността на отделните томове. Допускането че книгата е разделена на две заради печалбарство, е комично. Пожеланията към издателсвото – меко казано груби и лишени от малкото, но все пак значително въпросче: „Зная ли аз, какво представлява професията на тези хора?”

Всяка монета има две лица. Ще допусна, че лицето, с което се е запознал Димитър, е това на преводачите. Аз няма да описвам гледната точна на издателя, за да избегна субективизма. Но – хонарарите, условията, скроковете и всичко останало са неща, които подлежат на договорка между двете страни. При несъгласие или недоволство всяка една от тях може да се ориентира към друго издателство, съответно – към друг преводач.

Не ми приляга да отговарям в името на бог, защото съм атеист, политиците си знаят. Като човек, занимаващ се с книгоиздаване в България, но и като човек, следящ световните денции, ще си позволя да цитирам президента на Европейската книгоиздателска фондация Фъргал Тобин, който впрочем беше поканен от Асоциация българска книга по повод тазгодишния пролетен базар на книгата:

„Тенденциите в книгоиздаването ни карат да говорим за “readers” и “booklovers”. Първите предпочитат практичните и лесни решения, вторите обожават допира и уханията, както и книжния домашен интериор.”

Вижте пълния текст на мнението в блога на Стела Маркова.

Прочети цялата новина

Свързани новини: