2 в 1 или за мярата в маниерниченето

Вчера отидох на кино. На нещо като премиера, но не съвсем, защото премиерата, както сочи и името, е първото издание от цяла поредица от едно и също нещо, докато прожекцията, на която отидох, беше обявена като първа и последна. Говоря за прожекцията на филма „Момчето, което беше цар”. Всъщност, това бяха два филма, които някой, кой знае защо, може би защото е приел себе си за много оригинален, неповторим и чувствителен, беше монтирал в едно цяло.

Първият филм беше съкратена и скучна биография на Цар Симеон ІІ. Всъщност аз отидох на прожекцията, именно защото в рекламите беше обещано, че се предлага пълнометражен филм за живота на Царя и аз реших, че за час и половина все ще ми покажат архивни кадри, които не съм виждал, и все ще ми кажат неща и факти, които не съм чувал. Всъщност, на фона на до болка познати от телевизията кадри, беше разказана следната история: Симеон се е родил и до известно време е имал безметежно детство. После баща му е починал и той се е оказал цар. След това войната е свършила по познатия неправилен начин (за който ме плюе Андрей Райчев) и Симеон е бил принуден да напусне България със семейството си. Почти по библейски избягали в Египет и там той тръгнал на училище. После отишли в Испания, майка му наследила скромно богатство и Симеон подхванал бизнес с него, за да издържа семейството си. След това дошла перестройката и последвалите я събития в Източна Европа, в т.ч. и у нас. Няколко години по-късно Царят се върнал с гръм и трясък и изкарал два мандата във властта. Това е. Има ли някой, който да не го знае?

Вторият филм беше колаж от клипове с малоумници, които коментират Царя. Признавам, че ако само това беше филмът, щях да го гледам с удоволствие, защото, както всеки човек, изпитвам нездрав интерес към изродливото. Имаше семейство видиотени японци с плетени пуловери в цветовете на българския национален флаг, които пееха композирана от самите тях песен за Царя. Имаше шивачка, която шие костюми за Царя, без да го е виждала на живо. Имаше клошар, който си беше татуирал думата „цар” на пръстите на ръката. Имаше заснета сбирка на БКП с Владо Спасов (как ли са влезли да я заснемат!). Имаше „монархисти”, които бутат мотор с кош. Имаше пияници, които се наливат до умопомрачение до полупотопен кораб, скачат от него във водата и се плацикат по къси гащи. Имаше и други неща. Нямаше обаче потомци на царски офицери, нямаше и потомци на политици, индустриалци и банкери от онова време.

Предполагам, че създателите на филма (продуцентката Мартичка и останалите) ще проявят амбицията да го покажат и пред публики в други страни извън България. Желая им удовлетворение от начина, по който са решили да покажат България и българите пред света. Мисля си обаче, че оригиналниченето трябва да се подчинява на някаква мяра и на някакво приличие и „творците” да не се изкарват много по-ярки, отколкото са всъщност. Също така си мисля, че обществото ни се нуждае от известна традиция и континуитет, и там където има такива зачатъци, да не се рушат в името на криворазбран и войнстващ ляв неолиберализъм. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Прочети цялата новина

Свързани новини: