Тийнейджърите заслужават повече*

Имах изключително големия късмет да спечеля медал Карнеги тази седмица и това беше победа, която посветих на всички страхотни млади читатели и най-вече на четящите тийнейджъри, които ме удостояваха с привилегията да имам тяхното внимание през последните пет години. Направих това посвещение, защото не мога да ви опиша колко ми е писнало да слушам мързеливи, политически коректни лъжи за някои от най-интересните хора в страната.

Както казах в речта си при получаването на наградата, най-лошото, което настоящото ни управление, а всъщност и ние като култура, правим за тийнейджърите, е, че мислим за тях почти изцяло в негативен аспект. Какво не могат да направят, какво не постигат, колко малко четат. И въпреки че, разбира се, винаги има тревожни моменти, забравяме, че това наше отношение е вярно само за някои младежи и то само в определени моменти.

Просто трябва да си направиш труда да се срещнеш с двама-трима тийнейджъри, за да видиш това, което аз знам от срещите си с хиляди от тях всяка година: те са същите любопитни, чувствителни, умни, състрадателни, забавни, питащи, брилянтни хора, каквито всички млади поколения винаги са били. Защо все забравяме това?

Аз например бях типичният атипичен тийнейджър и това е всъщност една от тайните на това поколение - няма такова нещо като "типичен тийнейджър". В "операционната система" на един подрастващ е заложено да се чувства отхвърлен и самотен, дори когато е невероятно известен. Аз например, бях веселият, изтупан и силно неспокоен син на американски християнски фундаменталисти. Не бих могъл да се чувствам по-различен, дори да имах животинска опашка. Чувствах, че никой не разбира през какво преминавам - не по някакъв самосъжалителен начин, но нямах никакви сигнали, които да ме убедят в противното. Защо мислите, че тийнейджърите четат книги толкова ненаситно? Те търсят точно това разбиране!

Мисля, че да бъдеш тийнейджър, означава да копнееш. Копнеех за някой, който да ми казва, че съм прав, че всичко ще бъде наред. Не мога да помисля за кампанията "Нещата се оправят" ("It Gets Better") за ЛГБТ-младежи, без да ми се къса сърцето - знам колко отчаяно имах тогава нужда от някой, който да ми каже тези думи. Поне веднъж! Имаше и добри времена, разбира се, че имаше. Но се връщам назад към тийнейджърското си Аз с истинска нежност, с истинска привързаност. Толкова много искам да му кажа, че всичко с него ще бъде наред!

Винаги съм казвал, че не мога да пиша книги за другите, мога да пиша само за себе си. Така че, когато пиша книги за тийнейджъри, ги пиша всъщност за тийнейджърското си Аз. Онова мое Аз, което имаше нужда да бъде прието насериозно поне веднъж. Моето тогавашно Аз, което имаше нужда да чуе, без значение колко мрачно се е чувствало, че е имало светлина в тунела.

Мисля, че книгите ми за тийнейджъри се оказаха точно това: начин да бъдеш чут. Да бъдеш взет насериозно. Да бъдеш третиран като сложно същество, което невинаги разбира нещата правилно, но и невинаги ги разбира грешно. И начин да ти се каже, че има надежда, има живот, има смях и любов, че болката е истинска, да - че има възможно чудесно бъдеще, каквото и да ти казват. И отговорът, който съм получавал за това, винаги е бил невероятен, дори понякога сърцераздирателен.

Далеч не съм единственият писател, който получава писма от самотни деца, от гей деца, от деца в неравностойно положение или от съвсем нормални деца, които протягат ръка, защото са чули глас, казващ им нещо различно от това, че не са достатъчно добри, че не си струва да бъдат изслушвани, че са проблем, който не може да бъде разрешен...

Дължа успеха си на своите млади читатели, които обичат книгите ми, но дължа също толкова и на младежите, които ги мразят, и на младите читатели, които спорят за тях и за книгите на другите автори и искат да четат още и още и още. Защото тези млади читатели никой не ги хвали. Те са онези, който правителството третира като маймуни за експерименти. Те са тези, които чуват само силни публични гласове, които им казват, че не четат, че нещо им има, че се провалят, дори когато това очевидно не се случва.

Те заслужават повече уважение. Те заслужават повече грижа. Те определено заслужават по-добро управление (въпреки че, Бог ми е свидетел, ние всички заслужаваме такова). Но най-вече заслужават повече от националната амнезия, която явно ни кара да забравяме колко много много трудно е да бъдеш тийнейджър и колко малко доверие се получава в тази възраст, въпреки всички постижения.

Патрик Нес е един от най-четените и награждаваните съвременни автори на книги за тийнейджъри. Фентъзи поредицата му "Живият хаос" е сред най-харесваните у нас напоследък. Носител на най-високото британско отличие за детска и младежка литература медал "Карнеги" за последните две години - за "Чудовищата на войната" през 2011 и за "A Monster Calls", присъдено му преди броени дни.

* Коментарът е публикуван в днешния брой на The Guardian.

Прочети цялата новина

Свързани новини: