Лошата държава на добрите хора

Веселина Седларска

Едно много добро момче задигна милион и половина лева, за които отговаряше служебно. Преди време друго много добро момче  държа заложнички в банка, която бе решил да обере. Много добра жена, учителка, направи обир с перука и пластмасов пистолет.

Солженицин, както знаем, е емигрирал доброзорно. Просто почукали на вратата му, качили го на един самолет и го свалили зад желязната завеса. А там вече го чакали журналисти. Чакали да чуят лично от устата на мъченика на тоталитарния режим най-важната истина за този режим. Солженицин казал: „Дами и господа, аз идвам от една държава, в която не се прави разлика между добро и зло.” Толкова! Никакъв комунизъм, никакъв капитализъм? Каквото и да е времето, каквато и да е идеологията, в крайна сметка става дума за добро и зло. Има ли го доброто, в какво съотношение е то със злото, насърчава ли се едното, възмездява ли се другото? А в нашия случай тук и сега въпросът е толкова абсурден, колкото тогава и там го представя Солженицин: прави ли се въобще разлика между едното и другото?

Ние сме странни хора – за почти всеки политик сме сигурни, че е лош, без да имаме доказателства какво е откраднал, но за човек, за когото има сведения, че бяга с милион и половина лева, които са му поверени да опази, сме сигурни, че е добър. Много кротко момче – това обикновено казват съседите. Потърпевш от живота като всички нас. „Ако му беше потръгнал бизнеса, щеше ли да краде?”

При заложническата драма в Сливен българската симпатия към похитителя Стефан Петров пролича още по-ясно, защото събитията протичаха като в лаборатория – на малка територия, компресирано, на ръба на екстремното. Публиката не разпозна, че заложничките са истинските жертви, защото се идентифицира с похитителя. Логиката беше следната: всички ние сме жертви на недоимъка, щом Стефан е един от нас, щом той е като нас, значи той е жертвата. Работещите в банки са хора с големи заплати, Стефан и Георги са бедняци която нас. Следователно – те са добрите.Тогава в сливенската драма стокхолмският синдром сполетя не заложниците, а зрителите.  Така се случи и сега при завличането на милион и половина – нито един упрек към Георги Енев от съседите, зрителите, в интернет. Точно обратното: „Само така, момче, бягай с парите!” В това мислене престъпването на закона не е критерий. В общество, в което законът може да бъде прескачан, изнасилван, подиграван, той няма как да присъства като опорна точка при съставянето на мнение. Публиката знае, че Стефан и Георги до този момент са спазвали  закона, но това не им е помогнало да живеят добре, за разлика от други, които никога не са спазвали закона, но си живеят съвсем добре. И двамата са имали големи кредити, като повечето от нас. И двамата със семейни проблеми, като много други хора. На всичкото отгоре Стефан е сираче, точно това беше думата за 28-годишния двуметров похитител. За публиката Стефан и Георги са просто едни от тях – хора, който не са се сетили, че няма нужда да обираш банка, след като можеш да я основеш или източиш. Такива бяха и чувствата към учителката с пластмасовото пистолетче. „Горката жена, гледай докъде докараха българския учител…” И Стефан, и Георги били кротки момчета, свидетелстваха съседи, близки, приятели. Така ние наричаме тишината, в която зрее агресията. И го смятаме за толкова естествено, че просто не се сещаме за друг вариант на мислене, на отношение.

Сблъсках се с този друг вариант, когато една нощ ми се обади дъщеря ми от САЩ, където беше отишла на студентска бригада. Беше се пригодила и към влагата на Флорида и към колегите от супермаркета с размерите на Люксембург, в който работеше, но сега ревеше и през хлипанията се оформи следното изречение: „Изгониха Пако”. И пак: „Те изгониха Пако. Какво ще прави сега Пако…”

Историята в края на този телефонен разговор беше сглобена в следния вид. Дъщеря ми работи в супермаркет, в който в отделно помещение (няма как да е в общото по закон) се продава алкохол. Продава го Пако – огромен, крайно добродушен, но малко забавен в главата испаноезичен американец. Достатъчно безобиден и миловиден образ, за да отключи за симпатия и покровителство всяко българско сърце. Този ден шефът на супермаркета разпоредил на дъщеря ми да излезе отвън, да почиства стъклата на витрините и да го информира веднага, щом към магазина се зададе готвачът от близкото китайско ресторантче. Той се задал, тя информирала шефа. Мислела си, че шефът иска да не пропусне посещението му, за да разговаря с него.

Оказало се доста по-различно. Шефът имал информация, че готвачът идва ден-през ден при Пако с порция китайска храна, срещу която Пако му давал бутилка алкохол. Приятелство в натура. И шефът бил заложил на Пако капан, нужно му било да има доказателство, свидетели. Малко след визитата на готвача събрали колектива и оповестили: Пако е уволнен за това, че краде от магазина, за което има неопровержими доказателства, хайде сега  back to work.

Дъщеря ми едва издържала края на смяната, избухнала в плач, набрала номера вкъщи, беше към четири сутринта и в четири и половина ние все още бяхме на: „Ама горкият Пако няма да може да си намери работа, той едва се оправя, как ще живее сега…” И пак: „Ти разбираш ли, че сега ще се разчуе и никой няма да го иска…” Съответно аз: „И без теб е щяло да стане същото. Не си виновна.” И пак тя виновна съм, и пак аз не си виновна.

Забравих да ви кажа, че по това време работех в офиса с датчанка и швед. Сутрин сядахме на чаша чай и изчиствахме недоразумения, притеснения и всякакви възможни чернилки в мислите и душата, защото денят не можел да започне с лоши чувства. Там беше мястото да кажа за разговора, който ме събуди в четири. Разказах така, както и на вас. Като стигнах до мястото, където Пако се хванал в капана, датчанката и шведът казаха в един глас: „Йессс!”. С онова движение на ръката, победоносното. Да, казах, ама дъщеря ми е много разстроена. Защо? – безкрайно се учудиха. Е, не става ли ясно, попитах. „О, да – сетиха се те, – почувствала се е обидена на шефа, че не я е посветил още в началото в плана, нали? Усетила е като недоверие това, че не е била информирано включена в организацията по разкриването на престъплението, нали така?”

Така си и останахме – нито те ме разбраха, нито аз тях. Но ако техните държави са по-добре подредени от моята, това не означава ли автоматично че правите бяха те, а не аз, не дъщеря ми, не ние. „О, и при нас има престъпност, просто я наказват”, осведомяваха ме скандинавците. Наказват я институциите, защото обществото иска от тях да го правят. Наблюдава дали го правят, оказва натиск, ако не го правят. И всичко това няма откъде другаде да започне, освен от безпристрастното разпознаване на доброто и злото.

 Дами и господа, живеем в държава, в която всеки може да посочи доброто като зло и всяко зло може да се маскира като добро.

В. „Преса”

Прочети цялата новина

Свързани новини: