Набирам номера... три, нула, четири, зелена слушалка. Не знам на кого звъня и защо. Събудих се с убедеността, че трябва да се обадя. Изчаквам два сигнала, затварям.

Звъни почти веднага. Хората, които бързо връщат обаждания...

- Здравейте! Търсили са ме от този номер?

Гласът й е сутрешно дрезгав, но свеж и някак приповдигнат. Какво правя? Усещам, че мълчанието ми започва да (не) звучи глупаво.

- Извинете, направих грешка, докато набирах.

Оф, можех да измисля нещо поне малко по-достоверно. От другата страна става по-тихо. Притихнало. Тихо като ръка върху устата, като телефон върху рамото. Очаквам да затвори, да ме отреже, но нищо не се случва. Продължава цяла вечност.

- Ъм, съжалявам.

Това съм аз. Не съм сигурен, дали го казвам, прошепвам или само си го помислям, преди да затворя.

Имам нужда от дълго кафе с много захар. И тихо място, където да оставя призраците на съмнението и ужаса да ме изядат. Това ще бъде лесно.

През последните няколко години правя всичко за да стана излишен, да не липсвам на никого, когато ме няма, да не съм нужен. Така е честно. Лесно е - показваш слабостите си, доброволно ставаш уязвим - първоначално ти се струва трудно, но после, като при цигарите, започва да идва естествено, не се бориш, спориш само, когато знаеш, че е в твоя вреда, сменяш темата, ако те попитат как си, не проявяваш инициатива, показваш на хората, че могат всичко сами. Така по-късно, когато вече не си до тях, те не усещат липса. Звучи тъпо, защото е, но това не го прави по-малко смислено, благородно дори. Социалната същност на човека се проявява най-силно, когато трябва да отхвърли. Има хора, които не искат да зависят от други, и хора, от които не зависи нищо - аз и ти сме от вторите, а първите са всички останали. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-малко болка и за двете страни.

Трябваше да напиша всяка фраза на отделен ред, като стихотворение. Така е модерно. Няма.

Маркус Лихтер има практиката да назначава бивши любовници за шефове на фирмите му. Не знам каква е бизнес логиката, но работи. Повечето са от Източна Европа, което го прави някак по-очевидно, но на него не му пука, защо да му пука. Официално Маркус е започнал с туризъм, дори все още има няколко хотела в Тирол, но според слуховете първите му няколко милиона са от търговия с оръжие, наркотици и пране на червени капитали. Нищо чудно - все дейности съвсем в реда на нещата за буферна държава по времето на Студената война.

Мариана има светла кожа и почти невидими лунички около носа, косата й е светло кестенява, с високи тънки вежди и лице, което не бих определил непременно като красиво. Не особено висока, с перфектна фигура, големи гърди и красиви крака без нито една бенка, следа от раничка или каквото и да е, нещо нетипично за жена в средата на 30-те. Почти винаги е с високи токчета и пола, с елегантна походката - не като мнозинството жени, приличащи на панди с кокили. Като изключим склонността й понякога да носи пинстрайп, всичко в нея е в пъти по-класно от която и да е полякиня, за каквато често я вземат. Изглежда като човек, надраснал сянката на Лихтер, макар, предполагам, все още да е силно зависима от благоволението му. От няколко години е омъжена за някакъв австриец с унгарска фамилия - юрист и маловажен човек, оказал се на правилното място.

Има ги и бледо розовия лак на ноктите, по които понякога се появяваха рисувани цветенца, и начинът, по който (макар и само веднъж) се нацупи за дреболия - съвсем като малко момиченце. Винаги гледа събеседника си в очите, но не втренчено, по-скоро внимателно и спокойно. Усмихва се на правилните места и винаги, когато ситуацията го позволява, превключва на български.

Въобще не знам как се забърках в това...