Краят на демокрацията?

Веселина Седларска

След изборите в Гърция доайенът на „Нова демокрация”, 94-годишният Константинос Мицотакис казал на Андонис Самарас: „Пази Гърция като очите си!” На другия ден ретината на Самарас се отлепи и му направиха очна операция. С някои финансови операции Гърция също ще бъде оздравена. И демокрацията беше засега спасена, въпреки предсказанията, че тя ще погине първо там, където е била зачената – в Гърция. Има я все още, макар и да изглежда доста по-различно от времето, когато Аристотел е казал: „При демокрацията бедните ще имат повече сила от богатите, защото бедните са повече, а волята на мнозинството ще бъде върховният закон.”

През ноември миналата година, когато Папандреу обяви референдум за втория спасителен пакет, договорен с международните кредитори, но дни след това го отмени, германският  вестник „Франкфуртер Рундшау” оповести края на демокрацията. Той написа: „Държавните глави на ЕС не желаят да предоставят на народите си такива сложни решения със сериозни последици. Те не искат да ги предоставят дори на своите собствени депутати в парламента. Германското правителство потърси помощ по въпроса от една деветчленна експертна комисия и по този начин призна това, което отдавна е в главите на хората: Западната демокрация в нейната сегашна форма е в криза. Почти със завист гледаме сега към Китай, където взаимодействието на една авторитарна държава с направляван капитализъм функционира очевидно много по-добре.  Авторитарното упражняване на властта в Китай е предпочитано пред демократичните принципи, причината е ясна – то е по-успешно. Едно табу е разрушено.”

Нарушеното табу е формулирано от Уинстън Чърчил и в буквален превод гласи: „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали, които са били пробвани”. У нас по-популярно тази мисъл звучи така: „Демокрацията не е най-добрата форма на управление, но по-добра от нея не е била измислена.” Това табу е нарушено, защото вече се търсят и посочват като по-добри други форми на управление. Някои от тях вече имат имена – като меритокрацията в Сингапур (управление, което се съобразява с качествата на хората, а не с партийната им принадлежност), други все още нямат име – като работещото съчетание между социализъм и капитализъм в Китай. Без съмнение обявяването на демокрацията за покойница е преувеличено и по тази причина по-рядко срещано. Затова пък – нищо по-често срещано от тревогата, че демокрацията става все по недемократична.

В САЩ, най-големият производител и износител на този обществен продукт, все повече се питат дали това, което наричат демокрация, е все още демокрация. От тази година там действа Закон за оторизиране на националната отбрана, който някои американци възприемат като опело на американското народовластие. Законът разрешава задържането на американци за неопределен срок, ако са заподозрени в принадлежност към терористична дейност. Защитниците на човешки права смятат, че след този закон е достатъчно някой да бъде нарочен за „престъпен вражески боец” (формулировка от текста на закона) , за да бъде тикнат в затвора без санкция на съда.

 Нарекоха закона победа на тероризма над демокрацията – по света.  Провинциализмът на България е забележителен, когато трябва да се оценяват процеси по света. Ако става дума за личности, справяме се. Когато става дума за събития, успяваме, макар и със закъснение. Но пред процесите сме глухи, слепи и неми.

Да вземем една от последните новини – президентските избори в Мексико. Това е държавата, която нарече климатиците политици – вдигат много шум и не вършат работа.  Ако мексиканските избори въобще бяха отразени у нас, то информацията се свеждаше до името на победителя Енрике Пена Нието от Институционалната революционна партия и името на загубилия вота Андрес Обрадор. С уточняващо изречение, че партията на Нието е управлявала страната седем десетилетия до 2000 г., когато губи властта и сега отново се завръща. Това че Институционалната революционна партия беше определяна по време на своето предишно дълго управление като „перфектното диктаторство” – нито дума. Това че Мексико избра партия, сочена като пример за корупция и даже насилие, пред обучения в Кеймбридж  и Оксфорд екип на Обрадор – нито звук.

През юни в Унгария бе открит бронзов бюст на Миклош Хорти, управлявал страната от 1920 до 1944. Хорти, широко известен досега като човека, отговорен за съюза с Хитлер и за смъртта на стотици хиляди унгарски евреи, има съвременни защитници, които се опитват да пренарисуват образа му като консервативен и патриотичен радетел за християнски ценности. Говори се за възраждащ се култ към Миклош Хорти, на който правителството видимо не се противопоставя.

По повод на вечния спор за взаимоотношенията между демокрацията и бедността тези дни вестник „Гардиън” написа: „Младите, които завършиха образованието си  през 2012 година,  могат да намерят работа само в пукнатините на икономиката.”

Демокрацията е по-трудна, когато избирателите са бедни и гневни. Панкадж Мишра се изповяда, че обстановката в Индия го кара да стигне до извода: „Демокрацията и капитализмът вървят към горчив развод.”

В България демокрацията се възприема като нещо, което по подразбиране върви в комплект с пазарната икономика. Какво е обаче това „нещо”, ние много не се питаме. За някои то е обратното на социализма, за други е точно като комунизма. За Слави Бинев то е Бойко Борисов да не е премиер. Трезвият глас беше на Огнян Минчев, който се провикна, че трябва спешно да си поставим въпроса иде ли краят на демокрацията. Това не намери отклик у хората, които ако въобще се питат нещо, свързано с демокрацията, то е не дали си отива, а дали въобще е идвала.

За разлика от нас американците са чувствителни към демокрацията. Те я смятат за свое изобретение и много биха се учудили, че Гърция има претенциите, така както биха се учудили, ако чуят италианците да претендират за авторство над пицата. Най-горчивите констатации по отношение на демокрацията там са: Ние гласуваме, но избираме хора, от които не зависи нищо. Парите управляват, не хората чрез своите избраници. В свят, в който годишният оборот на „Дженерал мотърс” е по-голям от брутния вътрешен продукт на Индонезия или Дания, а на „Форд” повече от на Турция, не може да става дума за демокрация. Когато гласуваме, ние не избираме блюдото, най-много соса.

Тези, които смятат, че демокрацията трябва не просто да бъде оплаквана, а спасявана, твърдят, че лечението е точно обратното на хомеопатията: Демокрацията се лекува с повече от същото! Диагнозата на боледуващата американска демокрация е поставена от преподавателя по политическа философия в Харвард Майкъл Сандъл: „Изгубено е изкуството на демократичния дебат.” Следователно – нужни са повече, още повече, възможно най-много дебати.

За да изпълни това предписание Джеймс Фишкин, политолог в Тексаския университет, събра 343 души във Филаделфия за уикенд на политически дебати. Хората са внимателно подбрани, за да са най-близо до съвършената представителна извадка за населението на САЩ. Събитието е наречено Конгрес за обсъждане на национални въпроси. Идеята на организатора е, че дебатите не трябва да са запазена територия за политически елити и експерти. Че истинската демокрация е точно такива групи от хора да могат да правят смислен избор, ако им се предостави достатъчно информация. Фишкин стига в крайна сметка и до друг извод: че подобен форум дава много повече представа за нагласите на хората от обичайното социологическо проучване. И ако някой се интересува от общественото мнение, той трябва да провежда подобни дебати, а не само да поръчва социологическо проучване. 

Фишкин бе наречен Дон Кихот. Той отвърна на идеята с още по-високо вдигнато копие – предложи две седмици преди изборите да се провежда Ден за дебат. Денят да е официално неработен, регистрираните гласоподавате да дискутират проблемите в групи с големина от 15 до 500 души. Идеята е шокираща със своя идеализъм, но има подръжници. Един от тях е професорът по право от „Йейл” Брус Акерман. Аргументът му е, че трябва да се направи нещо драматично, за да се спре изпразването на американската демокрация от смисъл. Какво е това – гледане напред в спасително за демокрацията бъдеще или връщане към гръцката агора? Каквото и да е, ако то изобщо се случи, ще се нарича „делиберативна демокрация”. Не от „делиберализирам”, а от deliberate (обмислям, обсъждам).

Фишкин и Акерман не са Дон Кихот и Санчо Панса. Те са практични като всички американци. Смятат, че демокрацията ни върши работа и затова трябва да бъде лекувана и изправена на крака. А тя ни върши добра работа, защото не е просто идеал, а нещото, което дава отговор на основен въпрос: Как да живеем заедно и как това, че живеем заедно, да ни бъде от взаимна полза?

На Дон Кихот повече прилича оня френски учител, който дълго мислил как може да бъде спасена демокрацията и накрая подари чрез интернет рецептата си на човечеството. В продължение на три години той измислял вариант, тествал го в ума си и откривал слабости, които премахвал в следващия вариант, тествал го в ума

си и откривал слабости и т.н. Така стигнал до целебното решение: конституциите трябва да се пишат от народите, а не от техните избраници. И в тях да има всички възможни гаранции срещу това избраниците да се изживяват като нещо повече от слуги на народа си. Демокрацията, Санчо, е на върха на ко…, конституцията.

Недостигът на демокрация е като недостига на енергийните ресурси. И едното, и другото вещаят по-труден живот. Нито едното, нито другото е българска тема. Едното ще получим по газо-, а другото по демократопровод. Едни ще бъдат доволни, други ще поискат диверсификация. Интересно дали и тогава думата „Референдум” ще бъде само название на телевизионно предаване?

Сп. „Тема”

Прочети цялата новина

Свързани новини: