Ниагара

Ad fontes!" биха рекли знаещите латински и знаещите откъде започват пътеписите в България :) От Ниагара, естествено :) Люси ще ни води там днес, да видим дали все още ври, кипи, беснува се, гърми* :) Приятно четене:

Ниагара

Не може човек да е чел Алеко и да не мечтае да види Ниагара! И в моя списък на места, които исках да видя, Ниагара беше на челно място. Никога няма да забравя първото си пътуване до там – странна работа, уж стигнахме в градчето, дори към мостовете към Канада се доближаваме, а тътен се не чува. Това беше първият сблъсък с реалността преди век – днес човек толерира ежедневно такава смесица от шумове, че водопадите днес не произвеждат внушителен звук! За да чуете тътена, трябва да се приближите наистина до тях. Аз наивно си представях, че са толкова грандиозни – по размер и звук, че сякаш с величието си те теглят към себе си. Ама не, всъщност можете да минете през градчето Ниагара и да подминете водопадите.

  Мисля, малко физически данни са нужни, за да стане по-ясна картината.

Водопадите същност са три

Най-големият е Подковата. Те са на границата между САЩ и Канада – водопадите се образуват при вливането на река Ниагара в езерото Онтарио, поради различието в надморска височина между двете. Това обяснение е доста примитивно, но мисля, помага на въображението ви да си представите за какво става дума. По ирония (геополитическа), два и половина водопада са американска територия, само половината от Подковата е канадска, но водопадите се виждат по-добре от канадската страна. Т.е. от канадската страна водопадите се явяват като на картина пред вас, докато от американската страна, те са до вас – виждате и усещате умопомрачителната сила, скорост и количество на водата. Вечер огромни прожектори със светлини в различен цвят огряват американската част на Подковата – гледката си заслужава! Другата реалност, която удря туристите е, че

американската част е ужасно западнала – градчето е бедно,

зле поддържано, дори самият парк не се отличава с красотата, която обикновено може да се види около националните забележителности. Американците уважават всяко камъче, ако зад него има някаква история и незабавно строят туристически атракции около него. В Ниагара не е така. Хотелите наоколо са по-скоро мотели, най-добрият е всъщност Дейс Инн, който е от верига на съвсем достъпни хотели, останалите са общо взето ужасни и цената на стая е около $200 долара. Положението с ресторантите е подобно – много индийски ресторантчета или даже сергийки, много малък избор на добри ресторанти. Помня, че при едно от пътуванията ми, попитахме специално в хотела кой ресторант биха препоръчали, мислейки, че не сме намерили „правилните“ ресторанти досега. Пратиха ни в италиански ресторант, в който платихме $50 за вечеря, която беше толкова ужасна, че изядохме само хляба.

[singlepic id=16037 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16039 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16040 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16041 w=500 h=395 float=center]

Другата забавна история беше с търсенето на Starbucks – съпругът ми, пристрастен към кафе, обиколи целия град, за да намери Starbucks, убеден, че просто е невъзможно да няма, предвид, че са на всеки ъгъл. Не и в Ниагара. Няколко часа по-късно, вървейки по моста към Канада, за да видим водопадите от моста, от погледа му не успя да убегне чаша Starbucks, която една жена носеше. Въпреки, че американците не са типът хора, които заговарят непознати за това откъде са си купили кафето, нищо не беше в състояние да го възспре! Оказа се, че е... купено в Канада. И така стигнахме до безумния разговор с емиграционните на границата: „Каква е целта на вашето посещение в Канада?“, питат официозно те. „Starbucks“, отговаря искрено Скот. „Хм...“, усъмняват се те. Скот усмихнато клати глава. „Колко дълго възнамерявате да останете в страната?“, не се примиряват с отговорите му те. „Зависи колко далече оттук е Starbucks“, не се предава и той. Добре, че хората имаха чувство за хумор... [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info] Последното вмятам, защото спомените ми за емиграционните на тази същата граница няколко години по-рано са малко по-различни. Тогава моя приятелка и аз, горди притежателки на J-1 визи за студентска бригада, бяхме любезно запознати с “черния списък“ на държавите, чийто граждани биват препращани на интервю в Бъфало. Списъкът се помества на лист формат А-4, и България се намира в компанията на Бурунди и Буркина Фасо. Консулството в Бъфало имаше няколко почивни дни и така отгледахме Канада през моста. Подобно беше преживянето на майка ми в опит да види Ниагара от канадска гледна точка, но в консулството в Детройт – каквито документи не се сетиха, не поискаха, и накрая (няколко часа по-късно) й дадоха 6-месечна виза (ние щяхме да бъдем в Канада само 4-5 дни), след като тя беше готова да се откаже. Нейната огорчено-обидена реакция беше: „Тия ще ме накарат наистина да стоя 6 месеца напук.“ Такива работи на канадската граница, ако имате туристическа или студентска виза, пригответе си здравите нерви.

[singlepic id=16043 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16047 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16049 w=500 h=395 float=center]

Има нещо в Ниагара, което не може да убегне дори на най-ненаблюдателното око –

индийците! Те са навсякъде

Там има толкова индийски туристи, че първия път си помислихме, че има индийска конференция. Но в следващите няколко пъти „конференциите“ също течаха в пълна сила. Погледнах в Bing, очаквайки да намеря някоя интересна история, но само две теории се появяват. Едната е, че в Индия Ниагара се счита за една от забележителностите, които човек трябва да посети. А другата е, че понеже Индия е наричана „Страната на реките“, те имат значение на светиня. Струва ми се, че има по малко истина и в двете теории, но каквато и да е историята, индийците са навсякъде в Ниагара!  

Канадската страна на водопадите

е съвсем различна от американската, всичко е прилежно подредено, поддържано. Симпатични ресторантчета на всяка крачка, детски увеселителен парк, казино, известният ресторант на кулата, Planet Hollywood… и, естествено, Starbucks! Оградата на едното рамо на Подковата е съвсем близо до водата – такава мощ и чувство на необратимост! На всяка минута се изливат 168 000 кубични метра вода от височина около 50 метра. Много интересно – ако стоите известно време, взирайки се във водопада, добивате чувството, че всеки момент водата ще спре, скоростта ще намалее, количеството ще спадне, защото цялото това изливане на вода от реката в езерото е изключително необичайно, сякаш резултат от нещо временно – порой, спукана стена на язовир... Но водата поддържа своя ход. От езерото Ери до езерото Онтарио. Интересно е, че ерозията променя (невидимо) релефа на водопада – всяка година ръбът на Подковата се мести навътре с около 30 см, в миналото, средно ерозията е била малко по-малко от цял метър годишно. Според интересно изчисление, при намалената скорост на ерозия, след 50 000 години водопадът ще изчезне, защото ерозията ще достигне езерото Ери, откъдето тръгва река Ниагара.

[singlepic id=16046 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16044 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=16048 w=500 h=395 float=center]

  50те метра, от които се изсипва водата, разбира се, са предизвикателство за търсачи на силни усещания – разказват се истории на смелчаци (или не съвсем!), които скачали в бурета. Има една уникална история, която ще чуете там – за дете, което паднало през оградата (това е съвсем реална възможност и днес!) и оцеляло благодарение на помощта на едно от корабчетата, които возят туристи в езерото до вътрешността на Подковата. Другата легенда, която се разказва там е, че някои почитатели на хазарта намирали смъртта си във водопада, след като загубели всичко в казиното от канадската страна.

По-оптимистично, около водопадите се предлагат допълнителни атракции – разходка с хеликоптер, балон, корабчето, едни мостчета под по-малките водопади, сигурно има и други, но не се сещам. Хеликоптерът сигурно си струва, но това удоволствие е обикновено по-скъпо. Балонът всъщност не лети над водопада, намира се встрани от водопадите, издига се нагоре и слиза, не си струва. Разходката с гумирани дъждобрани под малките водопади също не си струва. Виж, разходката с корабче към Подковата е чудна – само да сте наясно, въпреки дъждобрана, ще станете вир вода! В един миг нищо не виждате от водата, която ви залива, нищо не чувате от грохота на падащата вода, нямате милиметър сух по себе си, обаче... нищо няма значение! Нещо като профилактично проветряване на мозъка! Или по-точно – като мозъчна авто-мивка!

[singlepic id=16045 w=500 h=395 float=center]

Ниагара през зимата също си заслужава да се види! Ветровете понякога ви подсигуряват с подобаващо намокряне и без да слизате на разходка с корабче, но пък гледката на снега по огромните камъни отстрани на езерото и сипещата се вода, е невероятна! Автор: Люси Рикспун  Снимки: авторът *Ясно е, че е цитат от Алеко и без да слагам кавичките, нали? – бел. Ст. Други разкази свързани с Ниагарския водопад – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБОНОСТИ :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: