Оригиналният текст е цял разказ, който не е разделен на части. Аз го разделих на три, за да изолирам притчите във втората и третата част, първата е встъпителна.

Къде ли не сме ходили като дюлгере скитници, ама най-много работехме по Пловдивско.

Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка - и ние бех на палатки - едни чакълджие, бараби. Ама да видиш какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, дето се правеше на Ботев. Ага запееше неговата "Молитва" и закастреше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправяха, наежваха косите. Накрая ни питаше:

- Прав ли съм, майстори?

- Прав си, как да не си прав! - отговаряхме ние.

Това приятелство с барабите кара цело лето и когато да се разделим, те ни помолиха да им изпеем нашенска песня. И ние зафатихме:

Наведи се, Шар планину,

два близнака, два сирака,

да си видя наше селу,

наше селу, порву любе,

порву любе, стара майка.

Стара майка по двор ходи,

в роки държи два близнака,

едно пита де е майка,

друго пита - де е тетю ...

И да видиш тия бараби като на запригрибаха (пригрибам - прегръщам), застискаха! Почерпихме се и се разделихме, като си обещахме другото лято пак да се найдим.

***

Мъжка философия

Като си дойдахме в село, почивахме един месец и пак замислихме къде да вървим. То от седене нищо не излиза.

- Оти си не опитаме късметя в Ташус (о-в Тасос)? Там има и други нашенци.

Речено, сторено! По Димитровден тръгнахме, вървяхме четири деня. Като пристигнахме там, найдахме другите нашенци. Тех ги водеше старият майстор Стракуня.

Стракуня беше добър човек, та рече:

- Ако не найдете другаде работа, ще работите с нас.

Вечерта отидохме в кафенето.

По едно време кафеджията повика едно момче и го прати някъде. След малко момчето се върна и с него един поп. Хванахме си ръцете, задрусахме ги и започнахме да правим пазарлък.

Ама поп не е научен да дава, то и ага се дави, ръка не подава.

Пуснахме се. Тогава кафеджията отново ни хвана ръцете. Пак се пуснахме. Кафеджията най-сетне рече:

- Етер бе, папаз ефенди! (Стига бе, попе!)

Кандиса и попът и пазарлъкът стана.

Отведе ни попът в една барака, залепена до неговата къща. Оставихме си багажа и отидохме в ахчийницата, та вечеряхме. Ага се ворнахме, както всекога си запехме:

"Чужда е земя притежна,

кайно е майка мащеха."

Хубаво, ама по едно време се тропна на вратата.

- Влез - рекахме и какво да видим: писано женско, ама картина! .. Ние помислихме, че ще ни се са кара, дето пеем, пък то рече:

- А, хубаво пее, ни с папаза знае малко вугарски, беше на солунски села, всицко разбира... - И попита: - Вие имате ли жени?

- То имаме, та ходим да работим - отговори Доню Дандаров. - Иначе кой ще ги храни?

Пък тя се засмя:

- Ако сами не мозе да яде?

После каза "лека нос" и си излезе.

- А брей, аркадаш, на такова пиле и без пари да му работим - подхвана пак Доню.

Пък някой му рече:

- Ако свали, Доню, твоя Руса вълненика и надене копринена фуста, мислиш ли, че няма да е по-хубава?

Пък Доню вика:

- Тя ще е хубава бе, ама няма да е чузда! ...

(следва)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!