Когато заработихме и папазът и папазката доходаха да на обикалят. Името на папаза беше Костас, а на папазката - Фотини. Един път Метехсин Жубров си причука пръста, Фотини беше там. Отиде бърже у тях, донесе повързи и го превърза.

Мина два месеца, бехме оградили втория кат, Метехсин рече:

- Аз ще кажа на Фотини, че съм изстинал и ми се е схванал вратое, та дано да рече да ме разтрие...

Дойде Велиден. Папазката ни донесе много йедене. Йедахме и лежахме целия ден. На другия ден пак заработихме. Папазката дойде засмена и засмена си отиде. Ага след малко дойде папазът, ама син и зелен, разрука се:

- Стос анекши засто работи и на церква не дойде?

Тогава Метехсин му рече като на шега: 

- Папаз, ние работим за пари. Ти ако не работиш, не пееш в черквата, няма да ти плащат. Всеки си гледа занаята.

Че като се ядоса папазището:

- Кой вас лъзе, че нема бог! Лоси хора слусате!

- Папаз, никой нас не е лъгал, че няма бог, ами ти ищиш да на излъжеш, че има, пък си го не виждал!

Папазището посине, още повече закрещя:

- Антихристи, екши аполо от моя къста...

След малко иде папазката, малко начумерена:

- Майстори - вика, - какво вас ядосвал гайдур папас? Него не слусате, аз господар, то си васа работа ходи или не ходи в церква; васа работа на къста, а на гайдур - в церква.

Ние си рекахме - брех, злато жена. Стори го магаре, ама нас да успокои!...

Мина, колкото мина, дойде байрям. Порукахме калджиете Сюля Юрука и Идризе и им рекахме:

- Какво да правим, да найдеме ли двамина гърци да работят на байрем, та и ние да не седим?

Те са почудиха, че рекаха:

- То ага вие си работихте на вашия Велиден и вашият господ ви нищо не стори, то и наш аллах ни ще ни стори нищо.

Тогава Доню каза:

- Брей, и вам главите са поуврели! 

Пък Идриз рече:

- Йе да ви кажа, аркадашлар, слушал съм, че по света има много вери и много господя, та ага са поразмислиш, да са чудиш кому да угодиш? Право си викаха барабите: дето го видиш, него да вярваш, дето го не видиш, е вятър работа! ..

Ага да си вървим, една вечер дойде Фотини:

- Мен много ми мъщно, це ще си ходите.

Даде ни по лира и рече:

- Папаза не знае, мозе и той да даде.

Ама папаза си плати по пазарлъка и повече не даде.

Когато си тръгнахме, цялата махала излезе да ни изпраща.

Фотини заплака с глас. Когато се покачихме на каика, тя замаха кърпа. Свалихме и ние гуглите. И ги махахме чак доде бе видет папазката. Тогава Доню рече:

- Да ви кажа ли, аркадаш, сърцето ми остана в Ташус!

На другата година отидахме пак в Пловдив, потърсихме барабите, ама ги не найдахме. Отвял беше ги вятърът някъде. Тогава отидахме в Куклен - училище да градим. По-сетне уградихме училища и във Воден и в Яврово. Подзимата си дойдохме в село, ама с други глави, като на... барабите.
 

Разказал: ДИНЮ ШОПА
Записал: Т. Пакулев