Моята история за Прованс

Няма да преувелича ако кажа, че Прованс е най-хубавото място на света. Най-хубавото от моята гледна точка, от това, което съм видяла досега, от това, с което мога да сравнявам. Раят ще трябва да е някъде наблизо и колкото по-навътре от Лазурния бряг пътувах, толкова по-добре и намясто се чувствах. Когато пътят става все по-тесен и все по-криволичещ, наоколо има само лозови масиви, наскоро обрана лавандула, която все още разнася аромат под приятно топлото слънце, а уханието на дивата мащерка наистина нахлува през прозореца на колата, тогава разбирам, че това е онзи Прованс, за който всички (ама наистина всички) говорят и пишат с наслада.

Големите

Разглеждам областта на картата и си отбелязвам къде искам да отида. И отивам. Не мога да пропусна големите градове и добре, че не го направих, за да ми стане ясно, че нито Марсилия, нито Ница са Прованса, за който говорят. Помислих си – съвсем нормално е в големи градове пълни с туристи, улични търговци и просяци да съществува някакъв хаос и непривлекателност, но случаят с Марсилия е малко по-тежък. Едно изречение се нагнезди в ума ми и не иска да си тръгне – сдъвкана и изплюта. Прощавай за израза, но точно на това ми заприлича Марсилия от пръв поглед.

Не бих спестила и мнението си за Ница, която в първия момент, в който попаднах на пристанището и се разходих по крайбрежната ивица ми се струваше красива и подредена, дори лъчезарна. Така беше докато не отидох в старата част на града, която може да се конкурира с битака на Илиянци, Женския пазар в София и нашето мило Черноморие едновременно. Изобщо не преувеличавам.  През цялото време търсех традиционната за там палачинка от нахутено брашно сока (socca) и след като намерих и я опитах, реших, че нямам друга работа тук.

Някой да не вземе да се обиди сега. Нека сме наясно. Това си е моето мнение и моето настроение от тези градове. Същото като за прехваления Париж, който сега за мен няма нищо общо с все още следващата го слава от книги и филми. И тогава няма как да не се почуствам излъгана, но по-важното е, че видях реалността. Пак ще се върна там някой ден, в това няма съмнение. Париж си е Париж. Има много добри ресторанти. Но нека не давам превес на отклоняващи мисли. Да се върна към темата.

В Авиньон цялата картинка започна да се променя. Авиньон е красив. Подреден, чист и някак спокоен. Тулон също изглежда спокоен, въпреки разгара на летния сезон. Тези впечатления успявам да събера от няколко часа разходка през деня във всеки град. Това са първите усещания за градовете, това, което те ми носят като настроение. Чувствам се добре.

В Екс ан Прованс имах възможност да се присъединя към нощния живот на града, който като че ли не се променя особено от разходките през деня, с малката разлика, че хората по улиците са по-весели, някои си пеят опиянени, други се радват на уличните артисти, а всички останали се редят на опашка за лавандулов сладолед след късна вечеря в някой от многото ресторанти, от които не липсват марокански и тунизийски. В Екс ми хареса, още повече, че това беше мястото където нощувах през цялото време на ваканцията, а през деня се отправях на пътешествия в радиус до 150-200 км. Така попаднах и в курортните места Касис и Сент Тропе, където отново е пълно с туристи, атракции и големи, големи пазари, а най-далечната точка (и най-изморителния път), на която стигнах е Монако. Монако заслужава отделна и дълга тема, но без да се впускам в подробности бих казала, че е забележителен, граничещ с декор от приказен филм. Също толкова приказно с асансьор се озовавам от една улица на друга, а очите ми шарят по преминаващите коли, сградите, яхтите и… споменах ли колите.

Малките

Всички тези посещения редувах с разходки в малките селца (предимно на север от Екс), за да си осигуря все пак някакво равновесие и обща представа за областта Прованс. Истината е, че там – в малките селца и пътищата между тях – се чувствах най-добре, щастлива, че съм там, въпреки че лавандулата масово беше обрана. Не можах да се примиря с този факт, но затова пък си намерих (който търси намира) изоставени насаждения, на които все още можеше да се открият свежи лавандулови цветове. Може да се каже, че изпълних един от бляновете си да се потопя в това ароматно море и да тичам между храстите без ни най-малка мисъл от суета по издраните ми прасци. Беше като ароматна приказка. Дори сега, когато стоя на обичайното си място пред монитора не мога да повярвам, че го направих. Бях там! Наистина го направих!

Малките селца, почти всички с каменни къщи, павирани улици и църква на най-високото място в селото са атракцията ми по пътя. Не пропускам да спра и да се разходя във всяко едно. В някои има забележителности и е оживено.

Тесните павирани улици са изпъстрени с артистични магазинчета и пекарни. Ресторантите са семейни, не повече от два-три в едно такова оживено селце, с не повече от пет малки масички във всеки, върху които красиво са подредени по два прибора върху ярки салфетки и две чаши за вино, също така артистично полегнали на масата.

Любувам се на красиво подредените масички наравно с пейзажа наоколо докато не започне да се свечерява и силният аромат на домати, чесън, дафинов лист и мащерка не ме понесе към някой от ресторантчета. Посрещат ме винаги с кана (или цветна стъклена бутилка) с вода, хляб и нещо за топене или мазане към хляба, което може да бъде тапенада, майонезен сос с много чесън или терина също с много чесън и билки. Менюто винаги е съставено от избор между две предястия, две основни, а за десерт – избор от два-три десерта или сирена. Да кажа, че храната е много вкусна, ще бъде скромно. Почти винаги ми се искаше да си допия виното със сирена, но нито един път не успях да  удържа пред изкушението да опитам някой от десертите. Слава Богу (и никак не е за учудване), те изключваха чийзкейк, кексче с течен център и тирамису. Това много ми допадна и след като вече имах избор исках да избера всичко. Накрая, нахранена, леко опиянена, много щастлива и много далече от софийското ежедневие не ми оставаше друго, освен да мисля за секс. Май наистина съм в Рая.

В други селца е много по-спокойно, няма артистични магазинчета по улиците, нито пък някаква атракция или забележително място в селото, но за мен самото село си е цяла забележителност. Харесва ми да се разхождам по безлюдните улички, между спретнатите каменни къщи, накичени с цветя и билки, уж небрежно оставени по прозорците и пред вратите, а всъщност изглеждат подредени като за изложба. Хем някой се е погрижил да изглеждат така красиво, хем сякаш са естествена част от пейзажа. Ах, този провансалски стил! Колкото и да се мъчим, не може тук да го докараме да изглежда толкова натурално. В такива селца ще бъде истинска случайност (особено по пладне) да се засека с местен жител, но ако това все пак се случи с усмивка ще се поздравим. Bonjour, madame! Bonjour, monsieur!

Изпадам в еуфория, когато по пътя между селцата открия пазар на местни производители, предлагащи всичко, от което имам нужда, за да задоволя нестихващотото си любопитство и апетит. Дребничък шалот, приличащ повече на скилидки чесън с ръждиво кафява люспа, отколкото на лук, тънки зелени аспержи, домати във всякакви цветове и форми, зехтин, терини, наденички, козе сирене с билки, лавандулов мед, сладки праскови и пъпеши… Това трябва да е райската градина. Купувам от всичко, което мога да нося в куфара (наложи се и куфар да си купя от там), обаче козето сирене си го изяждам по пътя до следващото селце.

Привечер в такива селца мога да се натъкна на група, предимно възрастни хора, които играят на топки. Забавно е да ги наблюдавам и дори да не схващам шегите, които си подмятат помежду си, се смея заедно с тях. Припомням си откъси от книгата на Питър Мейл „Една година в Прованс“ и си мисля, че този път не съм излъгана. Всичко, което съм чела, чувала и гледала за Прованс се оказва толкова вярно, че дори не мога да повярвам. Това важи, разбира се и за храната.

Синхрон

Минава ми мисъл, какво ли не прави чесънът, пресните билки и виното и защо допреди няколко години (а и сега в по-малките градове), познавахме само магданоза, копъра, девесила и чубрицата за добавяне в манджата, а мащерката ползвахме само суха за чай. Веднъж, когато посетих баба ми, с удивление видях, че има в градината си огромен храст розмарин, който за мое голямо учудване разбрах, че гледа като декоративно растение. Попитах я защо не добавя по малко от него докато готви, а тя вместо отговор ме попита на какво да го слага. Изпадам в някакво недоумение при все, че баба ми се слави с добра кухня и още по-добри погачи. И в мен изниква още една мисъл. Тук имаме почти всичко, което е нужно за пресъздаване на провансалската кухня – толкова ароматна, толкова вкусна, че искам завинаги да оставя спомена от опитаното по време на ваканцията и да откривам още и още. И така, в първите дни от пристигането си започнах да приготвям някои известни ястия от Прованс.

Започнах с традиционната за Марсилия рибена супа буябес, която по мое скромно мнение е много по-добре да се приготви вкъщи и изобщо няма нужда да се търси автентична супа в самата Марсилия. За рецепта ползвах едно от предложенията на списание „Меню“, което относно продукти и подправки се дублира с предложенията за буябес от трите книги за провансалска кухня, които си купих от там (едната даже е на френски, не ме питай как превеждам), а за сравнение със супата, която опитах в Марсилия, тази е много по-вкусна.

Единствената разлика и в четирите източника е сосът, който се сервира към супата. Всички сосове, които срещнах като рецепти съпровождащи буябес ми звучат вкусно и подходящо, но реших да се спра на сос руй. Навсякъде чета, че е традиционен към буябес, но и навсякъде срещам различни варианти. Накрая си избрах този на Патриция Уелс и приготвих соса от нейната книга Patricia Wells at Home in Provence (много добра книга).

Продължих с яхнията Доб дьо Бьоф, която ми сервираха в едно от онези семейни ресторантчета в Saignon. Пълна с аромати и много подходяща за уикенда, тъй като изисква повече време за приготвяне, на слаб огън. Рецептата отново взех от списание „Меню“, както и следващите за Писаладиер и бадемовите сладки от Екс ан Прованс.

Писаладиер е изключително вкусна закуска и след като го приготвих, така се въодушевих за още ястия с много лук, и така попаднах на едно предложение за лучен гратен, за който по-късно ще си говорим.

Сладката емблема на Екс безспорно са бадемовите сладки calissons с плодов привкус идващ от сушения пъпеш и портокала. Очарователни сладости, винаги с елипсовидна форма, които не издържаха на подмятането на куфара по летищата и дойдоха тук във форма на лепкава топка. За щастие вече бяхме приготвяла тези сладки в един от курсовете на „Меню“ (тогава не можах да се спра да ги ям), затова уверено запретнах ръкави и си ги приготвих вкъщи.

Бъдещето е илюзия, но аз обичам да живея в нея

Имам да споделям още и още, тъй както си пожелах. Освен за лучения гратен, имам да споделям и за лавандуловия сладолед с праскови и лавандулов мед, и за френските багети, които успешно и лесно могат да се приготвят вкъщи, и изобщо за всички аромати, които успях да събера това лято, през тази дълга ваканция. Мисля, че всичко което видях и опитах по някакъв начин ще повлияе на кухнята ми. Защото го чувствам толкова, толкова близо до себе си.

С благодарност

Съвсем накрая (само на този пост) искам да изкажа огромна си благодарност към „Слънце Луна“, които ми дадоха възможността да изпразня главата си от ежедневието и наново да се заредя, както и към Мария и Венсан, които ме упътиха към хубави места в Прованс, от които най-много ми хареса малкото селце Saint-Paul-Trois-Châteaux, където се намира музеят на трюфелите. Между другото, това беше единствения официален музей, който посетих през тази ваканция. Неофициалният, съчетаващ по равно натуралното с цивилизацията се нарича просто Прованс.

Разгледай всички снимки от пътуването в Прованс.

Моята история за Прованс е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Прочети цялата новина

Свързани новини: