Помним удобно 19-ти век, за да забравим 20-ти

С неуморния си ентусиазъм и родолюбие нашите предци са ни изработили през 1885 г. почивния ден на 6 септември. Не стана национален празник, но все пак е почивен ден. И се опитвам да си преведа на някои други езици понятието „почивен ден”- накъдето и да погледна, все думичката „свобода” се намесва.Поне в езиците, за които се сещам ( нямам предвид руския, в който става дума за „выходной”, т.е. за някакъв ексодус, излизане от всекидневието).

От какво си почиваме днес, в деня на Съединението и какво означава фактът, че в НРБ не си почивахме на тази дата? Направили сме крачка напред в осъзнаването на миналото, но в истинското минно поле на честта не смеем да нагазим.

Думата „почивам” ни сближава обаче в друг смисъл с други народи, които също казват, че някой е „починал”, когато е умрял. Това е разбираемо и логично, нали? Само че как се вплита тази разбираемост и логика в неразбираемата избирателност в нашата историческа памет по отношение на събития, които пряко определят днешната ни съдба? Защото нашата памет е частично починала и това ни прави само частично свободни.

Няма как да е случайно, че „случайно” премълчахме (отново) 5 септември като датата, на която през 1944 г. СССР за първи път обявява война на една държава през Втората световна война цели три години след нейното избухване ( не без подстрекателството на Сталин чрез пакта му за ненападение с Германия, който служи като като детонатор на Германското нахлуване в Полша само седмица след подписването му в Москва). Тържествено, с всички салтанати на този завоевателен ритуал, сякаш специално запазен за „братушки”.

Тази държава е България, единственият Германски съюзник в Европа, отказал да изпрати дори един войник на Източния фронт и да изстреля един куршум срещу настъпващата червена армия на своя земя.

Москва скъсва дипломатическите отношения, които поддържа със София до онзи момент в условията на световния конфликт и въпреки обявения от законното българско правителство неутралитет обявява на 5 септември война на България с цел окупация, каквато налага за три години с войска, достигаща до 600 000 души.Съветската пропаганда гърми- оръдията в Подмосковието, също. Заедно със салютите  в чест на всеки „паднал” български голям град в България залпове на радост бълват ТАСС и Радио Москва .

За всяка от тези „победи” в тържествения парад пълководците на Сталин получават военни почести и награди, а военните части се кичат с български названия : “Шуменски”, “Варненски” и т.н., сякаш са проявили героизъм в превземането на някакви крепости..

 

По-късно и български съучастници получават награди- особено ослепяващо„блести” орденът „Суворов” на военния министър генерал Иван Маринов. Той е единствения от наградените висши дейци на съветския преврат от 9 септември, който не е лишен от него при последвалите на по-късен етап съветски репресии, включващи и български военни помагачи на съветската окупация. Защото е закичен с него за наистина особени заслуги по предателство и дори сам се хвали като свидетел пред т.н. народен съд, че е манипулирал правителството на Муравиев да задържи с три дни решението за обявяване на война на Германия, за да даде претекст на струпаните съветски войски на Дунава да окупират България.

„Пропуснахме” да отбележим деня на разединението 5 септември. Днес цяла България гледа паметника на Съединението в Пловдив. Но едва ли някой ще отбележи в речите, че той е в сянката на местния паметник на разединението, която хвърля съветския каменен войник от най-високото място в града.

Паметникът на разединението, наложено със съветската окупация в София пък е не само доминиращ над България, но и над духа на свободата, с който така удобно, чак гузно се гордеем по отношение на достойното поведение на предците ни, опълчили се именно на Северната империя като най-голям противник на българското гражданско неподчинение на несправедливото разделяне на България.

Къде е този дух по отношение на разделението, наложено, този път успешно, от Северната империя пред 1944 година?

Явно е затворен в бутилка от водка и чака „нещо да се случи”, за да бъде пуснат на свобода. Уникални сме! Едва ли ще намерите друга държава, поне в Европа, която да не „помни”, че е била окупирана вероломно и това е довело до прелом в нейната вчерашна история със съответните днешни последици.

Тази самоналожена деменция не е само резултат от влиянието на петата колона. Тя е резултат също от дълбоката травма, която част от българите премълчават като нещо прекалено болезнено, за да бъде споменавано, а други направо празнуват. Диагнозата включва и мазохизъм. Справка: на 8 септември (колко”случайно” отново, нали!) се готви поредният събор на преклонението през Северната империя на събор до язовир „Копринка” край Казанлък, на който са призовани българите, за които любовта към чуждата империя е израз на …родолюбие.

Честит почивен ден!

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: