Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Арестът на един от основателите на The Pirate Bay Готфрид Свартхолм миналата седмица, даде повод за множество спекулации, относно мотивите и организаторите на ареста му. Повечето хора смятаха, че той е арестуван, заради ролята му в създаването и поддържането на The Pirate Bay, но изглежда това н...

Преди 34 години на 7 септември 1978 г. в Лондон е извършен атентат срещу българския писател-дисидент Георги Марков. На път към Би Би Си, където работи, на моста Ватерло той се разминава с човек, носещ чадър. Марков усеща болка в крака като от ужилване, която не затихва. На другия ден е приет с треска в лондонската болница „Сейнт Джеймс". Писателят умира на 11 септември 1978, понеделник, в 9ч.30.

Съветският генерал Олег Калугин беше единственият свидетел от руските служби, разкрил подробности от технологията на убийството на Марков и отговорността на българските и съветските служби. Атентатът се случва точно на рождения ден на диктатора Тодор Живков. Българската Държавна сигурност е потърсила помощ от съветското КГБ и е получила отровата и оръжието, известно като "българския чадър" - разказва той.

Журналисти от Радио Свобода и Биволъ откриха втори жив свидетел - подполковникът от КГБ Владимир Меднис, който потвърди разказа на Калугин. Според него отровата, предназначена за убийството на българския дисидент е била изпробвана на куче.

По заповед на Тодор Живков

Аутопсията показва, че на Марков е инжектирана малка съчма пълна с отровата рицин и смъртта му е била неминуема, тъй като срещу това вещество няма противоотрова. За убийството му са заподозрени българските комунистически служби, като физическият убиец най-вероятно е Франческо Гулино - италианец с датски паспорт, вербуван от Държавна сигурност. До този момент обаче няма повдигнато обвинение, а българската държава не е поела отговорността за убийството на писателя. Разследването от Скотланд Ярд и българското следствие продължава.

Важно свидетелство за случая "Марков" дава бившия генерал от КГБ Олег Калугин, който през март 1991 г. разказва в интервю за Асен Гешаков излъчено по БНТ за това как българската Държавна Сигурност е поискала от КГБ помощ за убийството на писателя. По неговите думи КГБ е помогнала като е предоставила техническа помощ. През 2008 г. той развива същата версия с повече подробности в интервю за Дарик Радио:

"Георги Марков беше убит по заповед на Тодор Живков, лидерът на Българската Комунистическа Партия по онова време. Той помоли съветските си приятели да му помогнат като предоставят техническа помощ. Тоест – българските служби извършиха престъплението, а съветските осигуриха някои средства за неговото извършване. В случая – осигуриха отровата."

Владимир Меднис

Бившият резидент на КГБ в Отава Владимир Меднис, който през 78 г. работи като подчинен на Калугин в Москва потвърждава тази версия. "Калугин имаше пряко отношение към това дело (убийството с българския чадър б.ред). Тогава те бяха при Андропов на прием и решаваха с Андропов как да стане. Андропов изглежда (аз не знам, не съм присъствал, но така говорят), започнал да увърта: "ние, разбира се, не би следвало да правим това, но вие не участвайте в това дело, а просто помогнете да се конструира съответното устройство" - разказва Меднис.

Бившият разузнавач дава и една нова подробност, спомняйки си как Калугин го е заплашил да го отстрани физически и му е показал свидетелство за смърт с неговото име и печат, но без вписана причина за смъртта.

"И в този същия ден, когато Калугин ми показа свидетелството за смърт, те с Андропов организираха изпитание на отровата, която искаха да приложат на Марков. Взеха и я инжектираха на куче. Кучето обаче дълго не умираше и всички се поразиха, че отровата не действа..."

Според Любен Марков, братовчед на Георги Марков, който следи внимателно делото за убийството на писателя, за пръв път се появява втори свидетел на подготовката на атентата, а детайлът с изпитанията на отровата върху куче не е известен до момента на разследващите.

Разследване без край...

Олег Калугин е разпитан от британските служби работещи по делото "Марков" при посещение във Великобритания по покана на Би Би Си, съобщава самия той в интервюто си за Дарик от 2008 г. Владимир Меднис до момента не е разпитан нито от британските, нито от българските разследващи.

"Официално българите не са поставяли въпроса пред руските власти, не са искали да се проведе разследване. Без това изучаването е невъзможно. "Мемориал" винаги е казвал, че сътрудниците на КГБ са всичките отявлени престъпници" - коментира историкът от неправителствената организация "Мемориал" Никита Петров, който изучава специалните служби.

Любен Марков смята, че след толкова години е почти невъзможно да се стигне до извършителите на убийството и те да бъдат наказани. "Решението е политическо. Българският парламент трябва да гласува декларация, с която да признае отговорността на комунистическия режим за убийството на Георги Марков" - казва Любен Марков. До момента обаче такава декларация не е била предлагана и гласувана в Народното събрание.

Кой е Владимир Меднис?

Владимир Августович Меднис е роден през 1931 г., подполковник от КГБ, резидент в Канада от 71 до 73 г. Кариерата му зад граница е спряна след като докладва данни от свой източник за "къртица" на ЦРУ в близкото обкръжение на Андропов, човек на висока позиция, от която може да кадрува в КГБ. След 73 г. Меднис е отзован и е назначен за зам.-шеф на научно-изследователския отдел на Института "Червено Знаме" на КГБ в СССР.

Share on Facebook

В блога на Foreign Policy България пуснах публикация относно последната среща на “Приятелите на Сирия”, която се проведе в Берлин. Реших, че е нужно да изкажа мнението си, по-скоро критиката си, защото някои тенденции на бездействие вече стават опасни.

“Времето на Асад е свършило”, заяви германският външен министър Гидо Вестервеле в Берлин по време на среща на “Приятелите на Сирия”. Лобистката група, която до момента повече говори, отколкото действа, се събра в германската столица, за да обсъди бъдещето на Сирия след смяната на властта в страната.

Дискусиите по време на срещите на “Приятелите на Сирия” винаги са изпълнени с много оптимизъм и сигурност, че режимът в Дамаск ще падне ако не утре, то на следващия ден. Силното разминаване между високопарни слова и ужасяващото реално положение на бойното поле в Сирия – там, където бунтовници и сили на режима се бият всеки ден – е опасно и дава зелена светлина за още престъпления в Сирия.

Цялата статия

Изследователски екип, съставен от компютърни специалисти е провел тригодишно изследване посредством изграждането на софтуер, който се държи като BitTorrent клиент за споделяне на файлове. Изследователите са регистрирали всички в...

На 7 септември 2012 г. се навършват 101 години от рождението на Т. Живков. Поместваме съобщение за честванията в в родния му град Правец (който още от негово време си остана един от частните градове в България), коментар на Калин Манолов, публикуван преди 7 години, но актуален и до днес. Както и текст, написан на Едвин Сугарев, по повод отхвърления преди ден Законопроект за лустрацията.

Тим О’Райли е основателят на едноименното издателство, което издава може би половината книги за компютри и софтуер. Започнал е от нулата, пишейки упътвания за програми през 80те, защото смятал че има нужда някой да я върши и тази работа. Сега е супер богат, но не се е отпуснал, дава интересни идеи накъде върви капитализма и кой как трябва да го играе, за да е полезен както на себе си, така и на Света.

 

Приемането на законопроекта за българите и българските общности извън страната да бъде отложено и той да се обсъжда след предстоящата среща на наши сънародници от чужбина в Брюксел през ноември, която организира президентството. За това настояха представители на българската диаспора. Пред Дарик Стефан Манов, който е член на Временните обществени съвети на българите в чужбина, посочва като основна слабост на закона фактът, че той не е обсъден със сънародниците ни зад граница и се пише преди да се състои основният дебат - за мястото на българската диаспора в националния живот.

Обещанието на образователния ни министър Сергей Игнатов навръх националния ни празник Съединение, че занапред децата ще тренират любимия си спорт в часовете по физическо възпитание, обнадежди мнозина българи. Впрочем повечето, които нямат данни и мераци да подобряват рекордите на Стефка Костадинова, Йорданка Благоева и прочее талантливи български спортисти. Тази новост ще стане, когато се доизкусури и най-после приеме новата дреха на Закона за образованието. „Предвижда се последните часове няколко дни в седмицата да бъдат отделени за активни тренировки по любимия спорт”, поясни Игнатов. Министърът е прав и за това, че е време да се направи така, щото децата ни да усещат удоволствие от спорта в часовете по физическо възпитание. Поколения наред бяха осакатявани от разни напъни на физкултурници по програми от министерството, които си поставяха нереалистични и безумни претенции да тормозят учениците с какви ли не нормативи, мятане на малка топка, висене по успоредки и още куп други...

Знам, че като му коментирам глупостите, всъщност му играя играта да бъде в центъра на вниманието на всяка цена, но какво да се прави: министър председателят е натоварен с толкова власт, че явно не издържа това изпитание на духа и говори като политически шарлатанин, на когото „звездите му говорят” някакви пожелателни предсказания.

Да обещаеш, че догодина поверената ти държава вече няма да е най-бедната в Европа ( след като цели три години под твое ръководство вече е била такава), както направи днес премиерът Борисов в Пловдив, е подигравка с нещастието да бъдеш български гражданин. Това дори не означава да обещаеш относителен просперитет, а всъщност, при тази очевидна липса на икономически ръст, да се надяваш друг да изпадне повече.

Не е важно да ми и е добре, важно е на Вуте да му е зле, гласи черният шопски хумор, в който обаче има самоирония. Нищо подобно не се долавя в аналогичното изявление на Борисов от днес.

Важно му е да ни „зарадва”, че ще има и по-бедни от нас. Бас държа, че именно по този начин хората схващат „класацията” по скалата на Борисов, който като една скала е заседнал на входа и изхода на медийните трибуни и прокламира минимизиране на мизерията в сравнение с други мизерници.

Нелепото обещание явно е част от самонавиването в ГЕРБ, което роди преди няколко дни бисера, изтърколил се от устата на втория човек в йерархията. Цветан Цветанов буквално даде заявка пред партийна аудитория в Смолян да се случат чудеса в България, но само ако партията му управлява втори мандат.

Самият втори мандат вече ще е чудо невиждано през изминалите 22 години, но на обикалящите продавачи на надежда на кредит им е важно да зарибят колкото се може повече почитатели на пътуващото им шоу.

С какво, питам, Борисов и Цветанов, са по-добри в това отношение от многократно изобличавания ( включително в този блог) действащ президент Първанов в правенето на егоистична политическа агитация при обиколките му из страната, използвайки за целта държавния си пост? Понеже се изживяват като недосегаеми за критика, явно не се и притесняват да се възползват от позицията си за целите на партийната агитация. И това се случва още сега, близо година преди парламентарните избори. Какво ли още ни чака, когато те наближат?

Свободни от юздите на критиката, управляващите са се превърнали отсега в апостоли на свободията в условията на демокрацията, която би трябвало да има механизми за ограничаване на управленската им лакомия за още власт.

Share on Facebook

В разгара на ваканцията Иванчо стои вкъщи и се поти над урок по история на тема “Древният Рим”. В един момент започва да чете на глас: “Богатите патриции често канели хетери и си устройвали оргии, които понякога продължавали по няколко дни…” - Абе, тате, какво е това “оргии”? - Това са пиянски запои – отвръща баща му. - А какви са тия “хетери”? – пита Иванчо. - Това са проститутки. - А какво означава “патриции”? - Ами… – бащата се чеше неуверено по главата – Сигурно има печатна грешка, синко – вероятно са искали да напишат “партийци”! Усмихни се, България! Навръх Съединението комунисти предложиха Пловдив да стане новата столица на България. И допълниха, че партийните им предци имали основен принос за обединението на българските територии. Понеже дните са празнични и хората масово са по трапези и купони, предложенията и анализите на партийците предизвикаха предимно усмивки. По-бдителните уточниха, че комунистите стават истински опасни не с теориите, а с практическите си...

Амбициозният руски президент Владимир Путин само преди ден втрещи прогресивната общественост с нови атрактивни изяви. Вестник "Ведомости" огласи, че той ще влезе в необичайна роля - на водач на ято жерави. Поданиците на необятна Русия тръпнеха тези дни да видят държавния си глава и като водач на ято редки, защитени пернати, които той предвожда, яхнал делтапланер. Така президентът и жеравите ще летят от полуостров Ямал на път за срещата на организацията за Азиатско-Тихоокеанско икономическо сътрудничество, която започва на 8 септември във Владивосток. Това свое начинание той е нарекъл "Полет на надеждата" и ще го изпълни предрешен в бели одежди, за да може да се слее с ятото жерави и те да го припознаят. Преди да полети с птици, откакто е във властта от 1999 година, руският президент демонстрира и много други свои атрактивни дейности и мераци. Например той се спуска с подводница до дъното на езерото Байкал, пилотира автомобил от Формула 1, лови кит с арбалет, лети с...

Откри се, откри се, почитаеми, дългоочакваният нов политически сезон. Цялата нация със затаен дъх очаква новия грандиозен спектакъл, на който ще станем свидетели. Дори толкова много се интересуват всички от това какво ще произтече в полето на политическата мисъл в държавата, че много съграждани се забавиха с лютеницата и варенето на компоти. Общо взето, според изказванията в парламента на основните политически сили става ясно едно. Човеколюбивата и обична народна власт ще продължава да ни ощастливява непрекъснато и денонощно, да ни обсипва с материални и инфраструктурни придобивки, а всички останали ще продължават да й пречат. Това как се нарича според вас, уважаеми? Нахалство и наглост се нарича. Никога в нашата държава за цялата й история не е бивало законността, справедливостта и асфалтът да вървят ръка за ръка. Това някой може ли да отрече? Не може. Благодарение на държавното ни ръководство отдавна престъпността у нас е натикана в ъгъла. Като започнем от високопоставени...

Какво трябва да се каже, когато някой някъде разбива нещо друго. И не, не го прави с флекс. По-скоро го прави с финес. Като новата книга на Маркес, която се появи на пазара и взриви класациите. Поне най-добрите и най-любимите ни (нищо, че тук го има само в нашата, на други места също се е представил страхотно). Обичаме да ви препоръчваме хубавите книги и се радваме, когато ни се доверявате - май не сте оставали разочаровани, нали така?

"Книга за теб" - най-продавани книги 26 август - 2 септември
1. За любовта и други демони. Габриел Гарсия Маркес. Лъчезар Минчев
2. Петдесет нюанса сиво. Е.Л.Джеймс. БАРД
3. Кръчмата на Калахан. Спайдър Робинсън. Дамян Яков
4. Деветата порта - Артуро Перес-Реверте. Еднорог
5. Изобретяването на еврейския народ. Шломо Занд. БГкнига

Книжарници "Сиела" - най-продавани книги 27 август - 3 септември
1. Петдесет нюанса по-тъмно. Е.Л.Джеймс. БАРД
2. Любов. Елиф Шафак. Егмонт България
3. Малкият принц. Антоан дьо Сент-Екзюпери. Лъчезар Минчев
4. От самоуважението до егоизма. Хорхе Букай. Хермес
5. Петдесет нюанса сиво. Е.Л.Джеймс. БАРД

Класация "Книжен Ъгъл" - най-продавани книги 28 август - 4 септември
1. Пътуване с лек багаж. Туве Янсон. Жанет 45
2. Вещиците. Филипа Грегъри. Еднорог
3. Междусвят. Нийл Геймън, Майкъл Рийвс. ProBook
4. Мемоари. Ицхак Рабин. Сивас
5. Щедрото дърво. Шел Силвърстийн. Точица

Книжарници Книгомания - най-продавани заглавия на чужди езици 27 август - 3 септември
1. FIFTY SHADES OF GREY
2. FIFTY SHADES DARKER
3. Lord Jim “Collins Classics“
4. Catch - 22 (J.Heller)
5. Hard Times “Collins Classics“

Преди три години Жозе Мануел Барозу получи подкрепата на Европарламента за втори мандат начело на Европейската комисия. Новият стар шеф на ЕК бе преизбран без драми въпреки критиките за „справянето” му с кризата. Изборът на Барозу не беше резултат от сложна политическа еквилибристика – през 2009 г. двадесет от 27-те страни членки на ЕС се управляваха от консервативни правителства, част от най-голямото политическо семейство, представено в Страсбург – това на Европейската народна партия. През 2012 г. на Барозу му гласят и трети мандат. С такова впечатление поне остава европеецът от изказванията на заместника на Барозу – комисаря за правосъдието, основните права и гражданството Вивиан Рединг. Тя си пожела на глас португалецът да запази поста си за още един мандат. Дори да оставим настрана спекулациите, че Рединг подготвя европочвата за собствената си кандидатура, днес наблюдаваме дългия път на Барозу, който върви по стъпките на един от „бащите на Европа” – Жак Делор. Една легенда,...

Вчера Twitter официално обявиха своя  API 1.1. За разработчиците това означава, че имат на разположение 6 месеца, за да възприемат новите изисквания на социалната мрежа. Редом с тази новина се появи един нов и интересен инструмент - ясен сигнал, че Twitter наистина вземат нещата в свои ръце.

Инструментът позволява изключително лесното вграждане на поток от публични съобщения, публикувани в Twitter. Доскоро това можеше да се прави единствено с помощта на приложения на други разработчици, Hootsuite например. Потоците от съобщения могат да са всъщност туитовете на конкретен потребител, туитове на хора от даден списък, резултатите от търсене или по хаштаг. Улеснено е максимално и взаимодействието с този инструмент – ако си се логнал в Twitter, можеш директно да отговориш на някое от съобщенията, да го отбележиш като любимо, да последваш профила, който го е публикувал, и други. Ето как изглежда подобен поток от съобщенията, свързани с нашия профил в Twitter:

Tweets about „@socialevonet“

Как можеш да вградиш свой собствен поток в сайта си? Много е лесно. Влизаш тук, избираш параметрите, по които желаеш да го създадеш – дали ще е от списък, по потребителско име, от търсене и др., – копираш генерирания HTML код и го поставяш в сайта си. Хубавото е, че по всяко време можеш да го редактираш пак през инструмента за създаване на потока. Да, лесно се достъпва и през Settings на личния профил.

Подобни статии:

1. Пуснаха подобрено Facebook приложение за iOS
2. Twitter пуснаха първите си телевизионни реклами

най-хубавото на това лято е, че беше едно дълго лято. едно дълго, прекрасно лято. лято, което всички ние заслужавахме, след дългата, сериозна зима имаше и още хубави неща в лятото тази година . чалга музиката се чуваше на по-малко места, отколкото преди. и все повече хубави кътчета са заредени с добра музика . случиха ...

Росен Босев: Здравейте. Това е десети епизод на „Гневни Млади Хора“. Аз съм Росен Босев, работя във в. Капитал, а до мен е съдия Владимир Вълков, който е номиниран от съдиите в София за член на ВСС. Много се радвам, че той има възможност да ви разкаже за неговото виждане за съдебната система и проблемите й. Познавам съдия Вълков от 2007 година и знам, че винаги е бил готов да говори за проблемите на съдебната система и винаги да предлага решения. Това за мен е изключително важно. Винаги е заставал с името си. Той е съдия от 1997 г. И правораздава в Софийския районен съд. Да добавите нещо? Владимир Вълков: Не знам дали има още нещо важно, което бих добавил, освен че намирам за много удачно да има един поглед отстрани и благодаря за тази възможност. Това показва интерес на общността към проблемите на съдебната система, отчитайки, че тези проблеми рано или късно върху всеки един от гражданите, дори и да не са непосредствено ангажирани с правораздаване. Росен Босев: Интересно за мен е как се съгласихте да бъдете номиниран, защото в обществото, с основание, ВСС има образа на изключително компрометиран орган? Така, може би ще трябва да носите кръста на сегашния и предишните му състави, които не само решиха проблемите на системата, но и ги задълбочиха. Владимир Вълков: Това е вярно. Донякъде, може би, именно тази тенденция ме амбицира. Никога не съм губил надежда, че нещата ще се оправят, винаги съм се борил за това. За мен е притеснително, когато виждам колеги да се отчайват и ад се примиряват със статуквото, макар и да са далеч неудовлетворени от него. Това усещане за липса на справедливост вътре в системата в един или друг момент рефректира върху интересите на гражданите. Възниква много сериозно въпросът, ако оставим нещата да се случват покрай нас и въпреки нас, най-вече, до къде ще стигнем? Донакъде мотивира ме голямото желание и решимостта да допринеса лично с делата си и със своята отговорност нещата да се променят. Убеден съм, че има начин. Спомням си не толкова далечното минало, когато ръководство на Софийски градски съд (СГС) в лицето на Светлин Михайлов и тогавашния председател на ВКС Иван Григоров, казаха, че проблемите на СРС, за съжаление, са неразрешими и трябва да се стискат зъби и да се живее и работи в тези абсурдни условия. Слава Богу, тази риторика беше променена и от този ВСС не се говореше по този начин. Не че се предприеха някакви реални стъпки, за да се променят нещата, но... Изключително притеснителен е и фактът, че много от странните решения на административното ръководство се обясняват с нуждата да бъдат взети, за да даде ухо ВСС за проблемите на СРС. Става дума за кадрови решения, което за мен е много сериозен проблем. Поставя въпросът за независимостта на аргона много драстично. Росен Босев: Вие имате много подробна концепция. В 15 страници много подробно сте развили вашето виждане за това как трябва да бъдат решени проблемите на системата. Направи ми впечатления, че още от самото начало казвате, че ске ангажирате с това да реализирате визията на Съюза на съдиите в България (ССБ) – най-голямата магистратска организация, за това как би трябвало да функционира ВСС. Ако може с няколко думи да представите тази платформа? Владимир Вълков: До голяма степен това, което се случи в рамките на ССБ, беше и основание да усещам подкрепа от професионалната общност. Тази платформа отразява нещо ново за ВСС. Когато се борихме преди 4 години той да бъде постоянно действащ орган, считахме, че той ще има повече време, за да си върши работат. За съжаление, оказа се, че този постоянно действащ състав не знаеше на къде и как да върви. Това, което е ново и много различно в концепцията е, че, освен че са огласени направленията, в които да се работи, показан е подход, по който може да се работи и да се търси решение. Поставя се резонно ивъпросът за сроковете, защото за да се реализира едно управление и най-вече да се определи до колко ефективно е то, е хубаво да има един момент на анализ, на самовръзка до къде сме стигнали. Платформата чертае реализируема, по мое убеждение, програма, от гледна точка на насоки и пътя, по който може да се достигне до този резултат. Бях провокиран не толкова в концепцията си да чертая принципните пътища, колкото да давам някакви варианти за решения на проблеми. Може би не толкова концептуално да изглежда, но моята идея бе да провокирам дебати включително и по съдържателната част на решенията. Росен Босев: Ако трябва да направим една оценка на това какво направи и какво не направи този ВСС, каква е вашата оценка, какво видяхме последните 5 години? Владимир Вълков: Определено може да се каже, че от постоянно действащия орган не се получи очаквания от всички резултат. Кадровата политика е под всякаква критика. При идеята всичко да се съсредоточи в един орган, за да се уеднаквят критериите, нещата се опряха до давани оценки от помощните комисии и абсолютно абдикиране от непосредствения ангажимент на ВСС в тази насока. Росен Босев: Може би да уточним, че става дума за текущата оценка на магистратите – атестацията. Тя се случваше децентрализирано, а не във ВСС. Владимир Вълков: На практика, подходът и съдържанието на атестациите, ВСС в лицето на комисията си бяха лишени от възможността сами да изградят представа за това що е то съдия, отговарящ на един или друг критерий. В атестацията се предлага оценка, която ВСС, в състава на комисията, която непосредствено се занимава с оценката, или потвърждава или отказва да потвърди. Аз имах един такъв повод – по повод на моята атестация повдигнах въпроса и не получих никакъв разбираем отговор от членовете на комисията. Това донакъде ме убеди, че желанието не е достатъчно. Беше в началото на работата на този ВСС през 2008 г, но се видя, че през останалото време не извървяха никакъв съществен прогрес. Другият сериозен проблем е с натовареността. По тази линия абсолютно нищо не беше направено. Беше спечелен един проект и бе възложен този проблем за изпълнение ан външен изпъллнител. Симулирано бе обществено обсъждане проблематиката. Смея да твърдя, че лично аз поставих още тогава въпроса за необходимостта да се измерва обективно необходимото време, за да се извърши единица работа, който беше отхвърлен немотивирано от външния изпълнител с убеждението, че само в САЩ това се случвало. На импровизираното обществено обсъждане се оказа, че това не е така. В Германия по същия начин измерват необходимото време да се свърши работа и на тази база планират абсолютно всичко. Планират щатове, планират материална база. Оказа се, че и в други държави е така – в Испания по идентичен начин стои въпроса. Резултатът от този проект, който усвои доста европейски средства, беше такъв, че при представяне на резултатите на гилдията от последната сформирана комисия, се оказа, че не сме в състояние да се обединим около критерий за фактически правна сложност на делата. Убеден съм, че колкото и да е фактически и правно сложно делото, то опира до необходимото време, за да се свърши работата както трябва. Росен Босев: Ако позволите, ще се опитам да обясня за какво става дума. Факт е, че в България, от съда например, от който идва съдия Вълков, съдиите решават около 800-1000 дела годишно. Но има други съдилища в страната ,които решават около 80 дела годишно. ВСС, на практика, няма критерии, по които да оцени един магистрат по работата, която е свършил. Когато тръгва да го преследва дисциплинарно, също не взима предвид това натоварване. Преди време имах възможност да говоря с вицепрезидентът на Европейската асоциация на съдиите, който беше изумен от това, че в България няма стандарти нито за продължителност на процеса, нито за натовареността на магистратите. Той тогава обърна внимание, че при това положение няма как да бъде реализирана дисциплинарна отговорност за забавени дела, след като не се знае кое е нормално и кое не е. Владимир Вълков: Това веднага ме препраща към другия основен проблем на работата на сегашния ВСС – дисциплинартната му практика. Тя, категорично, е необходима, но не може дисциплинарната практика да стои в основата на самочувствието на този орган, който е призван не толкова да тича след проблемите и да ги огласява и колко е виновен съдията, а да вземе всякакви мерки, за да не се случи проблем. Забавеното правосъдие в крайна сметка води до липса на такова. Непосредствен ангажимент на ВСС е да осигури справедливото решение в разумен срок. Това не е единствено ангажимент на ВСС, защото, ако нещата опират до ресурс, тук може да се говори и за атговорност на законодателна и на изпълнителна власт. Проблемът за натовареността на съдиите е изцяло на ВСС. Наскоро си дадох сметка, обърнах внимание, когато един колега сподели, че липсата на правила означава голямо доверие към органа, който трябва да изпълнява тези си функции. Това предполага, в голяма степен, самодисциплиниране, за да даде този резултат. Оказва се, че това е невъзможно и именно поради бездействието на ВСС, сега се мислят промени в закона с идеята да се даде някаква рамка и да се гарантира минимално изпълнение на тези повече от необходими ангажименти на ВСС. Това само по себе си е признак, че ВСС тотално се провали. Росен Босев: Ако трябва да обобщя – натовареността, която остана без решение, кадровата дейност на ВСС, която не стана ясно как точно се случва, защото тези атестации, и начина, по който се оценяват магистратите, резултира в това 99% от магистратите да имат оценка „Много добра“. Владимир Вълков: Да, ето аз съм с „добра“ оценка. Росен Босев: Абсолютно формално и повърхностно е това оценяване. Виждал съм атестационни формуляри, виждал съм корекциите на ВСС най-често са свързани с това дали има проверка на Инспектората или няма – повече гледат много-много да не се „морят“. Последното несвършено от ВСС – това е дисциплинарната отговорност – тя трябва да бъде последователна и удовлетворителна за обществото. Вашето предложение – как трябва да се променят тези три ангажимента на ВСС така, че обществото, което има нужда он независима и компетентна съдебна система, да върне доверието, а пък магистратите – към ВСС? Владимир Вълков: Много е важно и голяма част от общественото доверие, се проявявав това съдът да реагира своевременно на отправеното към него искане. Стои въпросът за качеството, който е първостепенен. Ще цитирам едно дете, 4-ти клас, при участието си в един симулиран съдебен процес. То беше съдия и бе ангажирано да даде, да постанови присъда. На въпрос на журналист, преди да влезе в следващото си дело, ще има ли бързо и справедливо решение, детето отговори: „Справедливо със сигурност, но бързо – не гарантирам.“ Това дете, което в условията на игра, си даде сметка, че бързината не е и не може да бъде определяща при работата на съдебната система. Това нещо някак си убягва на управляващите съдебната система, които вкарват в инструктивните срокове някакви, необясними за разума, изисквания. Административните ръководители по места, за да избегнат собствената си отговорност, се изкушават да дават срокове и да постановяват времеви рамки, в които съдията да изпише всичките си дела. Това, в зависимост от количеството дела, на практика, граничи с абсурда. Цената на тази невъзможност не е изключено да стигне и до ангажиране на дисциплинарна отговорност. На мен ми се струва, че проблемът за натовареността може да се постави едва, когато констатирано забавянето. Изключително е важно постоянно наблюдение на актуалното състояние на натовареност на всеки един магистрат. Когато се установи, че магистратът се забавя от нормалния темп на работа, трябва да се установи каква е причината. Причините могат да бъдат безброй и това е отговорност на даминистративния ръководител. Той дължи подкрепа на магистрата, не да му свърши работата, защото това няма как да се случи. Има изключително много механизми, по които съдията може да бъде освободен от несвойствената му дейност – това отприщва огромен капацитет. Аз имах  възможност, когато бях командирован в СГС, да сравня работата на съдия, облекчен откъм доклад, с тази, която трябва да върша в СРС. Разликата е голяма. Не е кой знае колко съществена разликата в натоварването, но определено в окръжен, и то второинстанционен съд, опирайки въпроса най-вече до този за правото, стимулира и позволява да се върши работа. Съдията не работи в рамките на 8-часов работен ден, не работи в рамките на работна седмица. Колеги от чужбина се втрещяват как може това да е така – да се работи постоянно. О този въпрос ССБ, по един проект, финансиран с европейски средства, изготви оценка за въздействието на свръхнатоварването върху здравето на магистрата. Още тогава, през 2008 година, бяха отчетени притеснителни показатели. Това беше направено достояние на ВСС, но остана без всякакви последици. За мен  емного вяжно да се установи границата – там, където вече не може да се иска нищо от съдията. Отговорността на съдията е да уплътни работното си време – необходимото време, за да си свърши работата, да не си пропилява времето, но извън това той не може да лишава семейството си от своето присъсттвие, нито да рискува собственото си здраве. Напоследък виждаме много неприятни резултати в тази посока. Определяйки границата, поемайки своята част от отговорността на административния ръководител и на органа, нещата неминуемо опират и до ВСС, който трябва да осигури условията за нормална работа. Когато се окаже, че в този съд, при тази материлана база, не  евъзможно да се отварят нови работни места, трябва да се търсят алтернативни решения. Те могат да са безброй, но това трябва ад бъде тенденцията на работа. Росен Босев: Административния ръководител е длъжен по всяко време да следи персоналната натовареност на съдиите, а ВСС да предприеме мерки така, че натоварения съд да бъде достатъчно добре кадрово обезпечен. Преди около 2 години Инспектората направи една проверка в СРС и предложи някои съдии за наказание за забавени от тях дела. Тогава главния съдебен инспектор разви тезата, че как така може някои съдии да си пишат делата в срок, пък други не могат. Когато попитхме дали Инспектората се интересува какво се е случило с тези решения, бързо написаните, дали не са отменени на горна инстанция и да започнат отново, тя каза, че не е работа на Инспектората да се занимава с този въпрос. Къде се прекъсва връзката? Владимир Вълков: Работата на Инспектората, поне в лицето на инспектора, с който аз се срещнах – Мария Кузманова, която понастоящем е номинирана за член на ВСС, това, което направи е да обсъди резултатите от проверката. Аз й зададох същия въпрос – когато оценяват какво не се е свършило, тръсят ли информация какво е направено и предлагат ли работещ вариант. Тя ми каза, че това не им е в компетенциите. Те констатират едно забавяне, а работа на адинистративния ръководител е да търси решенията. Аз не бях убеден от това обяснение, защото за разлика от административния ръководител, на който не му е работа непосредствено да се запознава с начина на организация на работа на съдиите, те имат много широк поглед върху нещата. Те могат да събират добрите практики. Аз очаквах в този доклад на Инспектората да ми бъдат показани варианти за справяне със ситуацията. Аз казах, че ен мога да работя по-бързо, това е максималното, което мога да направя при моята организация. Търсил съм варианти за моята организация, за да мога да подобря работата си. По онова време следвах едно предписание, което ми се струва и резонно в известен смисъл, пишех постоянно на компютър разпорежданията си. Това забавя. Много хора, колеги, минават на ръка доклад, което ускорява работата. Това е нещо, което трябва да се съпостави. Практиките са най-различни. Няма анализ на практиките и да се каже – това е добра практика и тя може да спести време. Това е нещо, което аз съм предложил – да се търсят и да се представят добрите практики. Като стана дума за отмененото решение, това е изключително сериозен проблем. Бързината се измерва единствено със сроковоте, посочени в процесуалния закон. Напълно е възможно съдията да си контролира предстоящите за излизане и писане актове като дава възможност на страните за нови процесулани искания и действия, които няма реално основание за това. На практика, съдията може да е изцюло в срок, но без това да допринесе за приключване на делата му. Да, той си контролира натоварееността по този начин, но въпросът е на каква цена. Имаше едно резонно предложение, когато се мислеше и за новия ГПК, в рамките на неговото обсъждане, закона да посочва разумния срок, след който срок съдебния акт граничи с отказ от правосъдие. Съдията да бъде ангажиран с това да посочи срок, съобразно неговата натовареност, ще обяви решението си. Т.е., ако се каже 6 месеца, независимо от делото, трябва да е приключено, аз когато си знам делата, ще мога да кажа – да, аз ще го напиша на 4-тия месец на конкретната дата. Това нещо ориентира страните и административния ръководител. Ако някой съдия не е натоварен, но си позволява лукса да каже – 6 месеца, за мен това е основание да питаме какво налага тези хора да чакат 6 месеца? Необяснимо е, ако съдията каже – ще ти го напиша след 6 месеца, защото закона ми казва така. Не, законът казва – веднага, когато съдията може, но не по-късно от този срок. По въпроса за сроковете и Инспектората – това винаги е поставяно и на Общите събрание. Когато главния инспектор присъстваше, от залата бе зададен този въпрос – как се оценява натоварването. Отговор не беше получен. От гледна точка на това кой кога е написал акта си, аз не виждам смисъла да съществува тази институция. Статистиката е достатъчно добра, за да даде тази възможност, в състава, в който съществува. Като става дума за срокове, аз се изкушавам да попитам главния инспектор защо проверката в СРС продължи толкова дълго, за разлика от другите съдилища, където протича доста по-кратко? Естествено, защото обемът от работа е много по-голям. Когато нещата опират до работат на съдията, се казва – защо не си в законния срок. Но законният срок говори за едно дело. Законния срок никогя не му е била идеята да обсъжда потока от дела и в крайна сметка да държи сметка за организацията на работата. Това е непосредствен ангажимент на административния ръководител и опосредствен ангажимент на ВСС. За да може всеки един съдия, в този обещан от законодателя срок, да постанови окончателния си акт и то да бъде мотивиран акт. Без мотивиран акт липсва отчетност. Много ми допадна едно разгранаичение, което предлага колегата Димитър Узунов в своята концепция – между публичност и отчетност. Едно е да видиш процеса на вземане на решение, друго е да разбереш какво стои в основата на това решение. Тази отчетност я дължи както съдията, когато обяснява защо е стигнал до този извод, така и ВСС, когато взимат едно или друго решение. Важно е защо е стигнал до тези решения, кое е наклонило везните, за да бъде взето. Това е изключително голяма слабост на този ВСС, особено при тайното гласуване. И не е само с този ВСС този проблем с тайното гласуване. Предишният ВСС също така обясняваше, че не възнамерява да огласява подробности, когато избора е таен. Очевидно проблемът е системен и нещата опират до личностите. Няма никакъв проблем да гласуваш тайно, ако е ясно зад какво предложение заставаш и няма никакъв проблем да гласуваш тайно против, ако е ясно зад какви възражения стоиш. Росен Босев: ВСС това, което се опитва да обясни, това е „волята на мнозинството“. Общо взето, ние не дължим обяснения защо избираме или наказваме някой – така е решило мнозинството. Вие, в началото на вашата концепция, маркирате един проблем, за койт омагистратите много често говорят – че този ВСС, вероятно и предходните, са се отчуждили от магистратите. Какво според вас е решението на този проблем. ССБ имаше конкретни идеи, които опират повече до законодателни промени, някои дори и на конституционно ниво – да има един ясен процес, в който членовете на ВСС се отчитат пред общността. Имаше една доста интересна идея, тези административни комисии – като тази о атестирането и етичната, да бъдат конституирани от действащи магистрати. Какво мислите за тези предложения и как най-общо ВСС може да си върне доверието сред магистратите? Владимир Вълков: Нуждата от законодателна рамка и конституционна промяна възниква тогава, когато нещо вземаме от правомощията на ВСС и го даваме на друг орган. Ако всичко е в ръцете на ВСС, той на практика е в състояние да направи изключително много, защото отговорността е негова. Това, което ВСС прави в отклонение от предписаната от закона цел сега е например, да се предоверява на помощните атестационни комисии. ВСС казва – това го е казал помощната атестационна комиси, това го казва административния ръководител, това го казва някой друг и ние му вярваме, защото не познаваме колегата. За мен това е пълен абсурд. Именно този процес на опознаване трябва ад стои в основата на кадровата политика на ВСС. Според мен не се налага нито законодателна, нито конституционна промяна, за да се осигури някакъв механизъм на регулярно отчитане. В момента, в който следващия ВСС започвайки работата начертае един план, по който ще се движи, даде срокове и в рамките на тези срокове и си даде  сметка, че трябва да уведоми гилдията и обществото какво е свършило – този отчет е налице. Не е сериозно да се мисли, че ВСС ще се отчита като някой следи протоколите за решенията, протоколите от комисии и т.н. Информацията трябва да е структурирана и представена достатъчно удобно, за да дава нужната информация. Не съществува никакъв проблем, доколкото си спомняма, на всяко едно от общите събрания на СГС присъстваше представител на ВСС, но за съжаление, на този форум не се случваше обратната връзка. Това също е удачен вариант – когато органът на място поставя собствените си проблеми, представителят на ВСС да каже до къде са стигнали при решаването на тези проблеми, да се ангажира с решаването на тези проблеми. В едни такива дебати трябва да се разбере, че представителят на ВСС не е там за протоколно присъствие, а е там, за да им помогне да бъдат разрешени проблемите на място. За мен не е изключена възможността да се мисли за създаване на онлайн дискусии. На този етап, при структурираната страница на ВСС, информацията е едностранна – само ВСС може да ни казва какво мисли. По какъв начин магистратите могат да дадат обратна връзка – няма такава възможност. ССБ се принуди да комуникира чрез медиите, когато ис дадохме сметка, че писмената комуникация, не дава особен резултат. Оказа се, че когато медиите се активират, ВСС по един или друг начин се активизар. Не знам дали това  епроблем на вътрешна организация на ВСС, дали този материал не стига на вниманието на членовете на ВСС, но това  реален проблем. Когато нямаш адекватна обратна връзка на собствения си зов за помощ, логично е човек да търси алтернативни способи и, Слава Богу, медиите ни позволиха да поставим проблемите ребром. Росен Босев: Когато става дума за публичност на този ВСС, членовете много обичат да казват, че този е първият публичен ВСС, защото били качили пълните стенографски протоколи от заседанията си. В същото време, тези които отразяваме дейностат ан ВСС, много често сме се сблъсквали с феномена магистрати много често ад ни питат какво се е случило на съответното заседание. Как ви се струва идеята заседанията на ВСС да могат да се излъчват онлайн и да може всеки магистрат, когато се обсъжда негов кадрови въпрос, да може да види какво се случва и кой как се изказва. Владимир Вълков: Не съм бил в залата за журналисти в новата зала, но в старата съм бил. В тази зала аз лично не можах да разбера какво се случва на заседанието на ВСС. Вероятно техническите възможности са добри, за да може да се осигури едно добро излъчване и да се разбира какво се говори вътре на заседанието на ВСС. За мен лично не съществува абсолютно никаква пречка, ако има интерес някой да го следи, да го направи. Защото аз за себе си не виждам никакво притеснение от това. Росен Босев: Имаше един друг „феномен“, на който ССБ също обръщаше внимание – едно усещане за предрешеност на това, което се случва на заседанието на ВСС и сякаш решенията са взети на т.нар. „оперативни заседания“ преди това, които пък винаги са скрити за обществото. Сякаш всичко върви по един сценарий – ясно е кой какво ще предложи, как ще се гласува и кой какво ще каже. Вие усетили ли сте такъв проблем и доколок, ако има такъв, той влияе върху факта,у че магистратите не могат да разпознаят ВСС като свой представител и институция, която защитава интересите им исе бори с проблемите им? Владимир Вълков: Странното е, че решенията, които на майтап казваме, че могат да „минат“ през ВСС, са меко казано притеснителни. Те се случват. Когато това се случи веднъж, възможно е да е грешка. Но, ако това се случи няколко пъти – това е тенденция. Ако това решение е неразбираемо за магистратите, тогава възниква въпросът – на какво се дължи. Когато липсва информация, този вакуум се запълва с най-различни версии. Аз самият избягвам да си съставям версии аз някакви игри и конспирации, но със сигурност го връзвам с отговорността на членовете на колективния орган. Ако самият член на колективният орган не  еубеден в това решение, защо застава зад него? За мен възниква въпроса и какъв е смисълът на гласуването „въздържал се“. Ако аз се въздържа и още 25 души се въздържат, как ВСС ще си свръши работата. Не разбирам такова гласуване в рамките на управление на ВСС. Такъв глас „въздържал се“ е необходим за политическо решение, но да се взима решение за делегиране на доверие при назначаване, повишаване и други и да гласуваш „въздържал се“ – това не го разбирам. Росен Босев: Два въпроса от чата. Какво мислите за предложението, което се обсъжда от работната група в Министерство на правосъдието за промени в Законта за съдебната власт, съдебните помощници да стават съдии след определен период без конкурс? Владимир Вълков: За мен въпросът е акк се подбират тези кадри. На практика, сега тези съдебни помощници се избират на база местен конкурс от административния ръководите, при неясни критерии. Ако такъв човек влезе в системата, при неясни критерии, вярно, че 5 години е работил, друг е въпроса и какво работи, защото като бях в СГС не разбрах какво точно правят съдебните помощници, от тази гледна точка категорично не го приемам. От друга страна си давам сметка, че ако има вариант тези хора да влизат в системата при ясни правила и да се докажат, след 5 години от кариерното им развитие да са в „кухнят ана нещата“, това е мислим вариант. Това може да се окаже допълнителен резерв за попълване на места. Един съдебен помощник не се нуждае от тази закрила, която я има съдията. Това е някакъв буфер, който може да бъде използван, но е изключително важно кои са хората, които са придобили статута на съдебни помощници. Росен Босев: Втория въпрос – не е ли порочна практиката с командироване на съдии? Вие самият бяхте командирован в СГС, какво мислите по този въпрос? Владимир Вълков: Дълбокото ми убеждение е, че командироването трябва да е изключение, както и самият закон го казва. За съжаление, може би и заради липсата на планиране на кадри, това се превръща в практика. Преди известно време закона казваше, че командироването не може да продължи повече от 6 месеца, когато ВСС трябваше да организира двукратно конкурси. И по онова време, и сега командироването не е ограничено до 6 месеца. Командированият магистрар е на разположение на административния ръководител, който може да прави с него каквото иска и от какво има нужда органа, което в известна степен е и логично. Но за командированият магистрат проблема е много сериозен. Той е с един неопределен статут, когато продължи по-дълго време ковмандировката, той вече започва да се свързва с конкретното място. Тази промяна категорично се отразява много негативно върху магистрата. Мога да споделя конкретни примери. Колеги от провинцията, дръзнали да се отзоват на апела на председателя на СРС, да дойдат да правораздават в СРС, сега им се налага, защото председателя на съответния съд, от който идват, е преценил, че има нужда от тях и ги връща. Всичките дела, които са изкарали тук, в СРС, с амбицита да напишат и да направят състава в някакви разумни граници – да си свършат работа и да дадат правосъдието, което очакват хората, се налага да се върнат и да започнат друга работа в други съдилища. Това е много неприятно изживяване. В една такава ситуация, трудно си представям каква ще е мотивацията на колегата да се върне. За съжаление, не е изключен варианта, включиштелно системата да загуби читави кадри, заради това, че не може да им осигури възможност да правораздават там, където органът се нуждае от кадрова подкрепа и това ,с което са доказали, че могат да работят. От тази гледна точка, аз в концепцията си съм предложил един вариант за планиране на конкурси, който да предхожда възникналата нужда от заместване. Естествено, не всеки повод може да се планира – има някои дългосрочни ангажименти, които не позволяват това. Но, определено трябва ад се мисли за някакъв вариант за попълване на свободни щатни бройки в Районен съд, където са основните проблеми. В Окръжен съд проблемът съществува доколкото усещането, че отиваш в по-горен съд, възможността да получиш допълнителна заплата, мотивира. В Районен съд проблемът е огромен и по тази линия нищо не се прави. Това го споделиха и колегите от Германия. При тях системата за разпределяне на натовареността се обезпечава от една група съдии, склонни да пътуват, съответно със социални придобивки, които компенсират неудобствата. На рактика, те казват, че се борят с моментните колебания на натовареността, когато някъде се появи нуждата, колегата знае, че е тук временно, да свърши тази работа в органа, до момента, в който се отвори някъде другаде нужда. Когато се окаже, че в този орган нуждата е належаща, тогава се открива щатна бройка. Не зная как се процедира, но казват, че системата работи. Мислимо е, включително е да се предложи и някакъв такъв вариант на колеги, които са готови. Човек, в началото на своята практика, особено когато не е обвързан със семейство, вероятно би бил приемлив за него такъв вариант. Ако той влиза в системата с идеята, че след известен период от време ще откликва на нужди – защо не. Росен Босев: Това, което се случва в София е пренатоварен Районен съд, който ВСС не може да разшири щата, защото няма къде да настани съдиите. След това пък той захранва СГС със съдии, които се командироват там. Не са ли съдиите, командировани от провинцията в София, и по принцип командированите съдии, по някакъв начин зависими? Владимир Вълков: Да. В момента, в който битието на съдията зависи от преценката на административния ръководител, той го поставя в зависимост от административния ръководител. Административния ръководител ще каже – имам нужда от теб и ще каже до кога. Ако поради някаква причина дадеш повод на административния ръководител да се откаже от теб – не от нуждата на съдия за тази бройка, а конкретно от командирования съдия, ти си тръгваш. Вариантите са два. Единия е да кажеш – аз съм свободен да си тръгна и ще загубя тази придобивка – разликата в заплащането и онова облекчение в работата. Но има и друг вариант – да си каже дъбре, за мен е важно аз да си тежа на мястото и съм склонен на някакви компромиси. Компромисът дава ново неприятно усещане като неминуем резултат и създава много негативни предпоставки. Росен Босев: Ако се върнем на един проблем, който посочвате – кадровата политика на ВСС. Този ВСС стана най-известен в обществото, наред с дисциплинарната си практика, с кадровите решения, които взимаше. Може би, еманация на това са изборите на председател на СГС, ВАС, които бяха посочвани от ЕК като пример за немотивирани и неубеждаващи обществото. Каква е вашата оценка, първо на тези кадрови решения на ВСС, и как може следващия състав на ВСС да излъчва един позитивен сигнал към цялата магистратура? Помня, когато гръмна скандала с Красимир Георгиев, тогавашния председател на ВАС Константин Пенчев каза, че не той е човека, който кадрува в съдебната система, има едни други кръгове, които 20 години кадруват – „белите покривки“. Всъщност, те са възможни, защото самите магистрати не вярват, че могат да израснат в кариерата, благодарение на своите професионални качества и трябва да познават някой. Как може да бъде превъзмогнат този проблем така, че магистратите да имат доверие във ВСС, че ако работят добре, ще се издигат? Владимир Вълков: Аз също си спомням това изявление на колегата Пенчев. Още тогава ме втрещи. Ако член ан ВСС каже: нещата не зависят от мен, а от хора извън системата, какво правим? Точно това е гаранцията, която трябва да даде всеки един от нас, когато е там. Заставайки в тази зала казва: аз си давам гласа, защото зная какво правя и знам зад кого заставам. Обществото има нужда от безпристрастен и независим съд, а гаранцията за това трябва да я даде ВСС. Ако ВСС казва: Извинявайте, но нещата не зависят от мен... Да ги поканим тези хора, „белите покривки“, да седнат на заседателната маса на ВСС – поне да се разбере кои са и на базата на какво избират. За мен бе, почти като виц се разказваше вероятността, колегата Янева да бъде номинирана за председател на СГС. Когато това се случи, не вярвахме, че ще бъде избрана. Несъпоставима е базата, на която бе сравнена в ролята на административен ръководител. От този избор, който беше направен, аз не разбрах какво е надделяло в полза на колегата Янева. Интересно е при общоприетата представа, че председател на съд би трябвало да се ползва с авторитета на органа, в който стои, защото той е пръв сред равни, той не е административен ръководител, наложен отгоре. Вярно, че това не е случващо се за първи път – човек извън органа да седне на председателското място. Впечатляващо е с какво колега Колев впечатли толкова много членовете на ВСС, за да възприемат, че той е удачната кандидатура за председател на ВАС. До голяма степен конкурсите за административен ръководител би трябвало да са насочени към установяване на потенциала на този човек да гради и утвърждава авторитет сред колегите си. Не става въпрос да се харесаш на колегите. Харесването не е критерии за кадрово израстване. От дебата какво е това атестация и как точно да се оцени колко си добър, се поставяше един контрааргумент – аз мога да кажа, че музиката ми харесва, но не мога да кажа защо. Разликата е в това, че с музиката удовлетворявам вътрешна потребност, а с гласуването си, когато кадрувам, трябва да гарантирам, че на това място сяда човек, който има сериозна основа и на този човек може да се вярва. За мен е много важно, изборъа на административния ръководител да е обективен, т.е., избор между една кандидатура няма как да се случи. В рамките на един избор трябва задължително да има дебат на идеи и концепции. Трябва да има възможност този кандидат за административен ръководител да се види очи в очи със съдиите, които ще представлява. Няма нищо по-добро от това самите съдии сами да кажат – това за нас е авторитет. Това усещане, веднъж показано, то значи много. Видя се, че за ВСС това не винаги значи. Имаше случаи, когато съдиите избраха своя административен ръководител, а ВСС видяха като етичен проблем това. В друг случай, съдии казаха – този административен ръководител не ни харесва, а от ВСС казаха – той няма авторитет пред колегите си. Това е изключително странно. Не става дума дали харесва или не, а дали знае на къде върви, знае какво прави и как да го направи. И не на последно място – да е в състояние не да разделя и да владее гилдията, а да създаде един коректив, когато хората се разминават по коридорите, да не се подминават, а да се усещат като чяст от едно цяло. Росен Босев: Говорейки за избор на административните ръководители, ако вие бъдете избран в новия ВСС, това ще бъде новия ВСС, който ще избере следващия Главен прокурор. Имате ли визия за това как трябва да изглежда избора, че да бъде боективен и да не прилича на предходните избори

Българските граждани, които са напуснали страната преди 31 декември 2011 г., могат да се освободят от плащането на здравноосигурителни вноски в България и за стари периоди, ако не са живели по това време в България, съобщиха от Националната агенция за приходите.

Демократическата партия на САЩ официално номинира президента Барак Обама за свой кандидат за президентския пост на изборите на 6 ноември, съобщиха световните агенции. В края на втория ден от националния конгрес на демократите в Шарлот, Северна Каролина, кандидатурата на Обама беше подкрепена от 2931 делегати при необходими най-малко 2778.

Съединението се извършва през есента на 1885 г. след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат, подкрепен от българския княз Александър I.

На 13 септември, в 10 часа сутринта EST, в Националната катедрала във Вашингтон ще се проведе панихидата на Нийл Армстронг - първият човек стъпил на Луната, който почина на 82-годишна възраст на 25 август. Всеки, който иска да присъства на събитието, може да направи това като си резервира място в са...

Юлиан Вергов е роден в София през 1970 г. Завършва актьорско майсторство в театрален колеж „Любен Гройс” в класа на проф. Цветана Манева. Участва в множество чуждестранни продукции, които се снимат у нас. Снима се в телевизионни сериали като “Тя и той” и “Стъклен дом”. На сцената на НТ “Иван Вазов” прави запомнящи се роли в постановките “Идеалният мъж”, “Козата или коя е Силвия” и още много други. С него поговорихме за любовта към театъра, смисъла на актьорската игра и батака в ЦСКА. - Преди повече от месец някакъв ненормалник, асоцииращ се с Джокера, изтрепа сума ти народ в Денвър по време на прожекция на “Черният рицар: Възраждане”. До каква степен е редно според вас седмото изкуство да задълбава в невралгични теми като тероризма, който за жалост не подмина и България? - В киното като изкуство не може да има граници. И не бива да се допускат половинчати работи, трябва всяка теза да е изведена докрай. Да, тероризмът е много наболял проблем и е нормално творците да го...

За какво аз, аскетът, ходя в мола? Защо всеки ден с пъргави крака аз се запътвам натам и как така всеки ден имам енергия да отида до там и да се гмурна в корема на това стъклено чудовище? Всеки ден аз ставам Йона в корема на мола. Кой е Йона и какво му се е случило? И защо аз споменавам за него. Спрете и помислете един момент върху следното: Тези, които знаят кой е Йона, ще се обидят. Те ще кажат: Що за глупак! Въобразява си, че ще ни учуди с дребните си знания! Та ние ли не знаем кой е Йона?! Пфу, жалък е тоя драскач с въпросите си! Ние... Ние знаем толкова много, толкова сме чели, та остава да не знаем за някакъв си Йона! Ние, драги тъпчо, сме чели Бхагавад Гита отзад напред, а ти ни питаш дали знаем кой е Йона! Отиди питай за това някои третокласници! И те ще ти се изсмеят! Така ще кажат тези, които знаят кой е Йона. А тези, които не знаят нищо за Йона, ще си кажат: Пфу! Що за глупак! Защо ни задава някакви излишни въпроси? За какво ни е притрябвало пък и да знаем за...

Красимир Слабаков е от хората, за които се казва, че с две думи могат да ти напълнят душата. Чужд на всякакви превземки, той говори с характерните за фамилия Слабакови хумор и самоирония. Гласът му е досущ като на прочутия му баща - актьора Петър Слабаков, визуалната прилика също е поразителна. Талантлив скулптор и дърворезбар, той е готов, като го стегне шапката, да направи поредния рязък завой в живота си, за да се отдаде на нещата, които са му по сърце. Винаги съм се оправял, защото съм сръчен и обичам да работя, признава той без излишна скромност. През 1992 г. спонтанно решава да замине за САЩ и остава цели 20 години. Преди 2 години се завръща в България, за да преоткрие магическия реализъм на странджанското село Фазаново. - Близо 20 години живяхте в Америка. Какво ви накара да заминете и да се върнете пак у нас? - Никога не съм имал намерение да емигрирам в САЩ. Заминах инцидентно, след като осъзнах, че съм бил един от многото наивници, понесени от еуфорията на първите...

By Jeff O’Neal for Book Riot

Ти не си книгите в библиотеката ти.
Не си книгите, които си прочел.
Не си и книгите, които не си прочел.
Ти не си книгите, които хората мислят, че си прочел.
Нито пък книгите, които се предполага, че трябва да си прочел.

Ти не си книгите, които винаги си искал да прочетеш.
Не си книгите, които мразиш.
Не си книгите, които отхвърляш.
Не си книгите, които харесваш.
Не си дори книгите, които обичаш.

Ти не си книгата, която четеш в момента.
Не си и книгата, която тoку-що прочете.
Не си следващата книга,  която ще прочетеш.
Не си книгите, за които си спомняш.
Нито пък тези, които си забравил.

Ти не си книгите, които родителите ти са ти прочели.
Или пък тези, които четеш на децата с.
Не си книгите, които си подарил.
Не си и тези, които си получил.
Ти не си книгите, които си написал.
Не си тези, които ще напишеш.
Нито пък тези, които никога няма да напишеш.

Ти не си книгите, които препрочиташ всяка година.
Ти не си книгите, които си зарязал.
Не си книгите, които си изучавал.
Не си книгите, на които се възхищаваш.

Ти не си книгите, които са те накарали да мислиш.
Нито пък тези, които са те променили.
Не си книгите, които са те накарали да си тръгнеш.
Не си книгите, заради които си се обадил по телефона.

Ти не си книгите, които са те накарали да се смееш.
Нито пък тези, заради които си плакал.

Всички тези книги са теб.

Jeff O'Neal е редактор на Book Riot. Можете да го намерите в Twitter: @readingape

С неуморния си ентусиазъм и родолюбие нашите предци са ни изработили през 1885 г. почивния ден на 6 септември. Не стана национален празник, но все пак е почивен ден. И се опитвам да си преведа на някои други езици понятието „почивен ден”- накъдето и да погледна, все думичката „свобода” се намесва.Поне в езиците, за които се сещам ( нямам предвид руския, в който става дума за „выходной”, т.е. за някакъв ексодус, излизане от всекидневието).

От какво си почиваме днес, в деня на Съединението и какво означава фактът, че в НРБ не си почивахме на тази дата? Направили сме крачка напред в осъзнаването на миналото, но в истинското минно поле на честта не смеем да нагазим.

Думата „почивам” ни сближава обаче в друг смисъл с други народи, които също казват, че някой е „починал”, когато е умрял. Това е разбираемо и логично, нали? Само че как се вплита тази разбираемост и логика в неразбираемата избирателност в нашата историческа памет по отношение на събития, които пряко определят днешната ни съдба? Защото нашата памет е частично починала и това ни прави само частично свободни.

Няма как да е случайно, че „случайно” премълчахме (отново) 5 септември като датата, на която през 1944 г. СССР за първи път обявява война на една държава през Втората световна война цели три години след нейното избухване ( не без подстрекателството на Сталин чрез пакта му за ненападение с Германия, който служи като като детонатор на Германското нахлуване в Полша само седмица след подписването му в Москва). Тържествено, с всички салтанати на този завоевателен ритуал, сякаш специално запазен за „братушки”.

Тази държава е България, единственият Германски съюзник в Европа, отказал да изпрати дори един войник на Източния фронт и да изстреля един куршум срещу настъпващата червена армия на своя земя.

Москва скъсва дипломатическите отношения, които поддържа със София до онзи момент в условията на световния конфликт и въпреки обявения от законното българско правителство неутралитет обявява на 5 септември война на България с цел окупация, каквато налага за три години с войска, достигаща до 600 000 души.Съветската пропаганда гърми- оръдията в Подмосковието, също. Заедно със салютите  в чест на всеки „паднал” български голям град в България залпове на радост бълват ТАСС и Радио Москва .

За всяка от тези „победи” в тържествения парад пълководците на Сталин получават военни почести и награди, а военните части се кичат с български названия : “Шуменски”, “Варненски” и т.н., сякаш са проявили героизъм в превземането на някакви крепости..

 

По-късно и български съучастници получават награди- особено ослепяващо„блести” орденът „Суворов” на военния министър генерал Иван Маринов. Той е единствения от наградените висши дейци на съветския преврат от 9 септември, който не е лишен от него при последвалите на по-късен етап съветски репресии, включващи и български военни помагачи на съветската окупация. Защото е закичен с него за наистина особени заслуги по предателство и дори сам се хвали като свидетел пред т.н. народен съд, че е манипулирал правителството на Муравиев да задържи с три дни решението за обявяване на война на Германия, за да даде претекст на струпаните съветски войски на Дунава да окупират България.

„Пропуснахме” да отбележим деня на разединението 5 септември. Днес цяла България гледа паметника на Съединението в Пловдив. Но едва ли някой ще отбележи в речите, че той е в сянката на местния паметник на разединението, която хвърля съветския каменен войник от най-високото място в града.

Паметникът на разединението, наложено със съветската окупация в София пък е не само доминиращ над България, но и над духа на свободата, с който така удобно, чак гузно се гордеем по отношение на достойното поведение на предците ни, опълчили се именно на Северната империя като най-голям противник на българското гражданско неподчинение на несправедливото разделяне на България.

Къде е този дух по отношение на разделението, наложено, този път успешно, от Северната империя пред 1944 година?

Явно е затворен в бутилка от водка и чака „нещо да се случи”, за да бъде пуснат на свобода. Уникални сме! Едва ли ще намерите друга държава, поне в Европа, която да не „помни”, че е била окупирана вероломно и това е довело до прелом в нейната вчерашна история със съответните днешни последици.

Тази самоналожена деменция не е само резултат от влиянието на петата колона. Тя е резултат също от дълбоката травма, която част от българите премълчават като нещо прекалено болезнено, за да бъде споменавано, а други направо празнуват. Диагнозата включва и мазохизъм. Справка: на 8 септември (колко”случайно” отново, нали!) се готви поредният събор на преклонението през Северната империя на събор до язовир „Копринка” край Казанлък, на който са призовани българите, за които любовта към чуждата империя е израз на …родолюбие.

Честит почивен ден!

Share on Facebook

Остава повече от месец преди официалното пускане на пазара на Windows 8 и, съответно, на първите продукти, които ще работят с нея. Изпълнителният директор на Microsoft Стив Балмър обаче явно не смята, че е рано за прогнози. Напротив, той има доста амбициозен план. По време на представянето на новите...

По време на откриването на новия сезон на Американската футболна лига беше пусната ТВ реклама, която разкри какви ще са новите устройства от линията Kindle на Amazon. По последни данни, компанията трябва да анонсира новите таблети и четци днес в Лос Анджелес. Рекламата обаче изпревари малко планиран...

Тази седмица, американската компания за информационна и интернет сигурност McAfee пусна своя "доклад за заплахите" за второто тримесечие на 2012 г. В доклада се твърди, че компанията наблюдава най-голямото увел...

“Легендите се създават, не се раждат” е клише, което в пълна сила намира своето място в спорта. Клише, което повечето случаи е толкова вярно и истинско, че единствено можем да слагаме конкретни имена редом до него. Мохамед Али е такова име. Име, което са чували всички, независимо от своята възраст. Име, което обаче за мнозинството от нас, децата на новия век, е прекалено забулено в своята легендарна мистичност и е загубило детайлите и човешките очертания на своята същност. А зад всяка легенда стои истински човек, със своята лична история.

Преди месец, на откриването на Олимпиадата в Лондон, си мислех точно това - че аз не знам почти нищо за Мохамед Али освен, че е бил голям боксьор и е отказал да служи в армията. Тези ми мисли обаче ме отведоха до “Кралят на света” на Дейвид Ремник, една спортна биография, която говори много не за “легендата Али”, а за “създаването на легендата Али” и “нуждата от легенда” и тогава и днес.

Защото “Кралят на света” не е просто биография на едно от големите имена на световния спорт, това е биография на американското общество, на бунта на човешкия дух във времето на 60-те и не на последно място на бокса.

А боксът сякаш е най-силната метафора на живота за чернокожите в САЩ през 60-те. Неговата символика започва още от организираните битки между робите в плантациите на южните щати и стига до големите зали на Ню Йорк и Лас Вегас и използването на боксьорите като лица на борбите за граждански права.

В свое интервю самият Али казва: “Започнах да се боксирам, защото смятах, че това е най-бързият начин да постигнеш нещо в тази страна, ако си чернокож. Аз не бях твърде блестящ в училище, не можех да стана баскетболист или футболист, защото трябваше да ходя в колеж, да имам всичките нужни степени и да съм минал изпитите. А бокьорът просто отива в залата, бие се, става професионалист, печели победа, почива и пак е на ринга. Ако е достатъчно добър, от един мач изкарва повече пари околкото играчите с топка за цял живот.”

Книгата на Ремник е биография, която по изключително увличащ и много органичен начин прескача през различни периоди и личности, разглеждайки живота им в дълбочината на взаимосвързани исторически процеси, много по-дълбоки от конкретните боксови двубои и спорта като цяло. Тя е интересен поглед и върху спортната журналистика на 60-те години в Америка, като имената на големите боксови легенди са редом до имената на големите журналисти – Норман Мейлър, Джими Канън, Робърт Липсайт и др.

Дейвид Ремник много умело използва различните източници именно, за да обрисува най-точно обстановката, в която Касиус Клей/Мохамед Али постепенно създава себе си като шампион, личност и легенда.

Защото Мохамед Али израства в очите на публиката и пресата, в ролята си на герой с годините и с действията си. В много от описваните ситуации в книгата Али не е еднозначно прав в своите решения, не е симпатичен и не е любимец нито на боксовите любители, нито на пресата. Но всичко, което се случва в последствие, той създава сам.

В лицето на историята Али не е с ореол на светец, не е дори образец за подръжание, но той е вдъхновяващ, не толкова с битките на ринга, с грациозността и бързината си, които са митологични. Той е вдъхновяващ в битката си за правото да бъде такъв какъвто е и иска да бъде, с битката да не бъде вкаран в унифициращия калъп на медиите и американското общество. Той нееднократно отказва да е “добрият негър”, отказва да е “боксьорът под опеката на мафията”, отказва да е равнодушен, кротък и незабележим.

Тази битка той започва с “голямата си уста” и разчупването на стереотипа за тихия боксьор, който не говори само с медиите, а просто си върши работата на ринга, минава през смяната на религията и името и достига своя апогей с отказа да служи в американската армия. Именно тази негова постъпка е повратната точка, която го превръща в легенда и истински вдъхновител – за новото поколение и за всяко следващо поколение.

“Той е един жив символ, противоречив и изменчив, каквито са повечето символи, който и днес продължава да бъде значещ.”

Контрастите в характера на шампиона, противоречивата му личност и все пак праволинейната твърдост да отстоява себе си и собствената си личност във време, когато много от чернокожите въобще не се осмеляват публично да се борят за своите граждански права, някак го оправдават. И не само, те го правят истински и после голям.

Защото спортът не е просто забавление за масите, не е само средство за печелене на пари, за трупане на слава и известност. Той е надежда, от една страна за самия спортист, но най-вече за хората, които той има силата да привлича към себе си и да вдъхновява. Именно затова и спортистите винаги са били некороновани владетели на света, личности, които имат силата на тялото и волята на духа, харизмата да покоряват граници, сърца и дори времето.

Ремник обаче е много умел анализатор, който не поставя абсолютни стойности както за действията на отделните личности в книгата, така и за смисъла на техните борби. В “Кралят на света” многократно се говори за красотата на бокса, за неговата символна и материална стойност, за неговата “спасителна” сила, но в края на книгата е откроена и разрушителната мощ на този “най-мъжки” спорт чрез дългосрочните му ефекти върху боксьорите.

И не на последно място, боксът като спорт, целящ зашеметяване на мозъка, се оказва неприемлив. Той олицетворява пълната липса на възможност и сам по себе си не е възможност. В него има красота – ужасяващата красота на битката, особено за неучастващите в боя, - но ако си виждал достатъчно бивши бокьори, ако си се опитвал да дешифрираш завалената им реч, започваш да се чудиш струва ли си цената тази красота? Какво достойнство има в объркаността на Флойд Патерсън? Заслужават ли си всичките тежки рани Джери Куори или призаците в главата на Уилфред Бенитес? При това тук са изброени само първокласни бойци, мъже, които са нанесли повече поражения, отколкото са понесли. А какво да кажем за претендентите, за професионалистите опоненти с характеристики 47 – 44, с уши като карфиол и завинаги отлетяло съзнание?

Какво става с тях?

За живота на Мохамед Али има създадени няколко документални филма, както и игрален филм от 2001 година с две номинации за Оскар и Уил Смит в главната роля.

Вторият по големина мобилен оператор в Русия "Мегафон" е отправил запитване към местния регулатор за разрешение да пусне акциите си на лондонската стокова борса. Ако листването на акциите стане факт, това ще е най голямото първично публично предлагане (IPO) в световен мащаб от месец май насам, к...

"Да се обединим или да си разделим?" попита Влади. Споделям тъжните му размисли, въпреки което сърдечно ви пожелавам днес да успеете да се докоснете до духа на миналото и да възродите в душите си гордостта, че сте българи! Помислете за това, че в малки групи и не толкова мащабни социални мисии, ние продължаваме да се подкрепяме и ежедневно го доказваме:

"Съединението прави силата!"

В Деня на Съединението искам да се обърна към политиците в България с призив да обединят действията си към недопускането на разглеждане на подобни въпроси, засягащи дълбоко всеки българин. Обръщам се с призив към всички българи, независимо в коя точка на планетата се намирате днес, нека се обединим около духовното и просветно единство на нашия народ.

Марсохода Curiosity продължава совето пътешествие по повърхноста на Марс. За ден , средно апарата преодолява 10-15м и вече се е отдалечил на над 400м от мястото на кацане.

Сондата на ЕКА 'Розетта' , която е предназначена за иследване на комети , достигна орбитата на Юпитер. За това сес съобщава в микроблога на мисията.

Вече година и половина , американските астрономи , работещи с апарата Вояджер-1, който бе изведен в космоса преди 35 годни , съобщават , че той се намира на самият край на Слънчевата система и още малко и ще я напусне.

Coca-Cola пуснаха своe приложение за социалната мрежа Facebook, което има за цел да направи повече хора щастливи. Поне това е засегнато като основна идея зад създаването на app-а. Повод да се появи приложението е и фактът, че Coca-Cola е първият бранд, успял да събере 50 милиона фена във Facebook. Страницата на бранда в социалната мрежа има над 50 милиона фена, а след всички инициативи покрай Олимпиадата в Лондон сега от Coca-Cola искат да продължат онлайн активностите си.

Идеята на Facebook приложението, което Coca-Cola са създали, е потребителите на социалката да споделят свои идеи, съвети и опит за това как можем да бъдем по-щастливи. След като хрумките бъдат събрани, пресяти и модерирани до някаква степен, те ще се появяват като предложения за един по-щастлив свят. На този етап обаче приложението все още набира свои последователи, като се гони „тийзър“ ефект.

Всеки, който би желал да стане част от Facebook инициативата на Coca-Cola, може да го направи, като посети страницата на бранда, стане фен и, разбира се, се регистрира в приложението. Известно време след като сте направили своята регистрация ще получите информация за това какво се очаква от вас и на какъв принцип ще се проведе самата игра. Очакваме да има милиони фенове на идеята от цял свят, поне това са думите на Coca-Cola.

Снимка: Coca-Cola

Подобни статии:

1. Някак си неделно с Coca-Cola
2. Неделно с Coca-Cola

ComScore излезе с официална статистика, която показва пазарните дялове на смартфоните в САЩ. Данните красноречиво показват, че Android е едноличен лидер и е с цели 20% пред своя основен конкурент iOS. Също така можем да видим позициите на Microsoft, RIM и Symbian. Това, което се набива на очи от пръв поглед, е, че Google и Apple се открояват с основните пазарни дялове, които са доста по-големи от тези на останалите компании.

Въпреки хегемонията на Google в САЩ през 2012 г. с 52.2% пазарен дял за месец юли Apple бележат малък ръст в периода април-юли с 2 пункта. По този начин пазарният дял на компанията при смартфоните става от 31.4% на 33.4%. RIM, Microsoft и Symbian oбаче бележат спадове, които намаляват пазарните им дялове съответно на 9.5%, 3.6% и 0.8%.

С наближаването на 12 септември обаче цифрите ще започнат да се променят. Този ефект ще бъде наложен от очакваната поява на новия iPhone 5, така желан не само в САЩ, но и в цял свят. Също така от Microsoft са готови за пускането на своите нови смартфони, които ще са задвижвани от Windows Phone 8. Тези две събития 100% ще намалят дяла на Google, но ще бъде интересно да видим с колко.

Снимка: Google

Подобни статии:

1. Половината от смартфоните в САЩ са с Google Android
2. Google Chrome и смартфоните отвръщат на удара