Сирийска национална каша

Автор на публикацията е анализаторът и журналист Робин Ясин-Касаб, автор на The road from Damascus, пусната в блога му Qunfuz. 

Жорж Сабра е избран за нов ръководител на Сирийския национален съвет (СНС). Той изглежда добър човек и в първите си интервюта показва, че е ефектен говорител. Но избирането му идва, когато СНС загуби своята актуалност. Въпреки тежестта на неговата историческа отговорност, Съветът не успя да се свърже правилно с революционерите, не направи достатъчно, за да вдъхне увереност на малцинствата или да подпомогне бежанците, постави всички яйца в кошницата на чуждестранната военна интервенция, която никога нямаше да се случи, преоцени Мюсюлмански братя, оплете се в конфликт, базиран на фракции и лично его. Процесът на самообновяване завърши с липсата на жени в ръководството. Чуждите правителства загубиха интерес към него. От решаващо значение е, че обикновените хора в местните Координационни комитети казват, че СНС вече не ги представлява. Други опозиционни групи и лица извън СНС (някои от тях без съмнение тайно подкрепяни от режима) се включиха към нападките.

Последната новина е, че едно ново, по-широко тяло, е било създадено, за да координира борбата срещу Асад, за прилагане на закона в освободените райони, както и да наблюдава прехода след Асад. То се нарича Национална коалиция на сирийските революционни сили и опозицията, или Сирийска национална коалиция. Може би тази инициатива ще бъде по-успешна от други, ще видим. Много тъжно, катарци и американци се лепнаха, най-вероятно с обещания за по-добро въоръжаване (на този късен етап, когато страната е в пламъци, а съпротивата е заловила тежко въоръжение), за да принуди “опозицията” да се обедини. Човек би си помислил, че политическия елит на Сирия би трябвало да е мотивират да прави компромиси и да действа заради масовото унищожение и клане в родината си, от спешността на трагедията, от вакуума, позволяващ на нихилисти и потенциални военачалници да призовават за стрелба. Но не. Докато обикновените революционери са на пръв поглед несравними герои, способни на безкрайна саможертва, сирийския политически елит е абсолютно провалил се пред хората.

Способността да се оставят настрана личните и фракционни интереси в името на една обща цел, да се адаптираш, за да се нагласиш към гледната точка на другия, изисква ниво на доверие в общността и нейните институции, и дългогодишен опит в демократично сътрудничество. Сирия, за съжаление, е била хваната в юмрук в продължение на четири десетилетия, така че тези идеални условия не се прилагат. Но дали това е достатъчно, за да се обясни общият неуспех на политическите елити на Сирия?

Това също е въпрос сред поколенията и класите. Сирия е страна, в която хората много добре съзнават класът – още една причина, поради която социалистическите претенции на режима са пародийни – страна, в която арогантността на старите елити се сравнява само с арогантността на новите. От тях, някои са се издигнали от бедността, от неграмотни или полуграмотни домове и израствайки безмилостно, си причиняват психическо нараняване, вярвайки в разказите, които са създали, за да оправдаят безпощадността им. Те често развиват пренебрежение към бедните и преувеличена любов към самите себе си. И може би това е било необходимо, може би без абсолютна вяра в собствената си праведност, те не биха били в състояние да направят такива огромни крачки в живота. Този мегаломански тип се илюстрира най-добре от Хафез Асад, но представя в една или друга форма не само много от висшите мъже и жени от онова поколение, но и по-млади, не само баасисти или хора на сигурността.

Не искам да кажа, че невъзможността да се правят компромиси е присъща за сирийския характер, защото не вярвам в такива основни обяснения. Също така, не вярвам, че сирийците са родени с религиозна омраза във вените си. Поведението и отношението са обусловени от социалната действителност и политическата манипулация. Но все пак, явлението, което прокле СНС, датира най-малко от 1958 година, когато Шукри ал-Куатли предава ръководството на Сирия на президента на Обединената арабска република. “Ще разбереш, че Сирия трудно се управлява”, казва Куатли на Джамал Абдел Насър, “петдесет процента от сирийците се смятат за лидери, двадесет и пет процента мислят, че са пророци и десет процента си въобразяват, че са богове.”

Ако под “сирийци” Куатли има предвид елитите, то аз съм съгласен с него изцяло.

(Трябва да се подчертае, че политическите елити съдържат в себе си някои интелигентни и принципни хора. Но като обобщение на политическата класа, мисля, че критиката е справедлива.)

Прочети цялата новина

Свързани новини: