Халкидики и Солун през есента

Хайде, не всички, но огромна част сме ходили до там, но пък винаги е приятно са си спомним Бяло море и задния ни двор:)

Приятно четене:

Халкидики и Солун през есента

/едно пътуване през септември/

 

Предисловие

Как си представям тази древна страна? Не знам. Някъде в споменните кътчета на съзнанието се таят представи, изградени върху разглеждани снимки, споделени разкази и прочетени думи. Имам очаквания за нещо топло и древно, каменисто и лазурно, мъжествено и цветно. Дочувам интуитивното подсказване от дълбините: ”Само се радвай! Не пропускай нито миг и ще видиш натежалата цветност на тази страна. И може би също ще я отнесеш в сърцето си!”. Оставям вътрешния глас да ми говори и разбирам – това пътуване е един прекрасен финал, преди да се захлопнат вратите на лятото.  

Тръгването

            В полусънната утрин се носим към полуостров Халкидики, към топлината на слънцето, уюта на ситния пясък и утриннопесенния полет на птиците. Пътуваме. Пъстър шум от множество гласове изпълват топлата атмосфера на ранобудния автобус. Преминаваме границата. Поздрав на прекрасен гръцки език, от колежка, под звуците на чувствено сиртаки – и вече сме другаде. Доплаква ми се, както винаги, когато минаваме отвъд физическите граници и през собствените си усещания. Невероятно пътуване в междукултурното пространство на свят без граници… Музиката чертае пътя, който следва емоционалните извивки на сиртакито. Българските учители са многофункционални - присъстващ влиза в ролята на екскурзовод и разказва за Демир Хисар и гроба на Дебелянов. Хълмовете се изравняват, преминаваме покрай оскъдна зеленина, водни канали, подредени, изкуствено залесени горички, образуващи зелени туфи. Овце, дисциплинирано пасящи в оформен квадрат земя. Край пътя – първите цъфнали храсти леандро.

По пътя, преди пристигането в Солун

  Слушаме подробна географска информация за страната. Редуват се жълтозлатни царевични ниви  и малки, изглеждащи като деца, маслинови насаждания, или свободно растящи ниски лозя. „Древна страна, изградена на основата на минойската култура” – лее се историческа информация. Смяна на култури, на чиято основа се гради съвременната западна цивилизация. Да не повярваш, че в момента страната е пред фалит и протестите са ежедневие. Постепенно ме обхваща усещане за пуста топлота, пресечена от асфалтовата лента на пътя. В далечината се очертава синкавият силует на невисока планина  -  „туристическа страна с харизма”, така я наричат. Топло е. Замислям се за горещото гръцко слънце и бреговете  (имам пред вид крайбрежието) на светлината. Често наричаме слънцето гръцко, българско, хърватско или друго, а то е едно. Присвояваме го, като толкова други неща, които не сме създали. Макар че грее еднакво за всички, сме склонни да му приписваме някаква национална характерност, типична за мястото, на което се намираме. Вдясно, екранно се изнизва индустриалната зона на Серес. Продължаваме към Солун. Гърция, тази страна на храмове и богове, ни очаква със своето необятно културно наследство. Историята й е колкото собствена, толкова и история на света. Продължаваме, а на места тревата отхапва от асфалта и стеснява пътя. Сиртакито се лее, нещо екзотично се настанява в душата ми – симбиотично усещане, смесица от визуалност и звуци. Релефът постоянно се мени, преобладава хълмистата нагънатост, ту по – висока, ту по – ниска. Омърлушени слънчогледи мълчаливо  проклинат сушата.    

Солун

[caption id="" align="aligncenter" width="631"] Централната улица на Солун, която излиза на крайбрежието[/caption]       Солун - Тесалоники, много гръцко звучене. Име на жена, сестра на Александър Македонски. Това е достатъчно, за да ни настрои леко мистично и да засили очакванията. На влизане, тук – там зле поддържани сгради и доста отпадъци край пътя. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви)[/caption]      

Църквата „Св. Димитър”,

  петокорпусна, със сурова външност и нежна душа. Огромна, а отвътре - фантастични ажурни дърворезби и златносребърна украса. Сводести прозорци със жълти стъкла, сякаш завинаги уловили слънцето. Мощи на светци, обрекли себе си на чистата вяра и загинали, за да опазят себе си от отричане.  Мълчаливо докосваме богато украсените саркофази. На малко бяло листче пишем молба към Бога за здраве. Пишем на български и пускаме българска монета. Бог разбира, той знае. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Църквата „Свети Димитър” – изглед отвътре[/caption]           Дворът на църквата е изпълнен с руини. Всеки пласт, прозиращ през новопостроените стени, бележи етап в развитието на града, етап от историята му. Във всичко, до което спираме затихнали, е събрана много, много топлина.   После вървим по централна улица, за да излезем на крайбрежието. Движим се между белокаменни сгради, а отнякъде лъха изкусителният мирис на сладко тесто. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Централната част на Солун[/caption]   Крайбрежие –

статуята на Александър Македонски,

самоуверен и устремен, като всеки победител. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Паметникът на Александър Македонски[/caption]                       Преди това –

Бялата кула

Пред нас постепенно се открива Солунският залив. Виждам я в далечината. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Крайбрежната улица на Солун, в далечината – Бялата кула[/caption] На срещуположната страна на булеварда са разположени множество кафенета. Цари типично гръцко оживление, по платното се стрелкат различни возила. Контрастна на това усещане, кулата бди над залива, вечна и непоклатима. Стените, според историята, са напоени със страдание и мъченичество. Непристъпна, кръгла, съвършена – чувствам я като твърдина на духа и хранилище за безсмъртие. Колкото повече я наближаваме, се засилва категоричността на присъствието й. Разбирам причината, поради която посетителите на Солун я считат за негова емблема, за вечен страж. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Бялата кула[/caption]     Не успяваме да посетим Бялата кула, затворена е – очакват  се мащабни протести, градът гъмжи от полицейско присъствие. Добре сложени момчета стоят до служебни автобуси. Гърция се раздира от недоволство. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]  

Псакудия,

комплексът „Филоксения”

Крайната цел на пътуването ни е селището Псакудия, което се намира в основата на Ситония - средната част на полуостров Халкидики. Малко рибарско селище в миналото, понастоящем Псакудия е спокойно курортно място с широка пясъчна ивица, крайбрежни заведение и множество курортни комплекси. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Плажната ивица на Псакудия[/caption]     Един от тях е „Филоксения” – изграден от постройки, наподобяващи малък хотел или къща с разчупена архитектура. Между тях се разполагат зелени, добре поддържани площи. Растителността е разнообразна и ефектно аранжирана. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Комплексът „Филоксения”[/caption] Курортният комплекс ни посреща с перфектно организиран ресторант и хранене тип „шведска маса”, изобилно и щедро по отношение на предлагания асортимент. Множество млади хора поддържат чистотата и реда, можеш да пийнеш нещо традиционно и да хапнеш „на корем”, към което сме особено склонни. Вечерите в топлия полумрак на терасите преминават в безкрайни шеги и гръмогласен смях, обилно гарнирани с нашенски питиета и мезета. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Комплексът „Филоксения” привечер[/caption]     Ражда се груповата „закачка”, нещо за което само ние си знаем и, което особено ни сближава. Ще го повтаряме дълго след като се завърнем. Само споменаването на тази култова реплика ще ни връща към атмосферата на пътуването, оставяйки нещо съзаклятнически  обединяващо в нас. Това ме кара да се размисля за уникалната ни национална различност, когато се забавляваме и как влагаме цялата си душа в онова, което преживяваме – в хумора, в смеха, в обидата, в срама, в упоритостта или безхаберието. И колко неповторимо колоритни сме във веселието си, как ценим и преживяваме тясното пространство около пластмасовите маси, някъде в топлата далечност на Халкидики. Пространство, което си присвояваме, побългаряваме и изпълваме с уют. Вечерта се разхождаме по притихналото крайбрежие, в дискотеките горят свещи, музиката е приемлива, очакват се множество клиенти. Награждаваме се по едно питие и се излягаме върху  шезлонгите на пустия плаж. Стъклената луна ни се чуди, романтично и меко огрява поклащаща се бяла лодка насред залива. Разговаряме, разиграва се аматьорски, доста забавен театър и всичко това оставя поредния спомен в паметта ни. Спомен, създаден от удоволствие, смях и живот, роден в една топла вечер сред приятели, далеч от дома. Така минават трите дни. Тръгваме си, а мислим – поне още един ден… Никога не ни е достатъчно. Втурваме се към България, пътьом понесли множество подаръци и най – вече традиционни напитки, маслини, зехтин. Да опитат и другите, да се докоснат до Гърция, да споделим преживяванията си, докато отпиваме побелялото от леда узо и си спомняме.

***

Потопена в уникалната атмосфера и красота на тази страна, отнасям в себе си спомена за пухкаво – рошавите пространства, изпълнени със зелената восъчност на маслините, сухата и топла земя, легендарната митичност на древността. Плажовете – безпределното, топло спокойствие на дългия ден, закичен с цветето на късния залез. [caption id="" align="aligncenter" width="631"] Залезът[/caption]   И смеха на приятелите, без които не мога.   Автор: Петя Стефанова Снимки: авторът   Други разкази свързани със Ситония – на картата: Кликайте на разказа за подробности!

Прочети цялата новина

Свързани новини: