Обичаш нещо или някого?

Изт: weheartit.com

“Когато двама души наблюдават лунната пътека, те виждат две различни пътеки, но и двамата си мислят, че наблюдават едно и също отражение”.

(От неизвестен автор)

Сигурно ще ви се стори странно, че се захващам точно с тази заблуда. Някои заблуди са действително толкова популярни, толкова дълбоко са се вкоренили в съзнанието ни; толкова сериозно сме ги приели за даденост, че сме престанали да мислим и те са се превърнали в норма.

Целта на тези статии е да ви накарам да извадите от „ножницата” си едно ръждясало „оръжие”, което съвременният човек малко е поотвикнал да използва – това е „мечът” на критичното и, най-вече, на самостоятелното мислене. С този „меч”, колкото и непрактичен да ви изглежда в момента, ще разсечете “паяжината” на десетките, дори стотици заблуди, които формират личността, нормите на поведение, характера, проблемите, облика на обществото и на света, в който живеете. Това „оръжие” ще ви даде свобода. Естествено, аз няма как да ви дам свобода. Но ще ви покажа къде точно да сечете. Останалото зависи от вас…

Нека разгледаме една от съвсем „невинните”, на пръв поглед, заблуди:

Че обичаш нещо или някого.

Налудничаво е да се отрича, нали? Почти всеки човек обича някого или много неща едновременно. Приемливо е да смятаме, че обичаме поне един човек на света,  при това – истински. Дори сме готови да се закълнем в тази своя любов (целувайки портрета на Сталин или любимата пред олтара). Даже да умрем сме готови за тази наша любов – чисто физически, при това – в буквалния смисъл на думата.

Всъщност, от целувката до смъртта има само една крачка и тя цялата е изградена от популярната заблуда, че обичаш нещо или някого. Точно това я прави толкова опасна.

Онова, което обичаш, всъщност, е идеята ти за този някой или това нещо, което си мислиш, че обичаш – една идея, породена изцяло в собствената ти глава. В повечето случаи, тя няма нищо общо с действителността. Историята може да ви го докаже хилядократно, но ние не се учим от уроците на историята, затова ще използвам съвсем реални примери от настоящата действителност, в която всички живеем.

Започваме от там, че не обичаш някого (или нещо), а обичаш образа, идеята или представата ти за това нещо или този някой, породена в твоята глава. Тази идея, обаче, в 100% от случаите, дори не е твоя.

Появила се е от субективния ти, ограничен във времето житейски опит (житейският опит на ВСЕКИ човек е субективен и ограничен във времето), породена е от външни внушения, като например – от думите на някой авторитет; породена е от възпитанието; породена е от някакви стереотипи, които са ти наложени от други хора или от чужди норми на поведение, които приемаш за свои.

Всъщност, някога дори е трябвало да те ОБУЧАВАТ на тях (обучавали са те дори да ходиш на два крака), за да свикнеш и да приемеш тези неща за свои. Не е минало много време и след непрекъснати повторения ти вече си забравил окончателно за обучението, като си приел „коктейла” от външни убеждения, емоции, влияния или норми на поведение…за свои.

Именно този „коктейл” формира представата ти за това, което обичаш. А то може съществено да се различава от действителността.

Примерно, обичаш родината. Няма двама души, които да обичат една и съща родина. За някои родината е бабината къща на село – светъл спомен от детството, с аромат на лютеница и дебели филии, а за други – мащехата, която ги е прогонила в чужбина или е изпратила родителите им в концлагер. За едни родината може да са медалите и ордените за храброст, накичени върху покритата с нафталин униформа в стария гардероб, а за други – инвалидната количка. Или гроба на сина им…За едни родината е източник на препитание, а за други – непрекъснато съревнование в борбата за оцеляване. За едни тя е светъл идеал, а за други – мрачно проклятие. Интересното е там, че всички тези хора, сами за себе си, са абсолютно честни и прави. Всички те еднакво вярват в една и съща заблуда: че обичат „родината”, а не представата си за нея. Естествено, поставяме „държавата” и „родината” на различен „кантар”, за да правим някаква разлика, но когато поискат младия ви, здрав син да отиде на сигурна смърт или осакатяване, окичен с лаврови венци, те ще ви го поискат заради вашата любов към „родината”, а не заради държавата.

Или, да речем, обичаш някакво хоби. Някакъв спорт. Дали ще е риболов, състезателно шофиране или сноуборд, няма никакво значение. Това, което обичаш не е някакво занимание, то е представата ти за него – колекцията от спомени и навици, които паметта ни услужливо асоциира с въпросното занимание. Мозъкът си казва: “Предният път, когато рискувах своя живот и живота на всички останали имаше голям адреналин. Искам пак!”. И натиска газта. Това, което обичате не е състезателното шофиране. Вие сте наркомани, пристрастени към адреналина. Обичате своя наркотик.  И отново: ските за едни са шок от счупени стави или ужас от връхлитаща лавина, а за други са веселата семейна ваканция, прекарана в някой планински курорт. Няма двама скиори, които да обичат ските еднакво. Те обичат своите представи за тях, а представите им съществено се различават – подобно на лунната пътека от цитата в началото.

Ето и трети пример – обичаш някого. Естествено, отново става въпрос за качествено различно нещо: обичаш представата си за този някой. Сто процента от провалените връзки се дължат на факта, че неизбежно настъпва един момент на осъзнаване, на сблъсък между действителността и представите ни за този човек, в които сме окончателно влюбени. Толкова много сме влюбени в представата си за определени хора, че сме готови да ги напуснем, да упражним физическо насилие върху тях или, не дай Боже, в най-несъзнателните моменти, да отнемем живота им (а защо не и своя собствен?), само и само да не позволим на действителността да развали представата ни за тях, в която сме толкова вкопчени, сграбчени и влюбени. От която се нуждаем.

Сега разбирате защо тази почти невидима заблуда е, всъщност, толкова опасна. Тя е източник на невъобразими страдания.

Това, което обичаш и идеята ти за него съществено се различават. Страданието започва, когато го осъзнаеш и откажеш да го приемеш като даденост. Когато човек се съпротивлява срещу действителността, неизбежно започва да страда.

Ние обичаме представите си за нещата и хората повече от нещата и хората, които са обект на нашите представи. Няма двама души, които да обичат една и съща “родина”, едно и също хоби, един и същ човек, дори една и съща марка автомобили, защото родината, хобито, човеците и брандовете в главата на всеки човек са различни. И обикновено се състоят от навиците да мислим за определени неща по определен начин, внушени ни отвън, но пречупени през субективната перспектива на нашето собствено въображение…или нека го наречем по-точно: вяра.

Заобичал си работа, която са ти казали, че е престижна, а ти си повярвал; хоби, което другите смятат за интересно, а ти си повярвал; човек, който по всеобщите представи е привлекателен. Ти не обичаш, ти вярваш: в чужди идеали, които си приел за свои и с течение на времето, чрез многократни повторения, те наистина са станали твои.

Всичко това няма нищо общо с Любовта, уважаеми. Да наричаш „любов” вкопчването в различни представи, които дори не са твои, е зловещо и грозно, дори бих казал опасно в повечето случаи. „Резултатите” варират от тежки депресии, през леки физически травми, до бърза или мъчителна смърт – все неща, които не са типични точно за Любовта, като резултат. Нейният единствен резултат е винаги свободата.

Следващия път, когато си кажете „обичам това или този човек”, замислете се дали наистина познавате обекта на своята любов? Дали познавате неговата действителност или просто сте сграбчили представата си за него, от която имате нужда и заради която бихте направили куп щуротии, само и само да не позволите на действителността да ви раздели с нея.

Нуждата е абсолютна противоположност на любовта. Любовта е синоним на свободата. Можем да станем външно самостоятелни само и единствено тогава, когато си позволим вътрешната независимост на свободния ум…

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: