Филкови пътуват: Перу (6): Мачу Пикчу

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска,  отидохме в Кузко, а за последно бяхме в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро Днес отиваме на Мачу Пикчу (защо споменават всички и царевичак след това – все още не знам) Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част шеста

Мачу Пикчу

Трипът за Мачу Пикчу стартира за нас в 5:30 сутринта. В 6 освободихме стаята си, в 6:15 поредният ‘наш човек’ дойде да ни вземе, а влакът за Агуас Калиенте – градчето в подножието на Мачу Пикчу, тръгна в 6:50. Избрахме по-ниската цена за трипа, т.е. щяхме да пътуваме във влак за ‘backpackers’. Цената за трипа беше 185 $ за човек. Другата възможност за цена беше около 250 $. Този трип също беше предплатен мнооого, много отдавна, защото информацията в нет-а твърдеше, че изобщо не е лесно да купиш билет от днес за утре. Когато младежът, ‘нашият човек’, дойде да ни вземе от добре познатото ни площадче на стълбите пред хотела, ние веднага го гепихме на ‘къс пас’, за да разберем кога точно щяхме да се върнем вечерта. Все пак гонехме нощен автобус до Пуно, заминаващ в 10 вечерта. С изненада разбрахме, че влакът не пристига в 8:30, както по-преди са ни уведомили, а в 9.30-9.45. става ни ясно, че май ще видим езерото Титихаха през крив макарон и силно се умъчнихме – информацията в нет-а твърдеше, че индианците уроси си струват да бъдат видени. Младежът обаче комбинативно измисли решение на нашето затруднение. Предложи ни за сумата от 10 $ да дойде с такси до предпоследната спирката на влака, от където щеше ни поеме и по този начин щяхме да изпреварим пристигането на влака в Кузко с около 30-тина минути. Плановете започнаха да се подреждат чудесно и тоя ден също започна да изглежда обещаващ и пълноценен за нас! Оставаше само времето да бъде благосклонно към нас и да не ни запраска дъжд насред Мачу Пикчу. В 6 и половина вече бяхме настанени във

влака за Агуас Калиенте /АК/:

[caption id="" align="aligncenter" width="614"] На път за Мачу Пикчу[/caption]

Влакът пътува 4:30 часа от Куско до Агуас Калиенте - градчето под Мачу Пикчу. След това се пътува ок. 40 минути с автобус до руините

    Влакът изглеждаше повече от симпатично – чисто, спретнато, подредено, със седалки, оформящи сепарета от по 4 човека, обърнати 2-ма към 2-ма. Наши спътници се оказаха семейство в средата на 40-те от Бразилия. Говореха лош английски, а моят испански пък също не беше добър. Трудно се разбирахме, но все пак комуникация някаква протичаше. А и бяха симпатяги – изглеждаха като излезли от бразилските сериали – тя усмихната, знойна и гальовна, а той – чаровен мачо, но безкрайно предан на жена си. Билетите, които имахме, включваха същинските билети за влака, хартиени билети за автобуса от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу и платена входна такса за самия комплекс. В комплект с тях имаше и опростена информационна карта на пътя, по който щяхме да се движим. С един вид линии бяха отбелязани трипове те на истинските приключенци, преминаващи през ink trail – пътя на инка та – т.е. онези смелчаци, които се навиват да правят 2-3-4 или 7-дневни преходи през джунглата от някоя точка около Кузко чак до Мачу Пикчу. Тия ентусиасти трябваше да спят в палатка, да бъдат обилно квасени от дъжд, да се подлагат на ухажването на комарите и всъщност, щяха реално да преживяват всички несгоди, които древният инка едно време е преживявал, но облекчени от съвременните технологични и козметични средства. С друга линия беше отбелязан пътя на влака, с трета – движението на реката; селищата, на които спираше влакът, също бяха маркирани. Разглеждахме картата до момента, в който усетихме, че влакът спира и след това дава на заден ход. Първата ни реакция е да се разхилим подигравателно – тия индианци перуанци сбъркали коловоза! Но се самосветнахме, че хората в Южна Америка надали са толкоз прости, колкото ни се иска, за да проявим Европейско надмощие на мисълта. Оказа се, че наклонът на релсите е твърде голям, за да бъде взет на едно преминаване. Затова към основният път има направен помощен коловоз под по-малък наклон. Така че влакът се качва по наклона, но първо по по-малкия, и след това се връща, за да вземе истинската посока и същинския наклон. И тая операция се повтаря на 3-4 пъти. Въпреки прословутата ми летаргия, за 4те часа и половина пътуване нямаше как да не забележа, че пейзажът навън се променя пред очите ми. Приближавайки Мачу Пикчу, т.е. слизайки на по-ниска височина /Мачу Пикчу е на 2400 м. надморска височина/, растителността се промени в тропическа. Вече бяхме в джунглите. Влакът се движеше по

ждрелото на река Урбамба/Урумбамба

/хабер си нямам как точно се казва/, така че кристално ясно е видно колко пълноводна всъщност е реката. И мътна. От каката-водач от предишния ден знаем, че през зимния сезон /което е нашето лято/ реката е много по-спокойна и съответно, много прозрачна. През март в Перу е дъждовен сезон и, съответно, реките са пълноводни, но мътни. Друго какво да кажа за пътуването. Започна яко да ни писва, станахме нетърпеливи, не ни свърташе на едно място и др. такива дивотии. Както, впрочем, и всички останали пътници. В 11:10 файнали акостирахме в

Агуас Калиенте

Още на перона ни подеха множество водачи с флагчета в множество цветове – разделението на групите е много ясно. Днешният наш човек е зелен, сиреч, мята зелено знаменце. След като изчакахме да се появи и последният мотльо от нашата група, се емнахме към мястото, от което потеглят автобусите към Мачу Пикчу /естествено минахме през поредния учреден пазар с поредните парцалки, сувенири, магнитчета и т.н, които предлагаше перуанската туристическа индустрия/. Разстоянието от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу е 4 километра, но пътят е беше толкова витиеват и стръмен, че изкачването до върха ни отне около 30-тина минути. На места платното беше твърде тясно, така че се налагаше да отбиваме, за да правим път на слизащите надолу автобуси. Тук е мястото да кажа, че пътят НЕ беше обезопасен по никакъв начин. Т.е. пътувахме по тясно двупосочно платно, виещо се из джунглите, като едната страна на пътя е плътно опряна о скалите на Андите, а другата страна пряко граничи с изминатия вече наклон на пътя, съмнително напомнящ на пропаст. [geo_mashup_map] [geo_mashup-location_info]   Входът на

Мачу Пикчу

се оказа задънен от тълпа. Стотици, хиляди туристи. Не ми се мисли колко ли са хората в истинския туристически сезон през юли-август. Минахме през гардероба, където оставихме малкото багаж, който носехме. Гидът предварително ни беше предупредил, че обиколката продължава 3-4 часа, а вътре в комплекта няма тоалетна, така че се отбихме в нуЖДника и след това се подредихме на опашката като всички останали. Още в началото разделиха групата на две части – англо- и испано-говорящи, така че ние се прикачихме към англоговорящ водач, който този път се отличаваше с оранжево знаменце. Обиколката стартира! Отне ни около 5-6 минути да се изкатерим по стъпалата, водещи до мястото, откриващо тази гледка: [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Мачу Пикчу[/caption]   И след това още 3-4, докато влезем в същинския комплекс. Още в началото се спряхме за

кратка образователна беседа, касаеща историята на Перу и историята на откриването на Мачу Пикчу

Гидът разказа, че комплексът е открит от Хирам Бингъм през 1911. Истината е, че човекът е бил учен, но съвсем не се занимавал с история на Перу. Но, в 1910 година, прибирайки се от Боливия към дома, Хирам-чо наминал през Лима, където чул една легенда. Тя разказвала, че древните инки имали таен, свещен град, в който били събрали всички свои съкровища, спасени от времето на испанското завоевание. Връщайки се у дома, 30-тина годишният Хирам-чо събрал свои приятели, навил ги, че откриването на Тайния град би било страхотно приключение и откритие, и след 1 година се върнал в Перу. В Лима той се заровил из бумаги и документи, и намерил информация, че този Таен град се намира на 3 дни път от Белия камък, който се намира някъде около Кузко. Човекът се вдигнал и тръгнал да обикаля селищата в околността на бившата инкска столица. Никой нищо не бил чувал за тоя бял камък. Докато един ден един възрастен човек му казал, че бил чувал за бял камък, намиращ се еди-къде-си. Намерил го той, тоя бял камък, но разбира се, документите не указвали посоката, в която се намирал Тайният град. Хората, живеещи наоколо, също нищо не били чували. Всъщност, те били обикновени прости хорица, които наскоро се били заврели по тая местност не по друга причина, а за да избягат от данъчните власти. Хабер си нямали нито от легенди, нито от поместната история, нито от инкски работи. Безизходицата изглеждала несъмнена, докато един друг ден едно 8-годишно овчарче /не знам как се казва човек, който пасе лами – ламчарче, навярно/ му казало, че има едно място в джунглата, което случайно открило с другарчетата си, докато пасяло животните /или май си играело – не помня и това/, и там измежду растителността на джунглата се виждали много камъни. Хирам Бингъм обещал на перуанчето заплащане в размер на 1 соло /или 50 български стотинки/, ако го заведе на въпросното място. И всъщност така, случайно някак, бил открит Мачу Пикчу. Същата година нищо не било направено по разкопките – все пак са минали столетия от последния живял човек в Мачу Пикчу и времето, пръстта и джунглата тотално били закрили всичко от разкопките. На следващата година започнало разкопаването на комплекса. Това нещо цялото бива разказано по един супер атрактивен начин от нашия гид – пич на средна възраст, непрекъснато пускащ шегички, майтапи и забележки. Докато траеше кратката лекцийка, групата беше стопирана на първата тераса, от която започваше /или в която завършваше – зависи от гледната точка/ път за някъде-си. Гидът разказа, че ако тръгнем по пътя, точно след 7 дни инкски ход сме щели стигнем до площада на Плаца де Армас в Кузко – площада с Катедралата. Ако придвижването е с коне, времето, нужно да стигнем до Кузко, щяло да е 1 ден, а ако иде реч за туристически ход, то придвижването щяло да отнеме поне цял месец време. Така и не разбираме дали човекът се шегува с нас или говори сериозно. Гидът разказа, че данните, които в днешно време имаме за Мачу Пикчу, са плод на умозаключителна логика, а не на исторически доказателства, сиреч на намерени документи, описания, хроники, легенди и т.н. Например, фактът, че напоителната и водопроводна система е толкова широка/голяма говори, че тази система може да задоволи нуждите на максимум 3 000 души. От там по умозаключителен път се стига до извода, че градът не е бил голям. Някои от археолози твърдели, каза пичът, че

Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а нещо като курорт за елита на инките

Нашият гид обаче не споделяше това мнение – той твърдеше, че Мачу Пикчу е бил просто един обикновен град. Той беше убеден, че нищо тайно и толкова свещено не е имало в Мачу Пикчу и че той НЕ Е тайният град, в който последните инки - синове на Слънцето, са скрили своите съкровища и златни богове. Нещо важно, касаещо архитектурата на града, е, че

Мачу Пикчу всъщност е абсолютно незащитен за нападения

откъм строителство – местоположението на града е наистина уникалното – от 3 страни градът е заобиколен от пропасти, а от 4-тата е така известния от снимките връх. Още нещо интересно - планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Още нещо интересно - Мачу Пикчу всъщност е името на планината, стояща до града, не на самия град. Тъй като не е имало никакви исторически документи или предания /както споделих по-горе/, то не е имало какъвто и да е начин Хирам Бингъм да е научил същинското име на града, така че той просто го е кръстил на планината, в която се намира. Още информация: Всички сгради в Мачу Пикчу са построени в класическия за инките архитектурен стил и с полирани каменни стени. Блоковете са така изрязани, че се втъкват един в друг без хоросан. Много от спойките са толкова перфектни, че дори нож не може да бъде пъхнат между камъните. И като се има предвид факта, че инките никога не са използвали колелото, то мъкненето на огромните каменни блокове си е жива мистерия - вероятно с помощта на търкалящи се върху пясък трупи, които ‘превозват’ материала. Все още стоящи на първата тераса, гидът ни обърна внимание на терасите. Обясни, че това било мястото, на което инките отглеждали храната си и нужните за тях продукти – садяло се всичко - царевица, картофи, плодове, кока. Терасите били и своего рода експеримент да вдигнат производството на кока на по-висока надморска височина. Тоя експеримент май не бил толкоз успешен. Тук е времето да разясня моментът с

производството и използването на кока

Най-добрата надморска височина за тая работа е височината малко по-ниско от Мачу Пикчу – около 2000 м. А коката се използвала за дъвчене в сурово състояние, което помага за преодоляване най-вече на височинната болест. По описание в нашата трилогия, инките дъвчели толкова много кока, че зъбите им позеленявали и зелен сок се стичал от ъглите на устните им. Т.е. на кратко – кока се отглежда на ниското /около 2000 – 2500 m/ и се изнася и доставя до всички високи райони на Перу. А те са много предвид наличието на Андите. Затова и коката едно време била най-важното средство в стокообмена /паричен обмен не е имало/. Толкова била ценна, че най-ценно и скъпо било изработеният труд да се заплаща с кока. След това не-кратко обяснение, нашият водач ни завежда на тераса-две по-високо, от където казва, че е най-добрият ъгъл за снимка на Мачу Пикчу. Красиво е!

       

      След фото-сесията се отправихме надолу по стълбите и терасите – към самия град. Продължих да снимам тук-таме. От тук насетне просто не виждам смисъл да разказвам каквото и да е още – снимките са си снимки и са достатъчни като за тоя разказ.

       

     

   

   

   

   

   

   

   

    Някъде към края на тура, и съвсем до една пасяща тревата на руините лама, която ни впечатли /защо ли – нали сме в Перу – ламите с лопата се ринат по тия места/ виждаме и прословутата порта, от която тръгва пътят нагоре към знаменателния връх от снимките. Гидът пак шеговито разказа, че през тая порта могат да минат единствено хората, които Виракоча лично е повикал. От портата до горе, до върха, изкачването отнема 15 минути инкски ход или около час и половина туристически. ОБАЧЕ за днес Виракоча вече нямало да повика нито един човек – привикването ставало само до 1 часа по пладне /инак казано затварят входа за туристи в 1 часа, за да могат туристите да слязат обратно до края на деня/. Ето ви един пример за хумореските на нашия водач – пич и половина! Още малко по-натам поредното стадо лами ме предизвика да курдисам Филков в кадър:

      Съвсем на финала, нашият гид ни строи в редичка с лице към планината, отстояща на север от нас. И разказа следното: В началото, когато едва са открили Мачу Пикчу, всички са вярвали, че това е Тайният град на инките и че вътре ще открият отдавна изчезналите съкровища на инките /включително статуя на последния велик инкски владетел Уайна Капак, която е била с ръст на нормален човек и не с куха вътрешност, а цялата е била един масивен огромен къс злато/. Скоро се е оказало, че това не е Тайният град. Да, по инкско време всички постройки наистина са били облицовани в злато, сребро и всякакви други скъпоценни материали, но тези облицовки очевидно са били изнесени от там много преди да се явят откривателите - самите инки явно са ги скатали на някое наистина тайно място. Гидът напомни, че испанците така и не успели да открият нито Тайния град, нито самия Мачу Пикчу, така че именно защото градът е бил скрит от погледа на завоевателите, той е останал съвсем такъв, какъвто е бил по инкско време. Липсват единствено покривите, направени от материал като тръстиков, и може би някой и друг камък, отнесени от дъждовете и времето. „Остава значи въпросът КЪДЕ е Тайният град на инките” - каза гидът. ‘Това никой не знае. – продължи той, Освен мен!’ Ние пак си помислихме, че тоя човек си прави гаргара с нас. Но той изглеждаше супер сериозен и дори не се подхилкваше. Нашият пич продължи:

‘Тайният град на инките

се намира ето в тази посока. – и посочи въпросната планина на север, Той се намира на 30 дни инкски ход в тая посока. Ако го измерим в туристически ход, то ще са необходими 3 години и то не заради друго, а защото теренът е труден – джунгла е. А и туристите все спират да снимат – бавят се. Може, не че не може да се стигне до там, но е опасно. По пътя живеят 2 племена индианци - едните изобщо не обичат белите хора, а другите пък ги обичат. Или по-скоро обичат вкуса им!’ И в тоя миг вече ние чатваме, че нашият човек си прави поредната гаргара с нас. Но е забавно. Истината е, че дори ни харесва да се гаргарят така с нас. Пичът продължи: ‘Имаше преди време едни от NG, дето мислеха, че са много умни и наеха хеликоптер, за да стигнат до Тайния град. Времето беше хубаво, слънчево и уж трябваше да успеят, но Пачамама /сиреч Майката земя/ не им позволи. Направи силен вятър и отнесе хеликоптера в съвсем друга посока. Никой не умря, но и никой не стигна до Тайния град. Тайният град ще бъде открит тогава, когато Виракоча и Пачамама решат, че е дошло времето да се случи това!’   Нямам особено какво да кажа още. Три часа и половина са много време. На моменти обиколката е изтощаваща – пече слънце, нито помен няма от дъжд или облаче, човекът ни залива с информация, няма кьорав покрив, под който да се скатаем, водата ни е станала гореща като чай, изморени сме заради ранното ставане и дългото пътуване и т.н., и т.н. Но сме доволни. Много! Слизането с автобуса надолу, към Агуас Калиенте беше спокойно. Само семейство някакви неизвестни за нас животни притичаха пред автобуса за радост на туристите – българи или американци – все едно. Влакът тръгна по разписание в 17 часа. Докато пътувахме реших да направим проста аритметична сметка, която да покаже колко би ни струвала обиколката, ако имахме ден два повече в Кузко, за да си купим сами билети без посредничеството на туристическа агенция. Ето и цифрите: Билет за влак – 82 $ Билет за автобус – 12 $ Вход за Мачу Пикчу – 122 солес или 43 $ Общо – 137 $ Печалба за туристическата агенция, която използвахме, беше по-малко от 50 $ на човек е повече от приемлива за ден като тоя.  

Пристигнахме в Порой

в 8:15 вечерта. Таксито ни чака за наша радост и облекчение. Имахме кристален шанс да хванем навреме нощния автобус до Пуно. Изморени бяхме, но вече сме отметнали уж най-важната част от пътуването до Перу, така че всичко си е струвало.   Продължавам утре, че Филков и той е човек и той ‘лоб яде’ и той внимание си иска. Не мое цял ден да друса бебета, както е болен, под претекст, че аз пиша. То може, де, но не е редно някак... Очаквайте продължението Автор: Мая Филкова Снимки: авторът Други разкази свързани с Перу] – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Прочети цялата новина

Свързани новини: